Электронная библиотека
Форум - Здоровый образ жизни
Акупунктура, Аюрведа Ароматерапия и эфирные масла,
Консультации специалистов:
Рэйки; Гомеопатия; Народная медицина; Йога; Лекарственные травы; Нетрадиционная медицина; В гостях у астролога; Дыхательные практики; Гороскоп; Цигун и Йога Эзотерика


Уилбър Смит
Речният бог
Книга втора

Посвещавам тази книга на съпругата си Даниел-Антоанет. Двамата с нея сме омагьосани от могъщата река Нил, която преминава като червена нишка в моя роман. Подобно на Нил ние също сме рожби на Африка…

Но дори великата река не е така дълбока, както любовта ми към теб, скъпа моя Даниел.

Един от царските ловци ни забеляза отдалеч и радостно започна да ни маха.

— Търсихме ви по лична заповед на фараона — обясни ни той, докато идваше към нас.

— Значи царят се е спасил от бурята? — попитах аз.

— Да, и вече е в двореца си в Елефантина. Заръча да заведем господарката Лострис при него веднага щом я открием.

Когато стъпихме на кея пред двореца, Атон вече ни чакаше. Не можеше да прикрие огромното си облекчение, че господарката ми е жива и здрава, и докато се оправяхме, ни заразправя новините:

— Намерени са труповете на двадесет и трима нещастници, загинали в бурята — в гласа му се усещаше едва ли не задоволство. — Всички мислеха, че ще ви открием и вас някъде погребани от пясъците. Но аз лично се помолих на богинята Хапи за вашето спасение и ето ви здрави и читави.

Изглеждаше толкова доволен от себе си, че чак ми стана досадно как приписва оцеляването ни единствено на глупавите си молитви. Остави ни само колкото да се изкъпем и да се намажем с благовонни масла, след което ни поведе при фараона.

Като разбра за завръщането на господарката ми, той бе обзет от неописуема радост. Сигурен съм, че подобно на много други беше искрено привързан към нея, и то далеч не само затова, че очакваше да го дари с безсмъртие. Когато тя коленичи пред него, от окото му дори се откъсна мъничка сълза.

— Вече си мислех, че си се изгубила в пустинята — обърна се фараонът към нея и ако не беше етикетът, сигурно би я прегърнал. — Но вместо това си по-красива и по-жизнена от всякога.

Което си беше вярно, защото любовта я беше облъхнала с живителната си магия.

— Таита ме спаси — отговори тя на фараона. — Успя да ме скрие на сигурно място, където изчакахме, докато бурята отмине. Ако не беше той, и аз щях да загина като останалите.

— Вярно ли е, Таита? — попита ме господарят, без да се съобразява с церемониала.

Придадох си скромен вид и промълвих:

— Аз съм просто един инструмент в ръцете на боговете.

Той ми се усмихна дружески. Без съмнение вече се бе привързал и към мен.

— Ти вече си ми сторил не една и две услуги, о, божествени инструменте, но тази е най-ценната от всички. Ела при мен! — нареди ми той и аз се проснах в краката му.

Атон чакаше от едната му страна с малка кедрова кутийка в ръце. Вдигна капака й и я подаде на фараона. Отвътре той извади златна верига. Беше от чисто злато, без никакви примеси и по знаците, които царските златари бяха изписали върху нея, се разбираше, че тежи точно двадесет дебена.

Царят вдигна веригата над главата ми и тържествено обяви:

— Награждавам те със Златото на похвалата.

След това я окачи на врата ми. Не можете да си представите какво означаваше това за мен. Златото на похвалата беше най-високото царско отличие. Обикновено то се пазеше само за пълководци, чужди посланици или висши държавни служители като господаря Интеф. Съмнявам се в цялата история на Египет да има друг случай златната верига да е била връчена на роб.

Но това не беше последният подарък, който щях да получа, защото господарката ми не можеше да остане по-назад от фараона. Същия ден, докато присъствах на вечерната й баня, тя изведнъж нареди на момичетата да ни оставят сами. Излезе от водата и като застана чисто гола срещу мен, ми рече:

— Можеш да ми помогнеш да се облека, Таита.

Това беше нещо като привилегия, която ми се оказваше понякога като награда за добрата служба. Господарката ми добре знаеше какво удоволствие изпитвам да съм сам с нея в такъв интимен момент.

Прелестите й се прикриваха единствено от гарвановочерните й плитки, които блестяха на светлината на факлите. Имах чувството, че за двата дни, прекарани с Танус, тялото й е придобило някакво ново излъчване. Нещо грееше дълбоко в очите й. Както свещта, запалена в алабастров съд, свети през прозрачните му стени, така и от господарката Лострис се излъчваше някакво вътрешно сияние.

— Никога не съм предполагала, че човек може да изпита подобна радост от същото това тяло, което е причина за всичките му нещастия. — Погали се тя около слабините и с поглед ме подкани да я погаля и аз. — Ти изпълни обещанието си и всичко се случи тъй, както ти беше рекъл, че ще се случи. А след като фараонът те удостои със Златото на похвалата, би било подходящо и аз по някакъв начин да изразя благодарността си. Бих желала и ти някак да споделиш радостта им.

— Да ти служа вярно е единствената награда, която бих могъл да желая.

— Помогни ми да се облека — нареди ми господарката и вдигна ръце над главата си. При движението гърдите й леко промениха формата си. Само за една година пред очите ми те се бяха превърнали от малки, неузрели круши в едри, сочни нарове, по-красиви от диаманти или мраморни статуи. Сега й помогнах да нахлузи върху тях почти прозрачната нощница, която свободно се спусна около тялото и. Тънкият плат я покри цялата, но с нищо не закри хубостта й — тъй както сутрешната мъгла само придава повече тайнственост на водите на Нил.

— Ще организирам пиршество, на което ще бъдат поканени всички царски съпруги.

— Много добре, господарке. Ще се погрижа за това.

— Не, не, Таита, нищо не разбираш. То ще е в твоя чест. Ще седиш до мен като мой почетен гост.

Господарката ми никога нямаше да престане да ме изненадва със странните си идеи.

— Мисля, че не е подходящо, господарке. Това е против всякаква етика.

— Аз съм жена на фараона, не забравяй, и аз ще определям кое е етично и кое — не. На това пиршество ще ти поднеса подарък, който всички ще видят с очите си.

— Ще ми кажеш ли какъв ще е този подарък? — попитах, обзет от тревога. Никога не можех да съм сигурен, че в главата й няма да се роди някоя нова беля.

— Разбира се, че ще ти кажа — усмихна се тя загадъчно. — Една голяма изненада, ето какво ще е.

(обратно)

Макар че именно аз щях да бъда почетният гост, не можех да оставя на готвачките, а още по-малко на глупавите робини на господарката ми да провалят всичко. В крайна сметка отнасяше се до репутацията на господарката Лострис, която трябваше да се представи като образцова домакиня. Затова още преди изгрев-слънце излязох от двореца и отидох на пазара, за да накупя възможно най-качествените продукти.

Обещах на Атон, че и той ще е сред поканените, и това ми отвори пътя към царската изба, откъдето можех да си избера най-хубавото. Наех най-добрите музиканти и акробати в града и направих предварителна репетиция да не би в последния момент да се окаже, че нещо не е наред. Робините пратих по бреговете на реката да наберат зюмбюл, лотос и лилиеви цветчета, защото цветята в градината ми се струваха недостатъчни. Поръчах на едни плетачи на кошници да ни направят малки салчета от тръстика, върху които окачих лампи от оцветено стъкло, и ги пуснах да плават свободно из езерцата. За всеки от гостите бяха предвидени кожена възглавница, гирлянди от цветя и отделно гърненце благовонно масло, с което да се охлаждат в знойната нощ, и да се пазят от комарите.

По здрач започнаха да пристигат издокараните гостенки. Някои дори бяха избръснали главите си и вместо собствената си коса носеха перуки, за които талантливи фризьори купуваха косите на бедничките, останали без хляб за децата си. Изпитвах дълбоко отвращение от тази нова мода и се бях зарекъл за нищо на света да не позволя и на господарката си да се увлече по нея. Тежките й плитки бяха сред нещата, които най-много привличаха погледите, но нали знаете, щом стане дума за мода, и от най-благоразумните жени всичко може да се очаква.

По настояване на господарката ми вместо на обичайното си място зад гърба й седнах на възглавницата до нея. По лицата на гостенките пролича, че за някои от тях това е скандално, и като се криеха зад ветрилата си, уж за да не разберем какво си приказват, започнаха оживено да обсъждат присъствието на масата на един роб. Аз се почувствах неудобно и за да прикрия смущението си, дадох знак на останалите роби да напълнят чашите, а след това на музикантите и танцьорите да започват.

Виното беше силно, музиката — възбуждаща, а танцьорите — все мъже, които по мое нареждане играеха както ги е майка родила. Дамите бяха зашеметени от представлението; от изпитото вино някои от тях съвсем забравиха за благоприличието. Можех да съм сигурен, че повечето танцьори щяха да останат в женските покои до сутринта. За някои от царските съпруги се разправяше, че притежавали ненаситен глад, а пък царят не ги беше удостоявал с нощните си посещения от години.

В тази приятна обстановка господарката ми изчака подходящ момент и като се изправи, помоли за вниманието на останалите. Щеше да им говори за мен. Такива невероятни похвали ми изсипа, че чак се изчервих. Но това явно не й бе достатъчно, защото реши, че ще е най-добре да разкаже някоя и друга трогателна историйка от детските си години, в която аз да играя главната роля, и то с такива подробности, че на гостенките да им потекат сълзи на умиление. Благодарение на виното отношението им към мен коренно се беше променило и вместо да ме гледат като натрапник, всички плачеха, ръкопляскаха или се смееха на някогашните ми подвизи, сякаш им бях стар познайник.

Най-накрая господарката ми ми нареди да коленича в краката й. Наоколо отново се разнесе шепот. Бях си сложил само проста ленена препаска, а робините ме бяха сресали тъй, както винаги съм смятал, че най-много ми подхожда. Не носех друго украшение, освен Златото на похвалата около врата си. Сред скъпите пъстри одежди наоколо скромното ми облекло не можеше да не направи впечатление. Понеже винаги съм се поддържал с плуване и други физически упражнения, бях запазил непокътнато атлетичното си тяло, с което навремето привлякох погледа на господаря Интеф. В онези години бях в разцвета на красотата си.

Една от височайшите дами прошепна на съседката си:

— Колко жалко, че си е загубил висулките. Такава играчка би представлявал.

Тази вечер обаче беше различна и можех да подмина спокойно дори такова изявление.

Господарката ми изглеждаше доволна от себе си. Беше успяла да скрие подаръка си от мен. Обикновено винаги намирах начин да прочета мислите й, но този път тя успя да задържи в тайна изненадата си. Сега стоях с наведена глава в краката й, а тя ми говореше бавно и ясно, мъчейки се да удължи и за двама ни сладостта от необичайната ситуация.

— Робе Таита, през целия ми живот ти си ме пазил от всичко, което е могло да ми се случи. Бил си ми съветник и учител. От теб съм се научила да чета и пиша. С твоя помощ съм навлязла в тайните на звездите и езотеричните науки. Без теб никога не бих могла да пея и танцувам така, както мога сега. Ако не беше ти, толкова радости на живота щяха да останат завинаги непознати за мен. За всичко това мога да съм ти само благодарна.

Зад гърба ми дамите отново неспокойно се размърдаха. Никога преди не бяха чували някой роб да бъде хвален така.

— В деня на голямата буря ти извърши за мен услуга, която заслужава своята награда. Фараонът те дари със Златото на похвалата. Аз ще те даря с нещо друго.

Тя бръкна в пазвата си и извади оттам свитък папирус, завързан е цветен конец.

— Ти коленичи пред мен като роб. Сега се изправи като свободен човек.

Господарката ми вдигна папируса високо пред всички.

— Това е актът за твоето освобождаване, изготвен специално от дворцовите писари. От днес нататък ти си свободен човек.

Най-после се реших да вдигна глава и да я погледна в очите. Не можех да повярвам и думичка от чутото. Но господарката натика свитъка в ръцете ми и мило ми се усмихна.

— Не го очакваше, нали? Толкова си изненадан, че не знаеш какво да кажеш. Кажи ми нещо, Таита. Кажи ми колко си ми благодарен за този подарък.

Думите й сякаш се забиваха като отровни стрели в сърцето ми. Само като си представех живота си без нея и гласът ми замираше в гърлото. Като свободен човек аз трябваше завинаги да се разделя с господарката си. Никога повече нямаше да й готвя вечерята, да я обслужвам в банята. Никога нямаше да я завивам и да я чакам да заспи, нито пък щях да я събуждам на сутринта и да стоя при нея, когато отваря красивите си зелени очи, за да посрещне новия ден. Никога повече нямаше да пея заедно с нея, нямаше да й поднасям чашата, да й помагам да се облече, да се радвам на хубостта й.

Бях отчаян… Животът свършваше за мен.

— Бъди щастлив, Таита — заповяда ми Лострис. — Радвай се на свободата, която ти дарявам.

— Никога повече няма да съм щастлив — прошепнах аз. — Току-що ти ме изгони. Как мога да съм щастлив, щом няма да съм повече до теб?

Усмивката й се стопи и тя ме погледна неразбиращо.

— Та аз ти подарявам най-скъпото, което някога можеш да получиш. Подарявам ти свободата.

Поклатих тъжно глава.

— Ти ми налагаш най-тежкото наказание, което мога да си представя. Гониш ме далеч от себе си. Никога повече няма да зная какво е това щастие.

— Но това не е наказание, Таита. Това е награда. Моля те, не разбираш ли?

— Единствената награда, която желая, е да стоя до теб до края на дните си. — Сълзите напираха отвътре и ми беше трудно да ги задържа. — Моля те, господарке, не ме пъди! Ако изобщо изпитваш някакви чувства към мен, остави ме при себе си.

— Не плачи — заплаши ме тя. — Защото тогава и аз ще заплача пред всички гости.

Искаше ми се да вярвам, че тя наистина не си е давала сметка за последствията от неуместното си великодушие. Сълзите рукнаха из очите ми и потекоха по лицето ми.

— Престани веднага! Знаеш, че не съм искала подобно нещо — опита се да ме спре Лострис, но също заплака. — Исках да ти окажа чест, каквато заслужаваш; каквато и фараонът ти оказа.

Подадох й обратно свитъка, който държах в ръцете си.

— Моля те, позволи ми да разкъсам тази глупава шега на парченца. Върни ме на служба при себе си. Остави ме там, където винаги ми е било мястото.

— Престани, Таита! Сърцето ми се къса, като те гледам — подсмръкна тя, но вече беше късно да се спра.

— Единственият подарък, който искам от теб, е да ти служа вярно до края на живота си. Моля те, господарке, откажи се от тази идея. Позволи ми да скъсам свитъка.

Тя ми кимна с глава да постъпя, както искам, и зарева като малко дете, което е паднало и си е ожулило коляното. Разкъсах документа на две и после още на две. Това не ми се стори достатъчно и вдигнах парчетата папирус над свещта, където изчаках те да изгорят съвсем и да се превърнат в черна пепел.

— Обещай ми никога повече да не ме гониш. Закълни се, че никога повече няма да ми налагаш свободата.

Лострис кимна, но аз настоявах да чуя отговора й:

— Кажи „да“! Кажи, нека всички го чуят.

— Обещавам ти да те задържа като свой роб за вечни времена, обещавам, че няма да те продам, нито някога ще ти върна свободата.

Сълзите й пречеха да говори и почти не се чуваше какво казва, но изведнъж в очите й се появи познатата дяволитост и на висок глас тя допълни:

— Освен ако не започнеш да ме дразниш прекалено много. Ще видиш, като отново извикам писарите — и ми протегна ръка да се изправя. — Ставай, глупчо, и се заеми със задълженията си. Колко време чашата ми стои празна.

И така, аз застанах на обичайното си място зад гърба й и се заех с обичайните си задължения. Пийналите дами като че ли изобщо не разбираха какво се е случило. Навярно са мислили, че това е просто някаква предварително подготвена сценка, която има за цел само да ги развесели още повече. При това явно оценяваха високо изпълнението ни, защото от всички страни започнаха да ръкопляскат, да свиркат с уста и да ни подхвърлят цветя. Пък и повечето от гостенките можеха да си отдъхнат с облекчение: всичко си беше отново на мястото и робът си оставаше роб.

Господарката ми вдигна чашата към устните си, но преди да отпие, ми се усмихна. Очите й бяха още влажни от сълзите, но тази усмивка беше достатъчна, за да забравя тревогата си и да се почувствам отново щастлив. През всичките тези години никога не сме били толкова близки.

(обратно)

На сутринта след единствената вечер, когато поне за миг трябваше да се почувствам свободен, се оказа, че Нил е започнал годишния си разлив. Радостните викове на часовите край пристанището ни събудиха още призори. Главата ми тежеше от виното, но все пак бързо скочих от леглото и се затичах към брега. От двете страни на реката се беше насъбрало огромно множество, което размахваше палмови листа, пееше песни и се молеше.

До вчера водите бяха яркозелени — с цвета на патината, която с времето покрива медта. Но течението беше измило всичко и сега реката тънеше в безкрайна сивота. Само за една нощ нивото й беше достигнало средата на каменните пилони в пристанището и скоро водите щяха да притиснат с тежестта си пясъчните диги и да нахлуят из пресъхналите напоителни канали. Но и това нямаше да ги спре и след някой и друг ден селяните трябваше да бягат от наводнените си домове, а могъщата река щеше да повлече по пътя си камъните, разделящи нивите им.

Спазването на тези граници и поставянето на граничните камъни след всяко наводнение беше едно от задълженията на Пазителя на водите и господарят Интеф не беше пропуснал да се обогати с подкупите на богаташите, които му плащаха, за да послъже с отмерването на нивите.

Далеч на юг се чуваше зловещото боботене на водопадите. Прииждащите води се надигаха високо над гранитните скали, които не можеха повече да задържат реката в коритото й, и огромната им маса се стоварваше с грохот в долината. Пръските пяна се издигаха като стена в небето — толкова високо, че се виждаха из цялата област. Вятърът ги разнасяше на облаци и когато влагата достигнете острова, всичко потъваше в блажен хлад. За нас това беше още един повод за радост, тъй като в напечената ни от слънцето долина никой не знаеше що е дъжд.

Пред очите ни пясъчните ивици, опасващи острова, изчезваха под водата. Скоро и нашият малък кей щеше да потъне безследно, а реката щеше да се изкачи до самите порти на женските покои. Къде най-сетне ще се спре, беше въпрос, на който можеше да отговори единствено нилометърът. Като измерва максималното ниво на водите, навреме ни предсказва дали страната я очаква глад или благоденствие.

Затичах се към покоите на господарката, за да й съобщя радостната вест и да се приготвя за церемонията на водите, в която ми беше отредена важна роля. Двамата се облякохме официално, а аз не забравих да си сложа и златната верига. След това заедно с робините и знатните дами излязохме пред двореца, за да се смесим с празничното шествие към храма на богинята Хапи.

Начело вървеше фараонът, придружен от благородниците. Пред вратите на храма вече ни чакаха жреците, охранени, намазали с масло бръснатите си глави, за да блестят на слънцето. Очите им алчно блестяха, защото днес беше денят, когато фараонът трябваше да докаже щедростта си пред боговете.

Той остана на откритото, а жреците извадиха от светилището статуята на богинята, облечена в пурпур и обкичена с цветя. С песни за възхвала и благодарности, отправени към божеството, задето и тази година не ни е забравило, те се заеха да обливат статуята с благовонни масла.

Далеч на юг, там, където човешки крак не беше стъпвал, богинята Хапи седеше на върха на висока планина и от двете си бездънни делви изливаше свещените води на Нил. Съдържанието на двете делви се различаваше и по цвят, и по вкус: от едната течеше вода, зеленикава и сладка, а от другата — сива и гъста, носеща тежка, плодородна тиня. Именно от втората делва черпеше живот цялата земя.

Докато ние пеехме, фараонът принесе в жертва първо жито и добитък, после вино и накрая злато и сребро. След това извика при себе си всички свои мъдреци, инженери и математици и им нареди да влачат и нилометъра, за да започнат наблюденията и изчисленията си.

Още когато служех на господаря Интеф, аз бях един от пазителите на водите. Сред всички, които изпълняваха тази тежка задача, само аз бях роб. Можех да се утеша поне, че малцина са били удостоявани със Златото на похвалата. Именно заради това всички се отнасяха към мен с уважение. Дълги години бяхме работили заедно и никой не се съмняваше в моите способности. Без помощта ми може би нилометрите нямаше да се появят. После ръководех строежа им. Мое дело беше и сложната формула, с която можеше да се предскаже колко ще се покачи нивото на реката.

Главният жрец пръв се гмурна в тъмната паст на километъра, която се разтваряше в дъното на храма, осветена единствено от трептящите светлини на факлите. Останалите го последвахме. Докато слизахме надолу, внимавахме да не се подхлъзнем по мокрите стъпала. Между краката ни се шмугна водна змия, която гневно изсъска насреща ни и побърза да се скрие във водите, които стигаха средата на подземието.

Събрахме се на последното стъпало над повърхността и на светлината на факлите се наведохме да прочетем знаците, изсечени от зидарите в стената. Всеки от тези знаци беше придружен от няколко числа, едновременно магически и чисто математически.

При първото четене на знаците много внимавахме да не пропуснем нещо. В следващите пет дни всеки от пазителите на водите на свой ред щеше да прави наблюденията си, да отчита докъде е стигнало речното ниво, да изчислява с помощта на воден часовник за колко време то се е покачило от един знак на друг. Освен това щяхме да взимаме проби от водата, за да установим какво е количеството тиня в тях, което пък ни беше нужно за крайните заключения.

След тези пет дни на наблюдения ни чакаха поне още три да прекараме над свитъците папирус, за да направим необходимите измисления. И когато всичко бъдеше готово, щяхме да се явим пред царя и да му представим и изводите си. За да получи наблюденията ни, той отново щеше да се яви пред храма в цялото си царско величие, придружен от аристокрацията и половината население на Елефантина.

Докато главният жрец му четеше на висок глас резултатите от изследванията ни, фараонът щастливо се усмихваше. Предвиждахме наводнението да бъде точно такова, каквото го желаехме всички. Водите щяха да стигнат достатъчно високо, за да залеят нивите, едновременно скривайки ги от унищожителните лъчи на слънцето и наторявайки ги с плодородна тиня. Но пък и дигите щяха да устоят на напора им, каналите щяха да останат непокътнати и нямаше да се стигне дотам, че цели села и градове да бягат от стихията, както се е случвало друг път. Тази година се надявахме на богата реколта и многобройни стада.

Но фараонът не се усмихваше толкова на благоденствието, което очакваше поданиците му, колкото на баснословното състояние, което бирниците му щяха да съберат. Всяка година данъците се изчисляваха върху данните за разлива на реката и без съмнение тази щеше да се окаже твърде щедра за царската съкровищница. Преди да закрие церемонията пред храма на Хапи, господарят ни обяви датата на следващите празненства в чест на Озирис, когато целият двор щеше да потегли по реката за Тива. Изглеждаше ми невероятно толкова бързо да са изминали двете години, откакто ролята на Изида се изпълняваше от милата ми господарка.

През последните нощи бях будувал в нилометъра, но за съжаление отново ме лишиха от съкровеното право на сън. Господарката ми беше силно възбудена от предстоящото ни пътуване на север и дори не помисляше да си легне. А аз до сутринта трябваше да й правя компания, да пея и да се смея заедно с нея, а също и да й повтарям за кой ли път подвизите на Танус.

След осем дни царската флотилия щеше да отплава по течението на придошлата река. А там ни чакаше Танус, господарят Хараб. Разбирате защо господарката ми бе толкова щастлива.

(обратно)

Морските съдове, които се бяха насъбрали в пристанищата на Елефантина, бяха толкова многобройни, че сякаш някой беше построил мост над реката. Господарката ми се пошегува, че човек би могъл да прекоси Нил, без да си намокри краката, само като прескача от една палуба на друга.

Заедно с целия двор вече бяхме по ладиите и чакахме по мраморните стълби на двореца да се появи и самият фараон. При появата му всички го приветствахме и щом той се качи на огромната си ладия, стотици тръби дадоха сигнала за тръгване. Всички ладии се обърнаха на север и подети от мощното течение, отплавахме.

Откакто Ах-Хор беше унищожил Свраките, се дишаше по-леко. Минехме ли покрай някое село, жителите му веднага се изсипваха на брега, за да приветстват фараона. Той седеше на обичайното си място — на палубата, за да могат всички да го видят. Около нас постоянно се вееха палмови клонки и се разнасяше възглас: „Да поживят боговете нашия фараон!“ Всъщност хората поздравяваха не само своя владетел, но и реката, носеща корабите му върху могъщата си снага, защото именно в нея се криеше обещанието за щастие и благоденствие.

На два пъти по време на пътуването фараонът заедно с цялата си свита слизаше на брега, за да види с очите си грамадите от човешки глави, които Ах-Хор беше оставил покрай пътищата, за да се знае откъде е минал безмилостният му меч. И на двете места хората бяха започнали да гледат на тях като на свещени. Бяха излъскали грижливо всеки череп, сякаш беше от слонова кост, и бяха укрепили купчините глави с глина. Също така се бяха погрижили да построят и олтари, които вече си имаха и своите жреци.

Господарката ми се почувства задължена да дари по един златен пръстен и на двете „светилища“, които естествено бяха добре дошли за самоназначилите им се пазачи. Колкото и да се опитвах да я опазя от такива глупави постъпки, все не успявах. Лострис не можеше да осъзнае истинската стойност на богатството, което неуморно трупах за нея. Ако не бях аз да я наглеждам, навярно всичкото й злато щеше да отиде в гушите на ненаситните жреци или у бедните, които винаги искат повече, отколкото можеш да им дадеш.

На десетата нощ, откакто бяхме напуснали Елефантина, се разположихме на лагер върху един живописен нос, вдаден навътре в реката. В забавленията за вечерта се предвиждаше да участва и най-известният разказвач в страната, а господарката ми обича легендите. Двамата очаквахме с нетърпение да дойде часът на това забавление и още от тръгването ни от острова говорихме едва ли не само за него. За мое най-голямо разочарование точно същата вечер господарката Лострис заяви, че е неразположена и няма да може да слуша разказвача. Настояваше аз сам да отида и да взема със себе си и робините, но на мен и през ум не би ми минало да я оставя сама, когато е болна. Дадох й да пийне нещо топло и легнах на пода до леглото й.

На сутринта, докато се мъчех да я събудя, се разтревожих още повече. Обикновено тя скачаше от леглото, доволна, че започва новият ден, в който ще се случат толкова хубави неща. Но тази сутрин се зави презглава и с отпаднал глас ми изрече:

— Остави ме да поспя още малко. Много ми е тежко. Чувствам се като старица.

— Царят нареди всички да сме по корабите отрано. Не можем да закъсняваме. Ще ти донеса нещо да пиеш.

Сипах топла вода, примесена със специални билки, които сам бях откъснал при последното пълнолуние, за да бъде най-силно действието им.

— Стига си вдигал врява — сопна ми се господарката.

Аз не й позволих да заспи отново. Накарах я да стане и й дадох да изпие отварата. По гримасата, която направи, разбрах, че творението ми не й е харесало особено. Дори ме обвини, че се опитвам да я отровя. В следващия миг повърна на пода. Това ни изненада. Двамата се загледахме, без да знаем какво да кажем.

— Какво ми има, Таита? — промълви господарката ми. — Досега никога не ми се е случвало подобно нещо.

Едва тогава разбрах каква е болестта й.

— Бурята! — извиках аз. — Гробницата! Танус!

Тя ме изгледа за миг, без да разбира, но скоро на лицето й изгря щастлива усмивка.

— Аз чакам дете! — възкликна тя.

— По-тихо, господарке — помолих я.

— Дете от Танус! Нося сина на Танус!

Нямаше от кого другиго да бъде, тъй като държах фараона далеч от нея.

— О, Таита — радваше се тя, като повдигна нощницата си и огледа с нескрита възхита плоския си корем. — Само си помисли! Едно такова малко, също като Танус, и вече расте в корема ми. Знаех си, че преживяване като онова в гробницата не може да остане незабелязано от боговете. Решили са да ми оставят спомен от него за цял живот.

— Много бързаш — предупредих я аз. — Може просто да имаш колики. Трябва да ти взема проба и чак след това ще сме сигурни.

— Не ми трябват никакви проби. Дълбоко в сърцето си знам, че е така.

— И все пак ще ти направя едно малко изследване — настоях аз и отидох да взема нощното й гърне.

Част от урината й смесих с нилска вода. Напълних две гърнета с черна пръст и в тях сложих по пет семена пшеница. В едното гърне налях чиста нилска вода, а в другото — от така приготвената смес. След това изтичах до тръстиките край лагера и улових десет жаби. За разлика от онези жизнерадостни и подскачащи жълто-зелени същества, които сме свикнали да срещаме, тези бяха лигави и черни. Заради вечно ококорените им очи децата ги наричат звездобройци. Разделих жабите на две и ги затворих в отделни гърнета. В едното налях чиста нилска вода, а в другото — пак от интимната смес на господарката. На другата сутрин, като се затворихме в кабината на господарката ми, отворихме и четирите делви, за да видим какво е станало.

Семето, полято с урината на Лострис, беше покълнало. При петте звездобройци, които бяха в чистата вода, не се бе случило нищо интересно, но петте щастливки в съседното гърне бяха нароили тънки сребристи спирали, покрити с мънички черни яйца.

— Казвах ли ти аз! — гордо отбеляза господарката ми. — О, благодаря на боговете! Никога досега не ми се е случвало нещо толкова прекрасно.

— Ще трябва веднага да говоря с Атон — мрачно я прекъснах аз. — Още тази нощ ще споделиш леглото на фараона.

В погледа й видях такова изумление, че трябваше да й обясня нещата по-просто.

— Дори и фараонът, дето вярва на почти всичките глупости, които му говоря, няма да се съгласи, че си забременяла ей тъй от вятъра. Трябва навреме да му намерим подходящ баща на това наше копеленце.

Вече считах детето едва ли не за свое. Колкото и да се опитвах да го прикрия, и аз бях не по-малко щастлив от самата Лострис.

— Да не съм те чула втори път да го наричаш копеле — ядоса се тя. — Той ще стане истински принц.

— Ще стане принц, но само ако му намеря някой царствен татко. Готви се, още сега отивам да говоря с фараона.

(обратно)

— Снощи имах странен сън, Велики Египте — обърнах се към фараона. — Беше толкова удивителен, че за всеки случай отново погледнах в бъдещето с плочките на Амон Ра.

Той се приведе към мен, за да чуе какво ми се е явило в съня. Както всички други мои пациенти и господарят вече вярваше на моите сънища и видения.

— Този път всичко беше съвсем недвусмислено, Ваше Величество. В съня ми се яви самата Изида, която ми обеща да премахне зловредното влияние на брат си Сет върху рода ти. Нали той те лиши от първородния ти син, като зарази господарката Лострис с тежка болест? Но всичко това е минало. Тъмните сили са победени и ако легнеш с господарката ми още на първия ден от празненствата, богинята ще те дари с друг син. Това е, което ми се яви в съня.

— Днес сме в навечерието на празненствата. Да си кажа правото, Таита, от месеци само чакам да изпълня отново това приятно задължение, но досега ти ме възпираше. Но не ми каза какво си видял в бъдещето — сети се той.

Аз обаче отдавна бях решил какво да му отговоря.

— Беше същото видение като предишното, само че образите бяха по-ярки и по-силни. Видях същата безкрайна гора от двете страни на реката и върху всяко дърво — короната и знаците на властта. Без съмнение династията ти ще достигне до края на вечността и нищо няма да я спре.

Фараонът въздъхна с облекчение.

— Прати ми моята съпруга.

Щом се върнах при господарката, тя вече ме чакаше. Беше готова и не изглеждаше притеснена от това, което я очакваше.

— Ще си затворя очите и ще си представя, че съм отново в гробницата и се любя с Танус — сподели тя, сетне весело се изсмя. — Само дето да си представя, че фараонът е Танус, е все едно да сравня мухата със слон.

Скоро след вечеря дойде и Атон, който я отведе при фараона. Господарката ми го последва със спокойна и уверена крачка. Навярно мислеше за малкия си принц и за истинския му баща, който ни чакаше в Тива.

(обратно)

Любимата Тива, красивата Тива със стоте врати — как само се радвахме, когато тя се показа пред нас, когато по широките брегове на реката се появиха разкошните храмове и белосаните стени на безбройните къщички.

Всеки път, щом достигнехме някое познато място, господарката ми радостно запяваше. Но когато царската ладия спря пред каменния кей на двореца на великия владетел, радостта от завръщането у дома се изпари и у двама ни. За миг се умълчахме, а господарката Лострис се хвана за ръката ми. Приличаше на момиченце, на което разказват страшни приказки. На кея ни чакаше баща й.

На брега се беше насъбрала цялата градска аристокрация заедно с най-знатните представители на жречеството. Начело на множеството стоеше самият господар Интеф, придружен от двамата си сина Менсет и Собек — злополучните герои с отсечените пръсти. Господарят все още не беше изгубил нищо от красотата си, а по лицето му се беше изписала същата онази усмивка, с която винаги се явяваше в кошмарите ми. За сетен път при вида му усетих как стомахът ми се свива.

— Трябва да си отваряш очите на четири — тихо ме предупреди господарката. — На всяка цена ще се опитат да те премахнат. Спомни си за кобрата.

Само на няколко крачки зад господаря Интеф стоеше и Расфер. Явно го бяха повишили, защото носеше на главата си шапчицата на началник на десет хиляди, а в ръка държеше златен камшик — също знак за привилегированото му положение. По във външния му вид нищо не се беше променило. Едната половина на лицето му още си стоеше като смачкана и от ъгълчето на устата му канеше слюнка. Той ме позна и здравата част от лицето му се разтегна в широка усмивка. Дори размаха златния см камшик за поздрав.

— Обещавам ти, господарке, че докато един от двама ни с Расфер не напусне Тива, няма да изпускам дръжката на ножа си и ще ям само плодове, които съм обелил със собствените си ръце — прошепнах й, а в същото време отвърнах с ръка на поздрава.

— Няма да приемаш никакви подаръци от неизвестни доброжелатели — настояваше господарката ми — и ще спиш при леглото ми, където ще бъдеш под моя закрила. А през деня няма да скиташ сам и изобщо няма да се отделяш от мен.

— Да, разбира се. Пък и това няма да ми е неприятно — уверих я аз и в следващите дни за миг не престъпих думата си. Знаех, че ако не се отделям от господарката си, ще се намирам кажи-речи в безопасност, защото господарят Интеф разчиташе твърде много на дъщеря си, за да рискува живота й заради моя.

Разбира се, през по-голямата част от престоя си бяхме постоянно в компанията на великия владетел, в чиито задължения влизаше да придружава царя на празничните церемонии. Господарят Интеф непрекъснато се мъчеше да убеди всички в бащинските си чувства към Лострис, като не забравяше да й отдава и дължимото уважение към една царска съпруга. Всяка сутрин тя получаваше подаръци от него: злато, скъпоценни камъни или пък изящни фигурки на скарабеи и различни божества, изработени от дърво или слонова кост. Господарката настояваше да ги връщам, но аз не й се подчинявах. От една страна, това щеше да предупреди врага за намеренията й, а, от друга — подаръците си струваха. Затова сметнах, че е най-добре да ги продам и със спечеленото да закупя огромни количества зърно. Него пък щях да оставя в складовете на търговци, на които можех да имам доверие.

Понеже се очакваше богата реколта, сега цените на зърното бяха най-ниските за последните десет години. Това означаваше, че занапред могат само да се покачат, и макар да имаше доста време дотогава, очакваха ни големи печалби. Търговците подписваха квитанциите на името на господарката ми, а аз лично се погрижих документите да бъдат прибрани в съдебните архиви. Щях да запазя за себе си само една пета от печалбата, което ми се струваше достатъчно за комисиона.

Мисълта как съм се обогатил от подаръците на господаря Интеф ме изпълваше със задоволство, щом усетех хищния му поглед върху себе си. Котешките му очи излъчваха същата омраза както преди и затова не се и съмнявах, че отношението му към мен не се е променило. Знаех много добре колко е търпелив и как винаги изчаква сгодния момент да се разправи с враговете си. Приличаше ми на красив и охранен паяк, който дебне непредпазливите мухи от центъра на паяжината си. Не можех да не си спомня за млякото с отровата и за кобрата и въпреки всичките предохранителни мерки, които взимах, пак бях неспокоен.

Междувременно празненствата преминаваха както от векове насам. Всичко беше както преди две години с тази разлика, че ловът на речни крави беше поверен не на Танусовите Сини крокодили, а на друга бойна част, а в представлението в храма на Озирис щяха да участват нови актьори. Разбира се, след като фараонът беше обявил моята версия за задължителна, словата и сега звучаха силни и убедителни, но нито Изида можеше да се сравнява с господарката ми, нито Хор притежаваше излъчването на Танус. От друга страна, сегашният Сет си беше направо красавец в сравнение с моя Расфер.

На другия ден след представлението фараонът прекоси реката и отиде на обичайната си инспекция в строящата се гробница. По този повод, за да съм му винаги под ръка, трябваше да вървя зад него и на много пъти той открито се консултираше с мен относно хода на работите. Разбира се, не пропуснах случая да се окича със Златото на похвалата, което пък от своя страна беше сериозен повод за размисъл за господаря Интеф. Явно, че му бе трудно да прецени доколко царят държи на услугите ми, а аз си казвах, че така може би ще се откаже от пъклените си замисли.

Откакто бях напуснал Тива, със строежа на гробницата се беше заел друг архитект. По всяка вероятност обаче фараонът нямаше да бъде толкова доволен от неговата работа, колкото от моята нито по отношение на качеството, нито по отношение на бързината.

— Кълна се в благословената Изида, но много ми се иска ти да беше останал да се грижиш за гробницата ми, Таита — въздъхна царят. — Ако господарката ти беше склонна да се раздели с теб веднага щях да те купя от нея и да те оставя в Града на мъртвите, където да държиш всичко под око. Откакто онзи глупак се захвана с работата, строежът започна да ми излиза двойно по-скъпо.

— Той е един млад наивник — съгласих се аз. — Зидарите и доставчиците добре са го мамили.

— Искам да прегледаш заедно с него всички сметки и да му покажеш къде са ни обрали — нареди фараонът.

Това беше още една проява на доверието му към мен, което можеше само да ме радва. Реших, че няма да бъде никак обидно за царя, ако му покажа безвкусиците, с които новият архитект се опитваше да развали труда ми. Така например беше променил изцяло фронтона на храмовата фасада. Освен че беше оставил мързеливите зидари да развалят всичко, но и в проекта си се беше повлиял от упадъчния сирийски стил, наложил се в Долното царство, където лошият вкус на произхождащия от простолюдието узурпатор си беше поставил за цел да премахне всичко родно в архитектурата.

Колкото до самата зидария, пред очите на царя проврях къс папирус между два от каменните блокове, изграждащи страничната стена на храма. Фараонът заповяда и фронтонът, и страничната стена да бъдат съборени, а гилдията на зидарите беше наказана да заплати петстотин дебена злато обезщетение.

До вечерта, както и през целия следващ ден той обикаляше съкровищниците и работилниците в погребалния комплекс. Тук поне нямаше от какво да се оплаче. Съмнявам се, че някога е събирано на едно място такова огромно богатство. Дори на мен, който обичам изящните вещи, скоро ми дотегна от скъпоценности, а очите ме заболяха от блясъка на златото.

През цялото време царят не позволи на господарката Лострис да се отдели дори на крачка от него. Мисля, че увлечението му по нея прерастваше в истинска любов и привързаност, ако изобщо един фараон е способен на такова нещо. В крайна сметка, когато се завърнахме в Карнак, господарката ми беше толкова изтощена, че се разтревожих за детето, което носеше. Беше твърде рано да съобщя на фараона радостната вест за нейното забременяване. Тя се беше върнала в леглото му преди по-малко от седмица и за него Лострис бе просто една здрава млада жена, с която няма нужда много да се церемони.

(обратно)

Както всяка година от векове насам празненствата завършиха в храма на Озирис, където се беше събрало огромно множество, за да чуе речта на владетеля.

Фараонът седеше на високия си трон върху издигнатата площадка срещу входа на светилището, за да може да го вижда всеки. На главата си носеше двойната корона, а в ръце държеше жезъла и камшика.

Този път обаче имаше известна промяна, която се дължеше най-вече на мен. Беше ми хрумнало нещо доста практично, което фараонът се показа достатъчно благоразумен да приеме. По мой съвет беше заповядал покрай три от стените на вътрешния двор да бъдат издигнати дървени скели, които бяха подредени една пред друга по височина и стигаха до половината стена. Така осигурявахме на няколкото хиляди знатни жители на Тива удобни места, от които можеше свободно да се наблюдава царският трон и нямаше опасност да се пропусне нещо от церемонията. Пак по мое предложение пейките бяха покрити с шарени платове и палмови листа, за да не се вижда колко са грозни. Подобни конструкции се появяваха за пръв път в страната пи. По-късно те щяха да станат нещо обичайно. И до днес те са известни като „пейките на Таита“.

Около тях се започна люта битка кой къде ще седне, но аз успях да запазя най-удобните места за господарката и за себе си. Седяхме точно срещу трона, малко по-високо от фараона и спокойно наблюдавахме целия вътрешен двор. Бях се погрижил за господарката Лострис да има и отделна кожена възглавница, а също кошница с плодове и сладки и по една делва шербет и бира, с които да се подкрепяме по време на безкрайната и изтощителна церемония.

Около нас се бяха насъбрали най-видните мъже в царството заедно с натруфените си жени. Военачалниците носеха златните си камшици и гордо развяваха над главите си знамената на дружините си. До тях по дървените трибуни се нареждаха представителите на занаятчийските гилдии, богатите търговци, жреците и пратениците на васалните царства, изобщо всички, които имаха някакво влияние в царството.

Точно срещу трона, подредени подобно на кубчетата, с които си играят децата, се разтваряха един в друг външните дворове на храма. Входовете на всички обаче бяха наредени в толкова съвършена права линия, че ако някой богомолец се намираше на Алеята на овните, то той, макар и от четиристотин крачки разстояние, пак би могъл да наблюдава фараона на високия му трон.

Простолюдието бе изпълнило дворовете, някои тъпчеха свещената алея, а други — градините около храма. Макар да бях прекарал почти целия си живот в Тива, очите ми за пръв път виждаха такова стълпотворение. Беше невъзможно да се установи точният брой на зрителите, но нищо чудно да е имало около двеста хиляди души. И цялото това множество вдигаше такъв шум около себе си, та имах чувството, че съм пчеличка, попаднала сред огромен кошер.

Около самия трон се бяха наредили най-влиятелните мъже в царството, чиито глави бяха на височината на царските нозе. Разбира се, един от тях беше и главният жрец на Озирис. Предната година старецът, заемал този пост, се беше разделил със света на живите и бе поел по дългия път през подземния свят към полетата на вечния рай далеч на запад. Новият главен жрец беше значително по-млад от него и по-решителен. Можех да съм сигурен, че няма да се остави тъй лесно на господаря Интеф да го води за носа. Всъщност той вече го беше доказал, съдействайки ми за някои промени в пиесата, които му бях предложил, докато надзиравах строежа на дървените скели.

Разбира се, сред тази малка групичка най-голямо впечатление правеше великият владетел, който с царственото си излъчване засенчваше самия фараон. Всички погледи бяха насочени към господаря Интеф. Високата, стройна фигура и гордата му осанка имаха с какво да привлекат окото, а с тежките вериги злато около врата приличаше на бог, слязъл за миг сред хората. Само на няколко крачки зад него се бе изправил страшният Расфер.

Церемонията беше открита от господаря Интеф, който излезе пред всички, за да прочете традиционното обръщение от страна на двата града към фараона. Докато говореше, аз хвърлих един поглед към господарката си. Макар да не ми беше приятно да слушам словата на баща й, бях изненадан от омразата, изписана на лицето й. Господарката ми дори не се опитваше да прикрие чувствата, които изпитваше към собствения си баща. Искаше ми се да й дам знак, че така всички ще разберат какво чувства, но се въздържах, за да не привлека още повече вниманието на околните.

Великият владетел не бързаше да свършва. Надълго и нашироко се хвалеше с вярната си служба към фараона и многобройните услуги, които му бил направил през последните две години. Най-накрая на тълпата й омръзна да слуша хвалбите му и се разшумя. От толкова много тела, наблъскани едно до друго под парещите лъчи на слънцето, жегата ставаше още по-непоносима и на няколко пъти видях да припадат жени и възрастни хора.

Когато най-сетне господарят Интеф свърши, се изправи главният жрец. Вече стана пладне, а той продължаваше да разказва за делата на светите братства в Тива. Докато говореше, около нас ставаше още по-горещо. Дори и благовонните масла не можеха повече да прикриват миризмата на хилядите неизмити тела. Аз извадих копринена кърпа, напоена с парфюм, и я подадох на господарката си.

Публиката въздъхна с облекчение, когато най-сетне, благославяйки царя от името на Озирис, и главният жрец завърши тирадата си. Той направи нисък поклон и с присъщото си достойнство се върна на мястото си зад великия владетел. За пръв път, откакто беше започнала церемонията, тълпата утихна. Всички забравиха за скуката и досадата и с интерес зачакаха какво ще каже фараонът.

Той се вдигна от трона си. Не можех да не се възхитя на този възрастен човек, който цяла сутрин не се беше помръднал, а като каменна статуя бе изслушал речите на поданиците си. Фараонът простря ръце в знак, че благославя насъбралото се множество, но точно в този миг ритуалът беше нарушен от нечия внезапна поява. Всички — жреци, благородници и простолюдие, бяха като че ли еднакво смаяни от това, което последва. Бях един от малкото, които не се изненадаха, и то, разбира се, защото именно аз се бях погрижил за неочакваната промяна в церемонията.

Изведнъж тежките медни врати на светилището широко се разтвориха. Изглеждаше така, сякаш го бяха сторили сами, без да ги докосне човешка ръка.

Като повей на вятъра из тълпата се разнесоха безброй въздишки. Една жена дори изпищя от ужас и всички бяха обхванати от суеверен страх. Някои коленичиха на земята, други вдигнаха ръце над главите си, сякаш искаха да се предпазят от немия невидима сила; трети закриха лицата си, да не би да ослепеят, защото очите им са зърнали нещо, което не е писано на смъртните да видят.

Защото току-що от светилището беше излязъл един бог — огромен и ужасен, покрит от главата до петите с тежкото си наметало, което се развяваше на вятъра. Шлемът му бе украсен с пера от чапла, а лицето му сякаш беше от метал — наполовина човешко, наполовина като на орел — с дълъг, закривен клюн и тъмни цепки вместо очи.

— Ах-Хор! — извика някаква жена и припадна върху каменните плочи.

— Ах-Хор! — поде множеството. — Това е самият бог!

Като големи вълни редица след редица падаха на колене и се кланяха на своя покровител. Дори публиката по трибуните коленичи върху дъските, а сред нея мнозина направиха знака срещу злото. Дори и групичката благородници около трона не устоя и също се сниши доземи пред новодошлия. В целия храм само двама души останаха на крака: фараонът, неподвижен като статуя на стъпалата пред трона си, и великият владетел до него, който не загуби самообладанието си.

Ах-Хор прекоси двора и застана срещу царя. Изгледа го от главата до петите, но фараонът дори не потрепна. Лицето му беше покрито с бял грим и затова не можех да кажа дали е пребледнял, но по непознатия блясък в очите му бях сигурен, че го обзема или страхопочитание, или дълбок ужас.

— Кой си ти? — запита фараонът. — Човек ли си или само безплътен дух? Защо прекъсваш нашия тържествен ритуал?

Гласът му прозвуча силен и ясен и не открих в него уплаха или колебание. Не можех да не отдам дължимото на нашия владетел. Остарял и може би прекалено лековерен, той не беше изгубил нищо от някогашната си смелост. Можеше да се изправи срещу всеки човек, срещу всеки бог и като истински войник да не отстъпи нито крачка.

Ах-Хор му отговори със същия глас, с който толкова често беше повеждал войниците си в кръвопролитните сражения и който сега прокънтя между каменните колони.

— Велики фараоне, не съм никакъв дух, а обикновен смъртен. Аз съм твой покорен поданик и се явявам пред теб, защото такава беше повелята ти. Явявам се тук и сега, за да докажа пред всички, че съм изпълнил дълга си пред теб, че съм изпълнил това, което ти ми заповяда на същия този ден преди две години.

Свали шлема от главата си и огнените къдрици свободно паднаха на раменете му. Всички присъстващи мигом го разпознаха и сред тълпата се разнесе такъв страхотен рев, че чак стените на храма се затресоха.

— Господарят Танус! Танус! Танус!

И от всички естествено най-силно крещеше господарката ми.

— Танус! Ах-Хор! Ах-Хор! — двете имена се повтаряха едновременно и се разбиваха като огромна вълна в каменните стени.

— Излязъл е от гроба! Върнал се е сред нас като истински бог!

Трябваше Танус да извади меча си и да го вдигне високо над главата си, за да се въдвори отново тишина.

— Велики Египте, мога ли да говоря?

Нищо чудно след всичко това царят наистина да бе изгубил дар слово, защото само показа с жезъла и камшика си, че го слуша, и се отпусна уморено на трона си.

Младият мъж заговори кратко и ясно, а силният му глас се чуваше далеч извън вътрешния двор.

— Преди две години ти поиска от мен да унищожа отровните гнезда на разбойниците и крадците, които застрашаваха живота на самото царство. За целта дори ми повери царския печат на ястреба.

Танус бръкна под наметалото си и извади синята статуетка, за да я положи в краката на владетеля. Върна се обратно на мястото си и продължи:

— За да ми е по-лесно да изпълня царската ти заповед, се престорих на мъртъв и погребах мумията на друг човек в собствената си гробница.

— Бак-Хер! — извика нечий глас от тълпата и множеството отново зашумя, докато той не извади меча си повторно.

— Поведох хиляда души от дружината на Сините крокодили в самото сърце на пустинята и излових Свраките в собствените им крепости. Избих ги без никаква милост и оставих отрязаните им глави по пътищата.

— Бак-Хер! — изрева тълпата. — Истина говори. Ах-Хор извърши всичко това.

И младият мъж отново трябваше да иска тишина.

— Сломих мощта на разбойническите главатари. Изклах хората им до крак. В цял Египет е останал още един-единствен човек, който се зове Сврака.

Този път никой не се обади, защото всички напрегнато очакваха да разберат какво ще последва. Дори фараонът не сдържа нетърпението си:

— Говори, Танус, когото всички вече знаят като брат на Хор. Назови ми този човек. Нека чуя името му, за да се стовари върху главата му гневът на фараона.

— Той се крие под името Ах-Сет — извика в отговор Танус. — Защото злините, които е извършил, могат да се сравняват само с тези на божествения му брат, властелина на мрака.

— Кажи ми истинското му име — заповяда му фараонът, като от вълнение отново стана от трона си. — Назови и последния от Свраките!

Но младият мъж не отговори веднага. Бавно обходи с поглед публиката. Когато очите му се срещнаха с моите, аз съвсем незабележимо му кимнах. Той не даде вид, че ме е видял, и се обърна към входа на светилището.

Понеже вниманието на всички беше приковано единствено в господаря Танус, като че ли никой не забеляза как от храма безшумно се изнизаха въоръжени мъже. Въпреки тежките им щитове и шлемовете, които почти скриваха лицата им, не ми беше трудно да разпозная повечето от тях. Отпред вървяха Ремрем и Астес, а след тях още петдесет бойци от дружината на Сините крокодили. Само за миг те наобиколиха царския трон, а съвсем незабелязано Ремрем и Астес се промъкнаха зад гърба на господаря Интеф. Щом заеха местата си, Танус отново взе думата.

— Аз ще назова този Ах-Сет пред теб, божествени фараоне. Сега той седи най-безсрамно в сянката на величествения ти трон. — И Танус посочи с меча си. — Ето го, окичил се със Златото на похвалата, което да скрие предателската му душа. Единственият спътник на фараона, който обаче се постара да превърне царството му в свърталище за разбойниците и убийците. Ах-Сет, номархът на Тива, великият владетел на Горен Египет.

В храма настъпи гробно мълчание. Сред публиката имаше хиляди, които бяха понесли безчинствата на господаря Интеф и без съмнение го мразеха от дъното на душата си. Но никой от тях не посмя да изрази радостта си. Всеки знаеше колко ужасен би бил гневът му и как би си отмъстил на този, който открито се обяви срещу него. Страхът ни обгръщаше от всички страни. За всеки беше ясно, че дори и името, което Танус си беше извоювал с легендарните си подвизи, не бе достатъчно, за да повярва фараонът на обвинението му. Против господаря Интеф бяха нужни доказателства и докато фараонът не ги чуеше, всеки, изправил се срещу великия владетел, щеше да бъде жестоко наказан.

В настъпилата гробна тишина се разнесе презрителният смях на господаря Интеф. Той махна пренебрежително на Танус и се обърна към царя:

— Пустинното слънце го е оставило без ум. Бедното момче съвсем се е побъркало. В думите му не се съдържа и капчица истина. Би трябвало да се разгневя на такова безочливо оскърбление, но по-скоро се натъжавам, че един иначе достоен мъж може да падне толкова ниско — проплака той и верноподанически вдигна ръце към фараона. — През целия си живот предано съм служил на своя фараон и на своя народ. Мисля, че досега името ми е неопетнено и ще е под достойнството ми да отвръщам на подобно обвинение. Никога не съм се страхувал от справедливостта на божествения ни владетел и се надявам делата ми да говорят вместо мен.

Под тежкия грим върху лицето на фараона се изписа дълбоко недоумение. Стоеше сбърчил вежди, а устните му леко трепереха, без да знаят какво точно да кажат. Уви, боговете не го бяха дарили с бърз и остър ум! След известно време той като че ли реши каква да бъде съдбовната му присъда, но тъкмо да отвори уста, Танус го изпревари и посочи с меча си входа на светилището.

През разтворените врати се зададе нова върволица хора, толкова необичайни на вид, че дори фараонът остана с отворена уста. Начело вървеше Кратас, който беше вдигнал предпазителя на шлема си и държеше меч в дясната си ръка. Онези, които го следваха, бяха със завързани ръце, боси и гологлави и носеха само препаски. Приличаха на роби, които господарят им води за продан на пазара.

Аз самият не откъсвах поглед от господаря Интеф и видях стъписването, което се изписа на лицето му. При вида на пленниците той неволно отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил. Явно ги познаваше всички, но сигурно ги беше мислил за мъртви. Почти незабележимо извъртя глава към една малка, губеща се под ленените покривала вратичка в стената — единствения изход за бягство. Но Ремрем проследи погледа му и пристъпи вдясно, за да му затвори пътя. Като разбра, че така няма да се спаси, господарят Интеф отново се обърна към царя и високо вдигна глава.

Шестимата завързани пленници се наредиха пред трона и по заповед на Кратас коленичиха и сведоха покорно лица към земята.

— Кои са тези нещастни създания? — попита фараонът, а Танус се надвеси над първия от тях, сграбчи го и го вдигна на крака. Лицето на пленника беше осеяно с дупки от шарка, а сляпото му око блестеше на слънцето като сребро.

— Божественият фараон попита кой си — тихо изрече Танус. — Няма ли да отговориш на въпроса му?

— Велики Египте, казвам се Шуфти — рече разбойникът. — Допреди време бях главатар на Свраките, но Ах-Хор унищожи цялата ми банда в изоставения град Галала.

— Кажи на царя си кой ти беше повелител тогава.

— Повелител ми беше Ах-Сет — отговори Шуфти. — Клел съм се във вярност към него и съм му плащал като данък една четвърт от плячката си. В замяна на това той ме пазеше от закона и ми даваше сведения за всички мои жертви.

— Покажи на царя кой е Ах-Сет! — заповяда му Танус.

Шуфти пристъпи напред, застана лице в лице с господаря Интеф и го заплю.

— Ето това е Ах-Сет! И нека червеи гризат трупа му!

Кратас го отведе настрана, а Танус нареди на следващия разбойник да се изправи.

— Кажи на царя кой си.

— Казвам се Ахеку. Бях главатар на Свраките, но вече всичките ми хора са мъртви.

— Кой ти беше повелител? На кого плащаше данък? — попита го младият мъж.

— Повелител ми беше господарят Интеф. Част от плячката ми отиваше в хазната на великия владетел.

Великият владетел слушаше невъзмутимо отправените му обвинения, без да им отговаря. През цялото време, докато разбойническите главатари повтаряха все едно и също, той дори не се опита да протестира.

— Господарят Интеф беше моят повелител. Господарят Интеф е Ах-Сет.

Наоколо цареше потискаща тишина, по-мъчителна и от горещината. Някои наблюдаваха разбойниците с ужас и неприкрита омраза, други стояха объркани и невярващи. Но никой не се осмеляваше да надигне глас срещу господаря Интеф, преди да е чул какво ще каже фараонът.

Срещу великия владетел се изправи и последният от пленените главатари. Той беше висок, строен мъж, със стегнати мускули, почернял от слънцето. Личеше си, че във вените му тече кръв на бедуин, защото очите му бяха черни като въглен, а носът — крив като орлов клюн. Носеше дълга брада, а в погледа му се четеше гордост и надменност.

— Името ми е Басти — гласът му звучеше по-ясно от тези на събратята му преди него. — Наричат ме Басти Жестокия, макар да не знам защо — усмихна се той на зловещото си чувство за хумор. — Бях един от главатарите на Свраките, докато Ах-Хор не изби хората ми. Мой повелител беше господарят Интеф.

За разлика от другите той не беше отведен веднага настрана. Танус имаше да го пита още нещо.

— Кажи на царя познаваше ли ти Пианки, господаря Хараб, който навремето беше един от знатните люде в Тива?

— Познавах го, и то добре, защото съм си имал вземане-даване с него.

— И в какво се изразяваше то? — попита го младежът.

— Разграбвах керваните му. Изгарях реколтата му. Нападнах мините му в Сестра и след като се забавлявах до смърт с миньорите му, никой повече не посмя да си покаже носа там. Изгорих му къщите. Пращах хората си в градовете да говорят лошо за него, така че да опетня името му пред народа и владетеля. Помогнах на други, които искаха смъртта му, докато накрая той сам не посегна към чашата с отрова.

Докато фараонът слушаше всичко това, камшикът в ръката му затрепери, а едната му вежда заигра в нервен тик, какъвто съм забелязвал и преди у него като израз на дълбока мъка.

— Кой ти заповяда всичко това?

— Всичко това вършех по нареждане на господаря Интеф, който ме възнагради за услугите ми с цял тах чисто злато.

— Какво се надяваше да спечели господарят Интеф от разоряването на господаря Хараб?

Басти се усмихна и сви рамене.

— Господарят Интеф сега е велик владетел, а Пианки, господарят Хараб е мъртъв. Според мен господарят Интеф получи точно каквото искаше.

— Ще потвърдиш ли, че никога не съм ти обещавал помилване или каквото и да било друго в замяна на признанията ти? Ясно ли ти е, че при всички случаи те чака само смърт?

— Смърт ли? — засмя се Басти. — Никога не съм се страхувал от нея. Тя е брашното на хляба, който цял живот съм месил. След като съм нахранил толкова други, защо да не опитам и аз от него?

Дали беше смел човек, или просто е бил глупак, така и не разбрах. Но аз не му се възхищавах, нито почувствах някакво съчувствие към него. Именно към хора като Пианки, господаря Хараб, и сина му Танус винаги е тегнело сърцето ми и само тях можех истински да уважавам.

В очите на моя приятел също нямаше и капчица милост. Знаех, че и той изпитва към разбойника същите чувства като мен, а видях как ръката му побелява, докато стиска дръжката на меча.

— Отведете го! Нека царят реши каква да бъде съдбата му.

Беше му трудно, но все пак успя да се овладее и да коленичи пред фараона.

— Направих всичко, което ти искаше от мен, божествени Мамос, владетелю на цял Кемит. Сега очаквам новите ти заповеди.

Порази ме достойнството, с което Танус се държеше пред лицето на смъртта.

В храма продължаваше да цари пълна тишина. Господарката ми дишаше тежко до мен. В един момент грабна ръката ми и силно я стисна.

Най-накрая фараонът заговори. Какво беше учудването ми обаче, когато усетих нерешителността в гласа му. На него просто му се искаше обвиненията срещу господаря Интеф да не се окажат верни. Нали толкова години му се беше доверявал за всичко.

— Господарю Интеф, ти чу обвиненията, отправени към теб. Как ще се защитиш?

— Божествени фараоне, можем ли да ги наречем обвинения? За мен това са просто фантазиите на младеж, разяждан от завист и амбиция. Да не забравяме, че баща му е престъпник и предател. Мотивите на господаря Танус са повече от ясни. По една или друга причина той е решил, че предателят Пианки е могъл да стане велик владетел на мое място, и желае да припише на мен вината за разорението му.

Само едно махване с ръка беше достатъчно на господаря Интеф да унищожи всичко, което Танус бе подготвял повече от година. Думите му прозвучаха точно на място и явно съмненията на царя само се подсилиха. Дори не му беше и минавало през ума, че господарят Интеф може да го лъже, и сега отново бе готов да му повярва.

— Ами какво ще кажеш за свидетелството на разбойническите главатари? — най-сетне попита фараонът. — Как ще им отговориш на тях?

— На разбойническите главатари ли? — зачуди се господарят Интеф. — Та те не са ли просто едни жалки престъпници? Не признават ли сами, че цял живот са крали, убивали, изнасилвали жени и деца? Да търсим истина в словата им, е все едно да търсим чест и достойнство у животните на полето. — Господарят Интеф посочи с пръст пленниците, които наистина бяха полуголи и навързани като добитък. — Погледни ги само. Велики Мамос! Не са ли точно това хората, които ще се продадат за шепа злато или пък ще кажат това, което им се нареди, само и само да отърват кожата си? Нима ще повярваш на тях, а не на човека, който цял живот ти е служил вярно?

При тези думи царят неволно кимна. Той винаги беше чувствал великия владетел за свой приятел, беше го удостоявал с почести и подаръци; можеше ли сега да не се вслуша в гласа му?

— Това, което казваш, е истина. Ти винаги си ми служил честно и безкористно. А за тези хора честта и достойнството са непознати. Възможно е наистина да говорят каквото им е било казано.

Господарят Интеф усети, че везните се накланят в негова полза, и бързо се възползва от това.

— Досега слушахме само думи и нищо друго. Но такива тежки обвинения трябва да бъдат подкрепени с доказателства. Има ли в цял Египет поне един човек, който да изложи истински доказателства против мен? Ако има, нека излезе отпред. Аз ще отговоря на всичко, в което ме обвини. Но ако никой не притежава нищо срещу мен, тогава на кого да отговарям?

Виждаше се, че думите му съвсем объркват фараона.

Той обходи с поглед присъстващите в храма, сякаш се надяваше да открие с очите си доказателствата, за които говореше господарят Интеф. Най-накрая се обърна към Танус:

— Господарю Танус, с какво, освен с показанията на тези престъпници, можеш да подкрепиш обвиненията си?

— Звярът добре е прикрил следите си — призна младежът — и се е прибрал в леговището си, което никой не може да открие. Аз нямам никакви веществени доказателства срещу господаря Интеф, но може би някой друг ще ни каже нещо по въпроса. Някой, който ще добие повече смелост след това, което се чу днес. Молбата ми е, Велики Египте, попитай народа си няма ли да се намери кой да ни помогне с нещо, за да разрешим въпроса.

— Фараоне, това е подло — изведнъж се разгорещи господарят Интеф. — Така всички мои врагове могат да се възползват от случая, за да ме оклеветят пред теб и пред народа.

Но фараонът му даде знак да замълчи.

— Който даде лъжливи показания, ще го заплати с главата си — увери той владетеля и се обърна към тълпата: — Поданици! Граждани на Тива! Всички чухте обвиненията, които бяха отправени срещу моя верен и обичан владетел. Има ли сред вас някой, който да притежава доказателства в подкрепа на господаря Танус? Може ли някой от вас да свидетелства срещу господаря Интеф? Ако е така, то призовавам ви да говорите.

Преди да се осъзная какво върша, вече бях скочил на крака и извиках толкова силно, че сам се стреснах от гласа си:

— Аз съм Таита и навремето бях роб на господаря Интеф. Аз имам да покажа нещо на Ваше Величество.

Фараонът ме изгледа от трона си и леко се намръщи:

— Да, знам те кой си, лекарю Таита. Можеш да излезеш отпред.

Докато слизах от дървените трибуни, за да застана пред царя, за миг погледът ми срещна този на господаря Интеф и едва не се спънах. Сякаш омразата, която той изпитваше към мен, беше приела плът и искаше на всяка цена да ми прегради пътя.

— Божествени фараоне, това е просто някакъв си роб — хладно отбеляза господарят Интеф. — Нима може да се вярва на думата на един роб, когато свидетелства срещу висш държавен служител и при това благородник!

При тези думи целият потреперих. Трудно ми беше да забравя страха, който толкова години бях изпитвал пред господаря си. Но в този миг усетих ръката на Танус върху рамото си. Беше просто едно докосване, но то бе достатъчно, за да ми вдъхне кураж. Господарят Интеф обаче забеляза жеста и не пропусна да посочи на царя:

— Този роб е под прякото влияние на моя обвинител. Това е още една от обучените маймунки на господаря Танус — думите му канеха като мед из устата. — Нахалството му не знае граници. В законите се предвиждат наказания…

Но фараонът нервно размаха камшика в ръка и му даде знак да млъкне.

— Твърде много разчиташ на доброто ми мнение за теб, господарю Интеф. Аз съм този, който тълкува законите тук. В тях се предвиждат наказания както за роби, така и за знатни. Няма да е зле да си го припомниш.

Господарят Интеф покорно сведе глава и замълча. Но по лицето му се изписа страх, защото разбираше в каква опасност е попаднал.

Най-после царят се обърна към мен:

— Намираме се при странни обстоятелства и ще трябва да прибегнем към необичайно решение. Но така или иначе, робе Таита, ако думите ти се окажат измислица или ако не разполагаш с никакви доказателства в тяхна подкрепа, да знаеш, че те чака въжето.

Подобни перспективи никак не ме блазнеха, а и смразяващият поглед на господаря Интеф беше достатъчен да започна леко да заеквам.

— Докато принадлежах на великия владетел, той ме използваше за пратеник при разбойническите главатари. Познавам всички тези мъже. — Показах аз с ръка пленниците, които стояха близо до трона под зоркия поглед на Кратас. — Именно аз им носех заповедите на господаря Интеф.

— Това е лъжа! Само празни приказки без никакви доказателства — грубо ме прекъсна той, но усетих тревогата в гласа му. — Как ще го докажеш?

— Тишина! — викна фараонът, който започваше да се дразни от невъздържания владетел. — Ще изслушаме докрай показанията на роба Таита.

През цялото време той не сваляше поглед от мен, което ми вдъхваше смелост.

— Пак аз носех и заповедите до Басти Жестокия. Господарят ми искаше от него да съсипе из основи владенията на Пианки, господаря Хараб. По онова време бях довереник на господаря Интеф и знаех, че се стреми към поста на велик владетел. Всичко, което искаше, беше изпълнено. Господарят Хараб не само че беше разорен, но и загуби обичта и доверието на фараона, заради което и сам посегна на живота си. Аз, Таита, се заклевам, че всичко, което казах досега, е истина.

— Така е — потвърди Басти Жестокия и протегна завързаните си ръце към трона. — Всичко, което говори Таита, е самата истина.

— Бак-Хер! — в хор го подкрепиха и останалите пленени главатари. — Истина е. Таита говори истината.

— И все пак това са само думи — разсъждаваше царят. — А господарят Интеф поиска доказателства. Аз, твоят владетел, също искам доказателства.

— Половината си живот съм прекарал като писар и ковчежник на великия владетел. Водел съм му всички сметки. Отбелязвал съм всеки разход, всеки приход. Пресмятал съм данъците, които главатарите на Свраките плащаха на господаря Интеф, и пак аз съм поемал грижата богатството да остане скрито от бирника.

— Можеш ли да ми покажеш тези сметки, Таита? — заинтересува се фараонът, зарадван при мисълта за толкова много злато. Доста лесно бях успял да привлека вниманието му.

— Не, за жалост не мога. Сметките винаги са оставали у господаря Интеф.

Фараонът дори не се помъчи да прикрие разочарованието си и аз вече нямах накъде да отстъпвам.

— Не Мога да ти покажа сметките, но навярно бих могъл да те заведа до тайната съкровищница, където великият владетел пази откраднатото от теб и от поданиците ти. Защото не друг, а пак аз му я построих, за да скрия там дела, който господарят ми получаваше от плячката на разбойниците. Аз единствен имах достъп до това скривалище, за което не подозираше никой.

Това беше достатъчно да привлече отново вниманието на царя. Той се размърда нетърпеливо върху трона си, като в същото време усещах как погледите на всички в храма са приковани в мен. Аз внимателно следях господаря Интеф. За да не ме видят околните, гледах не точно към него, а към отражението му в лъскавите медни крила на портата на храма. Те дори уголемяваха едрата му фигура и можех да различа всяка промяна в изражението му, всяко едно волно или неволно движение.

Бях поел огромен риск. Нищо не ми гарантираше, че съкровището още се намира в старото скривалище. За последните две години бившият ми господар можеше да го е преместил. Но пък, от друга страна, и за него ще е било трудно да се реши на подобна стъпка, която го излагаше на не по-малка опасност, отколкото ако оставеше златото на мястото му. За целта му трябваше някой нов довереник, а господарят Интеф винаги е бил подозрителен човек. Освен това доскоро той ме бе мислил за мъртъв и нищо чудно да е сметнал, че не си струва труда да се правят промени, когато най-опасният свидетел вече го няма.

Пресметнах, че шансовете ми са, общо взето, равни и че мога да рискувам живота си. Сега внимавах единствено как ще реагира отражението на господаря Интеф. Сърцето ми силно затуптя и ми идеше да полетя в небесата от радост. Защото по лицето на моя най-върл враг се изписа страх, което означаваше, че съм улучил право в целта. Съкровището си беше там, където го бях оставил. Щях да заведа фараона да види с очите си какво огромно състояние е натрупал господарят Интеф за негова сметка.

Но бившият ми господар нямаше да се остави тъй лесно. Прекалено бързо се радвах на победата си. Пред очите ми той направи някакъв жест, който не можах веднага да проумея. И докато осъзная какво става, вече като че ли беше твърде късно.

Съвсем бях забравил за Расфер. Но ето, че той само беше чакал господарят Интеф да му даде знак, за да изскочи като хрътка от сянката, в която се беше спотаил, и да се хвърли отгоре ми. Толкова изненадващо беше нападението му, че дори не можах да реагирам. Деляха ни само десетина крачки, колкото му бяха нужни, за да извади меча от ножницата си.

Между мен и Расфер стояха двама от войниците на Кратас, но те бяха обърнати с гръб към моя нападател и така и не разбраха как бяха пометени от исполинската му сила. Единият от тях изгуби равновесие и се строполи точно в краката на Танус, преграждайки му пътя. Бях оставен сам на съдбата си, напълно беззащитен пред разбеснелия се звяр, който заплашително размахваше меча над главата си. Сигурно имаше намерение да разцепи главата ми, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна ръце в отчаян опит да уловя острието във въздуха. От ужас се бях заковал на мястото си.

Така и не видях какво направи Танус. До такава степен бях хипнотизиран от Расфер, че изобщо не поглеждах наоколо. Времето сякаш беше спряло и предметите се движеха едва-едва пред очите ми, когато изведнъж осъзнах, че нещо се върти във въздуха и че това е мечът на приятеля ми. При всяко извъртане около оста си гладкото острие проблясваше на слънчевата светлина като светкавица преди буря. Явно обаче Танус не бе имал време да се съсредоточи, защото мечът се удари в главата на Расфер с дръжката напред и не успя да го убие на място. Чу се как вратът на негодника изпращя, главата му се килна назад и се показа само бялото на очите му.

Расфер така и не успя да нанесе смъртоносния си удар. Краката му се подкосиха и огромното му тяло се строполи на земята. Мечът излетя от ръката му, направи няколко кръга във въздуха, с все сила се заби в трона на фараона и затрепери. Царят не вярваше на очите си. Острието го беше докоснало по ръката и пред ужасените и погледи върху белите му дрехи покапа алена кръв.

Танус пръв наруши настъпилото мълчание:

— Велики Египте, ти добре видя кой заповяда на този звяр да нападне. Знаеш на чия глава щеше да тежи покушението срещу божествената ти личност.

Прескочи поваления от Расфер войник, сграбчи господаря Интеф за ръката и я изви. Той извика от болка и падна на колене върху земята.

— Наистина не вярвах. — Фараонът изгледа с неприкрита тъга своя велик владетел. — Цял живот съм ти имал вяра за всичко, а ти ми се подигра.

— Велики Египте, изслушай ме! — замоли го с жален глас господарят Интеф, но царят се обърна на другата страна.

— Слушах те достатъчно. — И даде знак на Танус. — Нека хората ти го пазят, но се дръжте с него, както подобава с истински благородник, защото вината му не е доказана напълно.

Фараонът трябваше да се обърне и към множеството, което през цялото време беше ням свидетел на грозните сцени насред храма.

— Свидетели сме на необичайни събития. Засега обаче ще отложа своята присъда, тъй като трябва да видя какви доказателства ще ми предложи робът Таита. Народът на Тива ще се събере отново, за да чуе решението ми, тук, на същото място, утре по обяд. Казах.

(обратно)

През главния вход се озовахме в залата за аудиенции на великия владетел. На прага фараонът се спря за малко, за да си почине. Раната от меча на Расфер не беше сериозна, но за всеки случай му бях направил превръзка през рамо.

Фараонът бавно огледа залата. В отсрещния ъгъл стоеше тронът на великия владетел. Издялан от масивен алабастър, той беше не по-малко внушителен от царския в Елефантина. Вие оките стени на залата бяха измазани с глина и върху тях бях изписал едни от най-забележителните си фрески. Благодарение на художническите ми дарби просторната зала се беше превърнала в градина на чудесата. Бях я нарисувал още по времето, когато принадлежа на господаря Интеф, но сега се изпълних с такова удоволствие, сякаш ги виждах за пръв път.

Според мен, дори да не бях сътворил нищо друго през живота си, само с тези си произведения заслужавах да бъда определен като най-значителния египетски художник за всички времена. Беше тъжно, че именно аз, техният автор, сега щях да ги унищожа. Това беше единственото, което можеше да помрачи донякъде радостта ми от този велик ден.

Фараонът ме последва вътре в залата. Сега можехме да не се съобразяваме с протокола и той се държеше досущ като малко дете, на което са му обещали да види някакво чудо. От нетърпение едва не се спъна в краката ми, а зад него и цялата му свита царедворци, които се блъскаха кой да излезе по-напред.

Застанахме пред стената зад трона, точно срещу картината, изобразяваща бога на слънцето Амон Ра. При цялото си вълнение фараонът пак беше като стъписан пред изяществото на творбата ми и трябваше да го изчакам да й се налюбува.

Зад нас залата се изпълни с царедворци, войници и големци, да не говорим за дългата върволица от царски съпруги и наложнички, които по-скоро биха се лишили от скъпоценния си грим, отколкото от възможността да видят с очите си знаменателното събитие, което се очакваше всеки момент да се случи. Естествено господарката ми стоеше най-отпред. Танус вървеше само на крачка след фараона. Той и подчинените му гвардейци отдавна бяха отнели функциите на царската стража.

Царят се обърна към младия мъж:

— Доведи господаря Интеф отпред!

Под ръка с Кратас, който се отнасяше към него с хладна почтителност, Интеф застана с лице срещу стената. За всеки случай пазачът му застана между него и фараона и извади меча от ножницата си.

— Можеш да започваш, Таита — нареди ми фараонът.

Пред погледа на всички измерих точно трийсет крачки от далечния ъгъл и отбелязах мястото с парчето тебешир, което си бях взел за целта.

— Зад тази стена се намират покоите на великия владетел — обясних аз. — Но при последните промени в двореца бяха направени някои нововъведения. Господарят Интеф винаги е обичал богатството му да му е под ръка.

— Голям си бъбривец, Таита — отбеляза фараонът, на когото не му се слушаха лекции по дворцова архитектура. — Побързай! Изгарям от нетърпение да видя какво ще ми покажеш.

— Да дойдат зидарите! — извиках аз и мигом от множеството излязоха няколко здравеняци, които небрежно хвърлиха торбите с инструментите си в краката ми. Работата им беше да строят гробницата на фараона, но специално за случая ги бях извикал отсам реката. Белият прах в косите им им придаваше зрялост и мъдрост, каквато повечето от тях изобщо не притежаваха.

Върху глинената мазилка очертах нещо като правоъгълник. Отстъпих и се обърнах към главния зидар:

— И по-полека! Пазете фреските колкото можете, че като тях другаде няма да намерите.

Те обаче не обърнаха кой знае какво внимание на предупреждението ми и като грабнаха дървените чукове и кремъчните длета, се нахвърлиха върху стената, сякаш от това зависеше животът им. Скоро мраморният под наоколо се покри с парчета мазилка. Залата се изпълни с такъв прахоляк, че повечето дами закриха носове с шаловете си.

Постепенно под дебелия пласт глина се показаха каменните блокове. Изведнъж фараонът учудено извика и без да се плаши от мазилката, която всеки момент можеше да се изсипе върху главата му, надникна в отвора, който зидарите бяха направили в стената. Точно с размерите на контурите, които бях очертал, между другите блокове вертикално се издигаше един с цвят, различен от този на останалите.

— Тук има скрита врата — възкликна фараонът. — Да се отвори веднага!

Като чуха заповедта му, зидарите се заеха незабавно със запечатаната врата. Имаха известни затруднения да отместят ключовия камък, но после всичко беше лесно. В стената зейна черна дупка и фараонът, който вече лично направляваше работата им, нареди да бъдат донесени факли.

— Цялото пространство зад стената представлява скрито помещение — обяснявах му аз, докато чакахме факлите. — Лично съм го строил по заповед на господаря Интеф.

Когато факлите бяха донесени, Танус запали една и освети в мрачния тунел. Фараонът мина пръв, а веднага след него ние с Танус.

От доста време не бях влизал в съкровищницата и сега се оглеждах с не по-малко любопитство от останалите. Нищо не се беше променило. Сандъчетата и буретата от кедрово и акациево дърво си бяха по местата. Посочих на царя онези, които щяха да представляват по-голям интерес за него, и той веднага нареди да ги извадят на светло в тройната зала.

— Ще са нужни доста яки мъже — отбелязах сухо аз. — Сандъците са доста тежки.

За всеки от тях беше нужна силата на трима гвардейци, които и така едва-едва успяха да ги пренесат.

— Никога не съм виждал тези сандъци — запротестира господарят Интеф, щом от съкровищната беше изваден първият и войниците го оставиха пред трона му. — Никога не съм знаел, че зад стената има скрито помещение. Сигурно е било построено от предшественика ми, който е прибрал сандъците вътре.

— Твое Величество, обърни внимание на печата върху капака — посочих аз на царя, който се наведе да огледа отблизо глинената плочка.

— Чий е този печат според теб? — попита той.

— Обърни внимание и на пръстена върху левия показалец на великия владетел — прошепнах му. — Ще бъде ли твърде нахално, ако посъветвам Твое Величество да сравни пръстена с печата върху сандъка?

— Господарю Интеф, би ли ми услужил за малко с пръстена си? — уж любезно се обърна фараонът, а великият владетел бързо скри ръката си зад гърба.

— Уви, велики Египте, не съм свалял този пръстен от двайсет години. Пръстът ми се е разширил и сега ми е невъзможно да го изхлузя.

— Господарю Танус — рече царят. — Вземи меча си и отсечи пръста на господаря Интеф заедно с пръстена.

При тази заповед по лицето на Танус се изписа жестока усмивка и той пристъпи, изваждайки меча си от ножницата.

— А може и да се заблуждавам — изрече господарят Интеф и без особени затруднения свали пръстена. Танус го пое от ръката му и като коленичи пред фараона, тържествено му го връчи.

Той се наведе над сандъка и внимателно сравни печата върху капака с изображението върху пръстена. Когато се изправи, беше почервенял от гняв.

— Съвпадат. Печатът е бил ударен с твоя пръстен, господарю Интеф.

Великият владетел мълчеше. Беше скръстил ръце и гледаше пред себе си с каменно лице.

— Строшете печата! Отворете сандъка! — заповяда фараонът и с един удар на меча си Танус откърти глинената плочка и разби сандъка.

Капакът се вдигна и при вида на съдържанието му, фараонът неволно извика:

— Богове!

Забравили всякакво благоприличие, царедворците се скупчиха около владетеля си и като започнаха да се блъскат един друг, всеки поглеждаше в сандъка и ахкаше от удивление.

— Злато! — Награби с едри шепи от блестящите пръстени фараонът и сетне ги остави да се изсипят между пръстите му. Задържа в ръката си само един и го приближи до лицето си, за да прочете знаците върху него.

— Два дебена чисто злато. Колко пръстена има в този сандък и колко сандъка има още?

Въпросът му беше по-скоро риторичен, но аз все пак се опитах да му отговоря:

— Само този сандък съдържа… — и прочетох какво бях написал преди години върху капака. — Съдържа един тах и триста дебена чисто злато. Колкото до броя на сандъците, ако не ме лъже паметта, в съкровищницата имаше петдесет и три със злато и двадесет и три със сребро. Но за онези с бижута и скъпоценни камъни вече не мога да си спомня.

— На този свят няма ли поне един човек, на когото да се вярва! С теб, господарю Интеф, винаги съм се държал като с роден брат. Всичко, което си пожелал, си го получил от мен, а ето как ми се отплати.

(обратно)

В полунощ канцлерът и главният данъчен инспектор влязоха в покоите на фараона точно когато сменях превръзката на ръката му. Те представиха окончателния доклад за размера на съкровището и господарят ни го прочете с благоговение. Обхванаха го смесени чувства на възмущение и еуфория от неочакваното щастие.

— Измамникът очевидно е бил по-богат от своя цар. Няма достатъчно сурово наказание за такова злодеяние. Успя да измами мен и данъчните ми инспектори.

— Както уби и ограби господаря Хараб и десет хиляди твои поданици — напомних му аз, докато стягах превръзката на ръката му. Това бе волност от моя страна, но до този момент той ми бе толкова задължен, че бих могъл безнаказано да проявя дързостта си.

— Точно така — с готовност се съгласи той, усетил сарказма в думите ми. — Вината му е по-дълбока от морето и по-висока от небето. Ще трябва да измисля подобаващо наказание. Въжето е твърде леко наказание за Интеф.

— Ваше Величество, като придворен лекар настоявам сега да си починеш. Този ден постави на изпитание дори твоята голяма издръжливост и сила.

— Къде е Интеф? Не мога да си почивам, докато не се уверя, че е в сигурни ръце.

— Под стража е в покоите си. Ваше Величество. Един висш офицер и отряд на Сините крокодили са на пост. — Аз деликатно се поколебах. — Расфер също е под стража.

— Расфер, неговото отвратително чудовище? Онзи, който се опита да те убие в храма на Озирис? Оцеля ли след удара, който му нанесе господарят Танус?

— Добре е, фараоне — уверих го аз. — Знае ли Ваше Величество, че Расфер преди години използва ножа за скопяване върху мен?

В очите му видях съжаление, когато го изрекох.

— Ще се разправя с него така, както и с господаря му — обеща той. — Ще изтърпи същото наказание като господаря Интеф. Това ще те задоволи ли, Таита?

— Ваше Величество е всеведущ и справедлив.

Аз се оттеглих и отидох да намеря господарката си. Тя ме очакваше и въпреки късния час и умората, която ме бе налегнала, не ме остави да поспя. Бе много напрегната и настоя през нощта да стоя до леглото й и да слушам приказките й за Танус и други по-маловажни неща.

(обратно)

Въпреки краткия сън на следващата сутрин заех мястото си в храма на Озирис бодър и с ясна мисъл.

Службата ми се стори малко по-продължителна, отколкото бе през предния ден. В Тива нямаше човек, който да не е чул за провала на великия владетел и който да не очаква с нетърпение да присъства на унижението му. Дори подчинените му, забогатели благодарение на него, сега се обърнаха срещу господаря си като глутница хиени, които разкъсват водача си, когато е болен или ранен.

Подсъдимите бяха доведени пред трона в дрипи, но когато господарят Интеф влезе в храма, бе с дрехи от фин лен и със сребърни сандали. Косата му бе накъдрена, лицето — гримирано, златната верига за високо отличие висеше на врата му.

Знатните затворници коленичиха пред фараона, по Интеф отказа да подвие коляно дори когато един войник от стражата вдигна меча си към него. Царят направи знак да го остави.

— Нека остане прав! Ще лежи достатъчно дълго в гробницата си.

Сетне фараонът се изправи пред нас с цялото си величие и гняв. Този път изглеждаше като истински владетел, като първия от неговата династия — мъж на могъщество и сила. Аз, който го бях опознал твърде добре, с изненада открих, че в този миг изпитвам страхопочитание към него.

— Господарю Интеф, ти си обвинен в кражби и убийства, в разбойничество и пиратство и в още стотици престъпления, заслужаващи жестоки наказания. Изслушах свидетелските показания на петдесет мои поданици с различни занаяти и различно социално положение — от господари до роби. Видях съдържанието на тайната ти съкровищница, където си трупал богатства от царските данъци. Видях личния ти печат на сандъците в съкровищницата ти. С тези веществени доказателства вината ти е доказана стократно. Аз, Мамос, осмият с това име фараон и управляващ Велик Египет, те обявявам за виновен и те лишавам от царското милосърдие и пощада.

— Да живее фараонът! — извика Танус и възгласът му бе поет и повторен десет пъти от народа на Тива. — Да живее вечно!

Когато се възцари тишина, фараонът отново заговори:

— Господарю Интеф, ти носиш златна верига. Видът на това отличие върху предателските ти гърди ме оскърбява. — Той погледна към Танус. — Центурионе, махни златото от престъпника.

Танус свали златната верига от врата на Интеф и я занесе на фараона. Той я пое в ръце и когато Танус се опита да се оттегли, го спря.

— Името на господаря Хараб бе опетнено с измяна. Баща ти бе преследван и умря като предател. Ти доказа невинността на баща си. Аз отменям присъдата срещу Пианки, господаря Хараб, и посмъртно му връщам всичките почести и титли, от които бе лишен. Сега те принадлежат на теб, неговия син.

— Да живее! — извикаха събралите се. — Вечен живот за фараона! Слава на Танус, господаря Хараб!

— Освен титлите, които сега ти принадлежат по наследство, аз те дарявам с ново отличие. Ти доведе изменника пред съда. За службата ти към фараона те дарявам със Златната верига на доблестта. Коленичи, господарю Хараб, и приеми царското благоволение!

— Да живее! — извикаха хората, докато фараонът поставяше златната верига, носена доскоро от Интеф, но към която сега бе добавен педант със звезда. — Да живее господарят Хараб!

Когато Танус се оттегли, фараонът отново насочи вниманието си към престъпниците.

— Господарю Интеф, лишавам те от титлата велик владетел. Името и рангът ти ще бъдат изтрити от всички паметници, както и от гробницата, която си приготвил в Долината на царете. Именията и всичко, което притежаваш, включително незаконно придобитото богатство, се конфискуват в името на короната, освен онова, което е принадлежало на Пианки, господаря Хараб, и по подъл начин е било присвоено от теб. Сега тези земи ще бъдат върнати на техния наследник, благочестивия Танус, господаря Хараб.

— Да живее! Фараонът е мъдър! Да живее вечно! — започна радостно да вика народът, а господарката ми плачеше открито, както и повечето от царските жени. Много малко от тях можеха да устоят на този герой, чиито златни къдрици като че ли затъмняваха украшението на гърдите му.

Сега, за моя изненада, фараонът погледна право към мястото, където бях застанал до своята господарка.

— Тук има още един човек, който вярно ми служи и който разкри местонахождението на откраднатото богатство. Нека робът Таита пристъпи напред.

Приближих се до трона, а гласът на царя бе благ.

— Ти пострада и изпита неописуема мъка от ръката на предателя Интеф и неговия съучастник Расфер. Бил си принуден от тях да извършиш лоши дела и престъпления срещу държавата като съучастник на бандити и крадци при укриване на съкровищата на твоя господар от царските бирници. Обаче не си извършил престъпленията по своя воля. Като роб ти си бил подчинен на своя господар. Следователно аз те освобождавам от цялата вина и отговорност. Признавам те за невинен и те награждавам за твоята служба към нас с щедрия дар от два товара чисто злато от конфискуваното съкровище на предателя Интеф.

Удивен шепот посрещна това изявление, а аз възкликнах. Това бе огромно богатство — състояние, което можеше да се сравнява с това на най-богатите в страната, достатъчно, за да купя голяма площ плодородна земя покрай реката и да обзаведа прекрасни вили на тази земя, да купя триста силни роби да я обработват, достатъчно, за да съставя търговска флота и да я изпратя до всички краищата на света, за да донесат още богатства. Сумата бе достатъчно голяма, за да се развихри моето въображение, но царят още не бе свършил.

— Тъй като си роб, този щедър дар няма да ти бъде изплатен лично, а на твоята господарка Лострис, която е съпруга на фараона.

Трябваше да се досетя, че той ще го остави в семейството.

Аз, който за кратък миг бях един от най-богатите мъже на Египет, се поклоних пред фараона и се върнах на мястото си до моята господарка. Тя стисна ръката ми утешително, но всъщност не бях нещастен. Съдбите ни бяха тясно свързани и знаех, че ние никога няма да изпитваме материални нужди. Вече планирах как да инвестирам състоянието на господарката си в неин интерес.

Най-после владетелят бе готов да произнесе присъдата. Докато говореше, не откъсваше поглед от Интеф.

— Твоите престъпления са неизброими. Няма достатъчно жестоко наказание за теб. Ето присъдата. След края на празненствата в чест на Озирис на разсъмване ще бъдеш преведен гол по улиците на Тива. Докато си още жив, ще бъдеш прикован към главната порта на града с главата надолу. Ще останеш там, докато враните не изкълват месата ти. Сетне костите ти ще бъдат стрити на прах и разпилени над майката Нил.

Дори Интеф се олюля и пребледня, докато изслушваше присъдата. Чрез унищожаването на земните им тела, така че никога да не бъдат балсамирани и запазени, фараонът ги обричаше на забвение. За египтянина нямаше по-жестоко наказание. Затворниците бяха прогонени завинаги от вечните полета на рая.

(обратно)

Когато господарката ми заяви решението си да присъства на екзекуцията и да наблюдава как баща й ще бъде прикован на главната порта с главата надолу, не вярвам да е имала представа за ужасите, на които щеше да стане очевидец. Аз бях твърдо решен да се противопоставя на желанието й. Тя никога не бе имала садистични наклонности. Навярно й бе повлиял фактът, че повечето царски жени щяха да се забавляват на този спектакъл и че Танус щеше да ръководи екзекуцията. Тя никога не би пропуснала възможността да го погледа, дори отдалеч. Използвайки най-силните си доводи, накрая успях да я разубедя.

— Господарке, такава жестока гледка сигурно ще ви се отрази зле. Нали не искате да навредите на детето, което носите.

— Това е невъзможно — нерешително възрази тя. — Синът ми няма да разбере нищо.

— Той ще вижда през очите ти, а писъците на умиращия му дядо ще преминат през корема ти и ще достигнат до малките му ушенца. — Думите ми постигнаха желания ефект.

Тя се замисли продължително и въздъхна:

— Добре, но искам да ми опишеш всичко с подробности. Трябва да ми опишеш подробно облеклото на останалите царски жени. — После ми се усмихна лукаво, с което искаше да покаже, че не е напълно убедена в думите ми. — Можеш да ми го прошепнеш така, че детето, което спи в утробата ми, да не ни чуе.

Когато тръгнах, градините на двореца все още бяха потънали в мрак. Преминах бързо покрай водните градини, а звездите се отразяваха в черната повърхност на изкуствените езера. Щом приближих до покоите на господаря Интеф, видях, че прозорците светят, и дочух писъци и ругатни.

Веднага разбрах, че се е случило нещо сериозно, и се втурнах натам. Войникът, който бе на пост, едва не ме прониза с копието си, но когато ме позна, ме пусна да вляза.

Танус бе в средата на предната стая. Ревеше като черногрив лъв в капан и размахваше юмруци. Никога преди не го бях виждал така обезумял от гняв. Изглежда, бе загубил способността да разсъждава и да говори. Воините му, безстрашните Сини крокодили, се пазеха на разстояние от него.

Отидох направо при него, успях да избегна един от бесните му удари и извиках в лицето му:

— Танус! Това съм аз! В името на всички богове, полудя ли?

След кратка мъчителна борба успя да се овладее.

— Виж какво може да се направи за тях. — Той посочи към падналите на пода войници.

С ужас разпознах в един от тях Кеткер, главния капитан от полка, когото уважавах. Лежеше свит в ъгъла, притиснал корема си, а на суровото му лице бе изписана такава болка, каквато се надявах никога повече да не видя. Докоснах страната му — беше студена.

Поклатих глава.

— Не мога да му помогна.

Повдигнах клепача му и погледнах в мъртвото око, после се наведох и помирисах устата му. Леката миризма на гъби ми бе ужасно позната. Отрова! Изправих се. С другите трябва да се е случило същото. Още петима се бяха сгърчили на пода.

— Как? — попита Танус и аз вдигнах една чаша от ниската маса, на която очевидно бяха вечеряли. Подуших я. Миризмата на гъби бе по-силна.

— Попитай готвачите.

Във внезапен пристъп на гняв ударих чашата о стената. Сгърчените тела ми напомниха за домашните ми животни, които бяха умрели от същата смърт, а Кеткер ми бе приятел. Поех дълбоко въздух и попитах:

— Несъмнено затворникът ти е избягал?

Танус не отвърна, но ме поведе към спалнята на великия владетел. Веднага забелязах отместения изрисуван дървен панел на стената в другия край на стаята и отвора зад него.

— Знаеше ли, че тук има таен проход? — студено попита той.

Поклатих глава.

— Смятах, че зная всички тайни, но съм сгрешил. — Гласът ми бе смирен. Мисля, че дълбоко в себе си през цялото време съм знаел, че Интеф никога няма да се изправи пред съда. Той бе любимец на тъмните богове и се радваше на тяхното покровителство.

— Расфер избягал ли е с него? — попитах аз.

Танус поклати глава.

— Заключил съм го с останалите. Но двамата синове на Интеф Менсет и Собек са изчезнали. Най-вероятно те са организирали убийството на охраната и бягството на баща си. — Той вече бе успял да овладее гнева си. — Ти познаваш Интеф много добре, Таита. Какво би сторил той? Къде би отишъл? Как да го заловя?

— Зная само едно: той е имал план за ден като този. Сигурно заедно с местни търговци и чиновници са скрили богатство в Долен Египет. Той търгува дори със самозвания фараон. Мисля, че им продава военни униформи, на него и на генералите му. На север го очаква приятелски прием.

— Вече изпратих пет бързи галери на север със заповед да претърсят всички плавателни съдове — заяви Танус.

— Той има приятели отвъд Червено море — казах аз. — И бе изпратил на съхранение при търговците от Газа цяло състояние. Търгува с бедуините. Мнозина от тях са му длъжници. Те ще му помогнат да прекоси пустинята.

— В името на Хор, той е като плъх с дузина тунели, през които да избяга от дупката — възкликна младият мъж. — Как бих могъл да ги завардя всичките?

— Не можеш — отвърнах аз. — А фараонът очаква екзекуция. Ще трябва да му докладващ за случилото се.

— Царят основателно ще се разгневи. Като допуснах Интеф да избяга, аз не изпълних дълга си.

Но Танус грешеше. Фараонът прие новината за бягството на Интеф със забележително хладнокръвие. Не проумявах причината за това. Може би огромното богатство, което бе придобил толкова неочаквано, го правеше великодушен. А може би дълбоко в сърцето си той все още изпитваше известна привързаност към великия владетел. От друга страна, фараонът бе добродушен човек и може би перспективата господарят Интеф да бъде прикован на градската порта не бе по вкуса му.

Все пак той показа известно раздразнение и заяви, че правосъдието е било измамено, но през цялото време тайно поглеждаше към списъка на съкровищата. Дори когато Танус призна вината си за бягството на затворника, вниманието му бе привлечено от друго.

— Виновен е капитанът на стражата, а той вече бе достатъчно наказан от отровната чаша, поднесена му от Интеф. Ти си изпратил галери и войска да преследват беглеца. Сторил си всичко, което се очаква от теб, господарю Хараб. Остава само да изпълниш присъдата над другите престъпници.

— Негово Величество готов ли е да присъства на екзекуцията? — попита Танус.

Фараонът обаче искаше да остане със своя списък и доклада на данъчните инспектори.

— Имам много работа тук, господарю Танус. Започвайте без мен. Докладвайте ми, щом присъдата бъде изпълнена.

(обратно)

Интересът към екзекуцията бе толкова голям, че градските съветници сложиха трибуната пред главната порта. Цената за място срещу портата бе един сребърен диск. Желаещите бяха многобройни и трибуната бе претъпкана. Хората, които не успяха да намерят място върху нея, се събраха на полето извън стените. Мнозина бяха донесли бира и вино, за да отпразнуват събитието и да приветстват благородниците, когато те преминат покрай тях. Малцина от тях не бяха пострадали от грабежите на тези разбойници, повечето бяха загубили съпрузи, братя или синове.

Завързани един за друг чисто голи, както бе заповядал фараонът, осъдените бяха прекарани по улиците на Карнак. Хората се тълпяха от двете им страни и ги замеряха с нечистотии, размахваха юмруци и крещяха обиди. Пред процесията деца танцуваха и пееха измислени в момента стихчета.

Надолу с главата ще ме обесят,
благородник съм аз и тъй ще умра.

Верен на обещанието си към господарката, аз бях заел място на трибуната, за да наблюдавам изпълнението на присъдата. Тъй като дрехите и накитите на жените около мен никак не ме вълнуваха, гледах към Расфер и се опитах да съживя омразата си към него. Наложих си да си припомня всичко, което бях измитал от него, да съживя болките от камшика и ножа, с които ме бе наказвал. Той стоеше тук с висящия си почти до коленете корем, с изпражнения по косата, а по лицето му се стичаше мръсотия. Трудно ми беше да не изпитам съжаление към него.

Той ме забеляза и ми се усмихна. Парализираната страна на лицето му превърна усмивката му в язвителна гримаса. После се провикна:

— Благодаря ти, че си дошъл да ми пожелаеш сполука, евнухо. Вероятно ще се срещнем отново в райските полета, където се надявам да имам удоволствието още веднъж да отрежа топките ти.

Подигравката трябваше да ми помогне по-лесно да го намразя, но някак не успях, въпреки че се провикнах:

— Няма да отидеш по-далеч от калта на дъното на реката, стари приятелю. Следващата морска котка, която изпека на шиш, ще нарека Расфер.

Той бе първият осъден, издигнат на дървената порта. Бяха необходими трима мъже отгоре на каменната стена с въжета, докато други четирима го бутаха отдолу. Те го задържаха, а един ковач се изкачи на стълба до него с каменен чук в ръката.

Расфер престана с шегите, когато първият дебел бронзов пирон бе забит в огромния му загрубял крак. Той изръмжа, изруга и започна да се извърта, по мъжете го държаха здраво, а тълпата аплодираше и се смееше.

Едва когато пироните бяха забити на определените им места и ковачът слезе от стълбата, за да провери добре ли си е свършил работата, недостатъците на това наказание станаха очевидни. Расфер виеше и ръмжеше, висейки надолу с главата, а по краката му се стичаше кръв. Търбухът му висеше, а гениталиите му се люлееха върху пъпа. Докато се извиваше и бореше, пироните разкъсаха плътта му между пръстите на краката, той падна на земята и се замята като риба на сухо. Зрителите се забавляваха и весело подвикваха, наблюдавайки неговите гърчове.

Поощрявани от тълпата, екзекуторите го повдигнаха обратно на портата и ковачът се покатери по стълбата, за да забие още пирони. За да приковат Расфер по-добре и да му попречат да се движи, Танус заповяда ръцете и краката му да бъдат заковани за вратата.

Опитът бе успешен. Осъденият увисна с главата надолу, крайниците му бяха разпънати и той приличаше на огромна морска звезда. Вече не викаше, защото му бе трудно да диша. Бореше се за всяка глътка въздух.

Другите мъже също бяха повдигнати на портата и приковани, а тълпата ги освиркваше. Единствено Басти Жестокия не издаде звук и не им достави удоволствие.

Денят напредваше и слънцето безмилостно печеше разпънатите жертви. До обяд прикованите бяха толкова изнемощели от болка, жажда и загуба на кръв, че висяха като труповете на животни на месарски куки. Зрителите започнаха да губят интерес и да се разпръскват. Повечето от осъдените бързо издъхнаха. Басти продължи да диша през целия ден. Едва когато слънцето залязваше, той пое дълбоко въздух и увисна неподвижно.

Расфер бе най-издръжлив от всички. Лицето му бе станало мораво и се бе подуло. Езикът му се показваше между устните като парче черен дроб. Понякога издаваше дълбок стон и очите му се отваряха. Всеки път, когато това се случеше, аз споделях агонията му. Омразата ми отстъпи място на съжалението, каквото бих изпитал към всяко измъчвано животно.

Тълпата отдавна се бе разпръснала и аз седях сам на празната трибуна.

Без да крие отвращението си от такова задължение, Танус остана на поста си до залез-слънце. Накрая остави на стража един от капитаните си и тръгна към града, оставяйки ни да бдим.

Под главната порта имаше само десетина стражи, аз бях на трибуната, а няколко скитници лежаха до стената. Факлите от двете страни на портата припламваха от нощния бриз, идващ откъм реката, и хвърляха призрачна светлина върху зловещата сцена.

Расфер отново изстена и аз не можах да издържа. Взех съд с бира от кошницата си и слязох да поговоря с капитана. Познавахме се от един поход в пустинята. Той се изсмя и поклати глава в отговор на моята молба.

— Ти си мекушав глупак, Таита. Нещастникът е толкова зле, че не си струва да се занимаваш с него, но за момент ще погледна в другата посока. Действай бързо.

Отидох до портата, главата на Расфер бе на едно ниво с моята. Тихо го повиках и той отвори очи. Не знаех дали ще ме разбере, но му прошепнах:

— Пийни малко бира.

Той издаде глух звук. Очите му ме гледаха. Ако все още можеше да усеща, жаждата трябваше ужасно да го измъчва. Излях няколко капки на езика му, като внимавах да не влязат вноса му. Той се опита да преглътне. Беше невъзможно, дори ако бе по-силен: течността изтичаше от ъгълчетата на устата му и надолу по страните му в сплъстената му коса.

Затвори очи, това бе моментът, който очаквах. Измъкнах камата от диплите на шала си. Внимателно я поставих зад ухото му и с рязко движение я забих до дръжката. Гърбът му се изви в предсмъртен гърч и се отпусна. Извадих острието, имаше малко кръв. Скрих камата си в шала и си тръгнах.

— Нека сънищата за рая те носят през нощта, Таита — викна капитанът на стражата след мен, но не бях в състояние да му отговоря. Не бих повярвал, че ще мога да пророня сълза за Расфер, и може би никога не съм го правил. Вероятно плачех за себе си.

(обратно)

По заповед на фараона завръщането на двора в Елефантина първоначално бе отложено с месец. Господарят се занимаваше със съкровището и бе в приповдигнато настроение. Не го бях виждал така доволен и се радвах за него. Понякога двамата оставахме до късно през нощта заедно с писарите, преглеждайки списъците на съкровището, което ни омайваше с блясъка си.

Друг път той изпращаше да ме повикат и се съветваше с мен за промените на погребалния храм и гробницата, която сега можеше да си позволи. Пресметнах, че поне половината от неотдавна придобитото съкровище щеше да отиде в гробницата заедно с фараона. Бе подбрал най-красивите бижута и бе изпратил почти петнадесет килограма кюлчета злато на златарите в храма, за да ги превърнат в погребални предмети.

Обаче намираше време да се консултира с Танус по военните дела. Бе го признал за един от първите пълководци на своята армия.

Присъствах на някои от тези срещи. Заплахата от самозвания фараон в Долен Египет бе постоянна. Танус се радваше на благоразположението на царя и умело подсилваше страховете му, за да го убеди да отдели част от съкровището на Интеф за построяването на пет пови ескадри от военни галери и да осигури полковете с нови оръжия и сандали — макар че не успя да го убеди да изплати закъснелите заплати на армията. Вече половин година много от войниците не бяха получавали заплатите си. Духът в армията се бе повишил и всеки войник знаеше на кого дължи благоденствието си. Ревяха като лъвове и вдигаха десния си юмрук за поздрав, когато Танус правеше проверка на строя.

В повечето случаи, когато той бе на аудиенция при царя, господарката намираше някакъв повод да присъства. Бе достатъчно разумна да стои в сянка. Обаче с Танус си разменяха такива погледи, че можеха да опърлят фалшивата брадичка на фараона. За щастие, изглежда никой, освен мен не го забелязваше.

Всеки път, когато разбереше, че ще срещна Танус насаме, господарката ми изпращаше дълги и пламенни послания за него. При завръщането си носех също толкова дълги и пламенни отговори. За щастие тези излияния в повечето случаи толкова си приличаха, че не се затруднявах да ги запомня.

Лострис непрестанно ме молеше да намеря претекст двамата с Танус тайно да се срещнат поне още веднъж. Признавам, че се страхувах за собствената си кожа и за безопасността на господарката и на нероденото и дори не мислех да удовлетворявам тези нейни желания. Веднъж, когато колебливо предадох на Танус покана за среща с господарката, той въздъхна и отказа с много тържествени декларации за любовта му към нея.

— Случката в гробницата на Трас бе лудост, Таита. Никога не съм възнамерявал да компрометирам господарката Лострис. Това никога няма да се повтори. Не можем да поемаме повече рискове. Кажи й, че я обичам повече от собствения си живот. Кажи й, че нашето време ще дойде — плочките на Амон Ра са ни го обещали. Кажи й, че ще я чакам през целия си живот.

Когато получи това любовно обяснение, господарката тропна с крак, нарече истинската си любов упорит глупак, който не се интересува от нея, счупи една чаша и две купи от оцветено стъкло, захвърли скъпоценното огледало, подарък от царя, и плака до вечерта.

(обратно)

Независимо от задълженията си във войската, включващи надзираването на строежа на новата флотилия, Танус се бе заел да възстанови бащините си имения, които най-после наследи.

По тези въпроси той непрекъснато се съветваше с мен. Не бе изненадващо, че именията не бяха плячкосвани, докато бяха притежание на господаря Интеф, следователно процъфтяваха и бяха в добро състояние. По такъв начин Танус за едни ден се превърна в един от най-богатите мъже на Горното царство. Въпреки че се опитах да го разубедя, той харчеше голяма част от богатството си за заплати и за нови униформи на войниците си. Те го обичаха още повече за тази му щедрост.

Това разточителство като че ли не бе достатъчно. Той изпрати Кратас, Ремрем и Астес да съберат всички инвалиди и слепи ветерани, които сега преживяваха от просия по улиците на Тива. Настани тази сган в една от вилите, която бе част от наследството му, и въпреки че дори помията и кухненските отпадъци щяха да са твърде много за тях, той ги хранеше с месо, пшеничени питки и бира. Обикновените войници го поздравяваха по улиците и пиеха за негово здраве по кръчмите.

Когато разказах на господарката за лудото му разточителство, тя така се въодушеви, че похарчи стотици златни дебена за закупуването и обзавеждането на дузина сгради, които превърна в болници и приюти за бедните хора в Тива. Бях предназначил златото за инвестиране в търговията със зърно и въпреки че кършех ръце и я молех да се откаже от намеренията си, тя не се трогна и не се вразуми.

Излишно е да казвам, че многострадалният роб Таита бе този, който трябваше да се справя с ежедневните грижи по последното безумие на господарката, въпреки че тя посещаваше благотворителните си домове всеки ден. Така всеки безделник и пияница в града можеше да получи безплатно ядене и удобно легло. И това не бе всичко: можеха да поемат купичката си със супа от ръцете на самата господарка, а гнойните им рани да бъдат излекувани от най-изтъкнатите лекари в Египет.

Успях да намеря няколко безработни писари и разочаровани жреци, които обичаха народа повече от златото. Господарката ги взе на служба при себе си. С тях ходехме на нощен лов по глухите улички и бедняшките квартали и прибирахме сирачетата. Бяха мръсни, пълни с паразити диваци и малцина от тях идваха с нас по собствена воля. Трябваше да ги гоним и улавяме като диви котки. Докато ги къпехме и бръснехме косите им, които бяха толкова пълни с въшки и гниди, че бе невъзможно да вкараш гребен в тях, бях хапан и изподраскван жестоко.

Настанявахме ги в един от новите приюти на господарката. Там жреците започваха трудния процес на тяхното опитомяване, докато писарите поставяха началото на дългия път на тяхното образование. Повечето от нашите пленници бягаха още през първите няколко дни и се завръщаха в канавките, където им беше мястото. Обаче някои оставаха в приюта. Тяхното бавно преобразяване от животни в човешки същества радваше господарката и й доставяше голямо удоволствие.

Всичките ми протести срещу начина, по който тя пропиляваше нашите богатства, бяха напразни, и аз се заклех, че ако ме балсамират и легна в гробницата преди определеното ми време, вина за това ще имат тези двама млади идиоти, които бях взел под крилото си и които пренебрегваха съветите ми.

Излишно е да казвам, че господарката, а не мен благославяха вдовици и инвалиди и й поднасяха своите жалки дарове от диви цветя, евтини гердани и парцаливи свитъци с лошо написани текстове от „Книгата на мъртвите“. Докато се разхождаше по улиците, обикновените хора вдигаха децата си за благословията й и се опитваха да докоснат подгъва на дрехата й, сякаш бе богиня. Тя целуваше мръсните бебета въпреки предупрежденията ми за опасност от зараза. Разпръскваше медни монети на скитниците с такава лекота, както дърветата есенно време се разделят с листата си.

— Това е моят град — казваше ми тя. — О, Таита, мисълта да се върна в Елефантина ме ужасява! Не искам да напускам моята красива Тива.

— Градът ли не искаш да напуснеш — попитах аз, — или някой недодялан войник, който живее тук?

Тя ме плесна, но съвсем леко.

— За теб няма нищо свято, дори чистата и истинска любов! Въпреки всичките ти свитъци и възвишете ти език ти си оставаш варварин.

(обратно)

Така дните минаваха бързо за всички нас. Една сутрин погледнах в календара си и открих, че са изминали два месеца, откакто господарката Лострис бе възобновила изпълнението на съпружеските си задължения в ложето на фараона. Бе време да го уведомя за голямото щастие — наближаващото бащинство.

Когато казах на господарката си какво възнамерявам да направя, тя ме накара да обещая, че преди да разговарям с фараона, първо ще съобщя на Танус, че той е истинският баща на детето й. Още същия следобед тръгнах да изпълня обещанието си. Открих моя приятел в корабостроителницата на западния бряг. Ругаеше и заплашваше корабостроителите, че ще ги хвърли в реката за храна на крокодилите. Когато ме забеляза, гневът му се изпари и ме заведе на една галера, спусната тази сутрин на вода. С гордост ми показа новата помпа за отводняване на кораба, в случай че бъде пробит в бой. Изглежда, бе забравил кой бе конструирал помпата по негова молба и тактично му го напомних.

— Следващия път сигурно ще искаш да ти платя за идеите, стари измамнико. Кълна се, че си стиснат като сирийски търговец. — Той ме потупа по гърба, поведе ме към далечната част на палубата, където никой от моряците не можеше да ни чуе, и понижи глас: — Как вървят нещата с господарката ти? Миналата нощ отново я сънувах. Кажи ми, добре ли е? Как са малките й сирачета? Какво добро сърце притежава, каква красота! Всички в Тива я обожават. Където и да отида, чувам името й и то се забива като остра сабя в гърдите ми.

— Скоро ще трябва да обичаш двама — казах му аз, а той ме загледа със зяпнала уста като човек, внезапно лишен от разсъдък. — Онази нощ в гробницата на Трас, изглежда, е имало нещо повече от бдение.

Той така силно ме стисна в прегръдките си, че останах без дъх.

— Какви са тези гатанки? Говори направо или ще те хвърля в реката. Какви ги разправяш, стари негоднико?

— Господарката Лострис носи детето ти. Тя ме изпрати да ти съобщя. Искаше да научиш новината пръв, дори преди царя — задъхано изрекох аз. — Сега ме пусни, преди да си ме задушил.

Той така внезапно ме пусна, че щях да падна в реката.

— Мое дете! Мой син! — извика той. Смайващо беше как и двамата веднага определиха пола на горкото дребосъче. — Това е чудо. Дар от Хор.

В този момент Танус явно смяташе, че е единственият, който някога е създал дете.

— Моят син! — Той поклати глава учудено. Хилеше се като идиот. — Моята жена, моят син! Трябва да отида веднага при тях. — Понесе се по палубата и аз трябваше да тичам, за да го настигна. Положих доста усилия да го убедя да не нахлува в двореца и в женските покои. Накрая го заведох в най-близката кръчма на брега. За щастие група свободни от дежурство Сини крокодили вече пиеха там. Поръчах една делва от най-доброто вино и им я оставих. В кръчмата имаше мъже и от други полкове, така че по-късно сигурно щяха да се сбият, защото Танус бе твърде войнствено настроен, а неговите хора не се нуждаеха от насърчение.

От кръчмата отидох направо в двореца и фараонът се зарадва, че ме вижда.

— Канех се да те повикам, Таита. Трябва да помислим за вратите на моя храм. Искам нещо по-грандиозно.

— Фараоне! — извиках аз. — Велики и божествен Египет! Имам прекрасни вести. Богинята Ирис сдържа обещанието си към теб. Династията ти ще бъде вечна. Предсказанията от плочките на Амон Ра ще бъдат изпълнени. Господарката Лострис носи твоя син!

Той веднага забрави за гробниците и храмовете. Също както и Танус, и фараонът реши веднага да отиде при нея. Предвождани от царя, ние се втурнахме по коридорите на двореца — внушителна група от благородници и царедворци, развълнувани като прииждащите води на Нил. Господарката ни очакваше в градината си. С вродения си усет тя бе подбрала идеалната обстановка, която да подчертае красотата й. Седеше на ниска пейка сред цветята, а зад нея се виждаше Великата река. За миг си помислих, че царят ще коленичи пред съпругата си, но дори перспективата за безсмъртие не би го накарала да забрави достойнството си до такава степен.

Той я обсипа с поздравления и прояви искрена загриженост за здравето й. Не откъсваше поглед от корема й, от който след известно време щеше да се появи чудото. Накрая я попита:

— Скъпо мое дете, липсва ли ти нещо, за да си напълно щастлива? Мога ли да сторя нещо, за да се чувстваш добре през този изнурителен период от живота ти?

Още веднъж бях изпълнен с възхищение към господарката си. От нея би станал чудесен пълководец или търговец на жито, защото чувството й за такт бе безпогрешно.

— Ваше Величество, Тива е градът, в който съм родена. Не мога да съм напълно щастлива никъде другаде в Египет. Обръщам се към великодушието ти да ми позволиш твоят син да се роди тук, в Тива. Моля те, не ме карай да се връщам в Елефантина!

Аз затаих дъх — преместването на двора бе държавен въпрос. Да го преместиш от един град в друг, бе решение, засягащо живота на хиляди граждани. Никой не можеше да го стори само заради прищявката на едно шестнадесетгодишно девойче.

Фараонът бе толкова смаян, че почеса фалшивата си брадичка.

— Ти искаш да живееш в Тива? Много добре, тогава дворът ще се премести в Тива! — Той се обърна към мен. — Таита, проектирай нов дворец. — Сетне погледна господарката ми. — На западния бряг ли искаш да го разположим, скъпа моя? — Той посочи към другия бряг на реката.

— На западния бряг е красиво и прохладно — съгласи се тя. — Ще бъда много щастлива там.

— На западния бряг, Таита. Не се скъпи. Трябва да е подходящ дом за сина на фараона. Името му ще бъде Мемнон, Владетелят на Зората. Ще го наречем Двореца на Мемнон.

С такава лекота господарката ми ме натовари с непосилен труд и отправи към царя първото от редица подобни желания в името на детето в нейната утроба. От този момент нататък той изпълняваше всичките й прищевки: титли за тези, които тя обичаше или харесваше, милостиня за онези, които бе взела под покровителството си или редки и екзотични ястия, които биваха доставяни за нея от всички краища на империята. Тя се забавляваше като непослушно дете да изпитва докъде се простира властта й над царя.

Никога не бе виждала сняг, въпреки че й го бях описвал, разбира се, доколкото си го спомнях от детството. Господарката помоли да й донесат сняг, за да изстудява челото си в горещината на долината на Нил. Фараонът незабавно заповяда да се проведат пови атлетически игри, по време на които бяха подбрани сто бързи бегачи от Горното царство. Те бяха изпратени в Сирия да донесат сняг за господарката в специално конструирана от мен кутия, която да забави топенето. Това беше единствената й прищявка, която не бе задоволена. Всичко, което получихме от далечните планински върхове, бе едно мокро петно на дъното на кутията.

За всичко останало господарката ми не чувстваше никаква нужда. Веднъж тя присъстваше, когато Танус докладва на царя за битката на египетската флота. Седеше тихо отзад и когато младият мъж свърши и се оттегли, Лострис промълви:

— Чух да казват, че господарят Танус е най-добрият ни пълководец. Не смяташ ли, че може би ще е мъдро решение, божествени съпруже, да му дадеш званието Велик египетски лъв и да му повериш командването на Северната армия?

За пореден път бях смаян от нейната безочливост, но фараонът кимна.

— Тази мисъл вече ми мина през ума, скъпа моя, въпреки че той е твърде млад за такова високо отличие.

На следващия ден повикаха Танус при фараона и след срещата той си тръгна като Велик египетски лъв и командващ Северното крило на армията. На възрастния му предшественик дадоха голяма пенсия и го назначиха на синекурна длъжност в двореца. Сега Танус разполагаше с триста галери и почти тристахилядна армия. Във военната йерархия сега вече над него стояха само Нембет и няколко стари дърдорковци.

— Господарят Танус е горд човек — осведоми ме господарката Лострис, като че ли не го познавах. — Ако някога му признаеш на кого дължи повишението си, ще те продам на първия срещнат сирийски търговец — заплаши ме тя.

Коремът й, някога толкова стегнат и красив, постепенно растеше. Заедно с всичките ми други задължения аз трябваше да докладвам ежедневно за напредването на бременността й не само в двореца, но и в главната квартира на Северното командване.

(обратно)

Започнах работа по изграждането на Двореца на Мемнон пет седмици след решението на фараона. През това време начертах окончателния план. И царят, и господарката ми признаха, че той надминава очакванията им и положително ще е най-прекрасната постройка на земята.

В деня, в който започна строителството, пристигна пратеник, успял да премине през флотилията на червения самозванец. Корабът му бе дошъл, бе хвърлил котва северно от Тива и бе докарал кедрово дърво от Библос. Капитанът, мой стар познат, имаше интересни новини за мен.

Първо, господарят Интеф бил забелязан в Газа. Говорело се, че пътувал на Изток с многобройна охрана. Следователно трябва да е успял да пресече Синайската пустиня или пък да е намерил плавателен съд, който да го преведе през устието на Нил, а оттам на изток покрай брега на голямото море.

Капитанът имаше и други новини, на които тогава не обърнахме внимание, но които щяха да променят съдбата на Египет и на всички нас, живеещи край реката. Изглежда, ново и войнствено племе се бе появило от непозната земя на изток от Сирия, помитайки всичко пред себе си. Никой не знаеше много за този народ, освен че са изключителни воини. Изминавали много бързо огромни разстояния и никоя армия не можела да им се противопостави.

Мълвата за разни неприятели винаги е съществувала в Египет. Не обърнах внимание на тези новини, както бях сторил поне с още петдесет подобни преди. Обаче капитанът бе сигурен източник и аз побързах да разкажа чутото на Танус.

— Никой не може да победи този мистериозен враг? — Той се усмихна. — Бих искал да ги видя срещу моите момчета. Ще им покажа какво означава непобедим. Как каза, че се наричат тези могъщи воини, които пристигат като вятър?

— Изглежда, са се нарекли „царе-пастири“ — отвърнах аз. — Хиксоси. — Нямаше така леко да произнеса името им, ако знаех какво щеше да означава то за нашия свят.

— Царе, а? Е, добре, те ще открият, че моите разбойници не са лесна плячка. — Бързо престана да мисли за тях и много повече го заинтересуваха новините за господаря Интеф. — Само да знаехме със сигурност истинското му местонахождение, щях да изпратя един отряд да го арестува и да го доведе обратно, за да понесе наказанието си. Когато отида в именията, които някога са принадлежали на семейството ми, усещам духа на баща ми. Зная, че той няма да намери покой, докато не отмъстя за него.

— Няма да е толкова лесно. Интеф е лукав като пустинна лисица. Не вярвам да го видим отново в Египет.

Когато изрекох това, боговете на мрака сигурно са се задавили от смях.

(обратно)

Тъй като бременността на господарката ми напредваше, налагаше се да настоя да ограничи дейностите си. Забраних й да посещава болниците и сиропиталищата от страх да не се зарази от болестите на бедните. През най-горещите часове на деня я карах да почива в беседка, която бях построил във водната градина за великия владетел. За да се развлича в принудителното си бездействие, фараонът й изпрати музиканти, а аз се принудих да изоставя работата си по Двореца на Мемнон и да й правя компания, да й разказвам истории и да се възхищавам с нея на последните подвизи на Танус.

Внимателно следях с какво се храни, не й позволявах да пие бира или вино. Бях се уговорил с градинарите от двореца да носят пресни плодове и зеленчуци всеки ден и изрязвах сланината от месото, за да не стане детето й лениво. Приготвях всяко от блюдата й лично, а преди да заспи вечер, й давах отвари, за да укрепне бебето й.

Разбира се, когато тя ненадейно заявяваше, че иска задушени дробчета и бъбреци на газела, салата от езици на чучулига или печени гърди от дива дропла, царят незабавно изпращаше стотина от своите мъже в пустинята, за да доставят тези деликатеси. Аз премълчавах пред господаря Танус за тези желания на моята господарка, защото се страхувах да не би, вместо да воюва със самозвания фараон, армията му да се впусне в пустинята на лов за газели, чучулиги или дропли.

Когато раждането наближи, нощем лежах буден. Бях обещал на царя принц, но той не очакваше наследникът да се появи толкова рано. Дори и бог би преброил дните от началото на празника на Озирис. Ако детето е момиче, не можех да направя нищо, но поне можех да подготвя фараона за ранната му поява.

Интересът на фараона към бременността и раждането временно надделя над манията му за храмове и гробници. Трябваше да го убеждавам почти всеки ден, че твърде тесният ханш на господарката Лострис не е пречка за нормално раждане и че въпреки крехката си физика тя ще се справи.

Възползвах се от възможността да го информирам за интересния, но малко известен факт, че много от великите атлети, бойци и мъдреци в историята са се родили преждевременно.

— Смятам, Ваше Величество, че мързеливците пропиляват силите си в прекалено излежаваме, докато великите мъже са неизменно ранобудни. Забелязал съм, че ти, божествени фараоне, винаги си на крак преди изгрев-слънце. Не бих се учудил, ако си роден преждевременно. — Знаех, че не е вярно, но той не би ми противоречил. — Няма да се учудя, ако синът последва примера на своя баща и излезе по-рано от утробата на майка си. — Страхувах се да не съм прекалил с доводите си, но царят изглеждаше убеден от моето красноречие.

Накрая детето ни съдейства по най-благоприятен начин, като закъсня с две седмици, а аз не направих нищо, за да го накарам да побърза. Срокът се доближи толкова до нормалния, че нямаше повод за злите езици, а фараонът бе ощастливен с преждевременното раждане, което бе започнал да смята за желателно.

За мен не бе изненадващо, че родилните болки на господарката се появиха в най-неподходящо го време. Водите й изтекоха на третия час през нощта. Тя нямаше навика да улеснява работата ми. Поне имах извинение да не викам акушерка, защото нямах доверие на тези вещици със засъхнала кръв под дългите им нокти.

Веднъж започнала, господарката издържа до края с достойнство. Едва успях да се разсъня и да измия ръцете си с горещо вино и да обгоря инструментите си на огъня на лампите, когато тя възкликна:

— Таита, по-добре погледни още веднъж. Май че нещо става.

Макар че бе прекалено рано, аз и угодих. Един поглед обаче бе достатъчен, за да извикам на робините й:

— Побързайте, повлекани такива! Доведете царските жени!

— Кои? — Първото момиче, което се отзова на повикването ми, се втурна в стаята сънено и полуголо.

— Всичките, която и да е.

Никой принц не може да наследи двойната корона, ако не се роди пред свидетели, които официално да потвърдят, че детето не е подменено.

Царските жени започнаха да пристигат точно когато детето се показа. Господарката ми бе обхваната от силна конвулсия и главата на детето се появи. Страхувах се да не е покрита със златисточервеникави къдрици, но онова, което видях, бе тъмна коса. Много по-късно цветът щеше да се промени и червеното щеше да проблясва в черните къдрици, напомнящи на полиран гранат, и то само когато слънцето блестеше в тях.

— Напъни се! — извиках на господарката си. — С всички сили!

И тя се отзова незабавно. Младите кости на таза й се разтвориха, за да дадат път на бебето. То ме свари неподготвен. Изскочи като изстрелян с прашка камък и едва не изпуснах малкото му хлъзгаво телце.

Преди да го хвана здраво, господарката ми с усилие се изправи на лакти. Косата й бе разбъркана и мокра от пот, а изражението й беше напрегнато.

— Момче ли е? Кажи ми! Кажи ми!

Царските жени, струпани около леглото, бяха свидетелки на първия акт на детето, когато то влезе в нашия свят. От пенис, голям колкото малкия ми пръст, принц Мемнон, първият с това име, изстреля фонтан почти до тавана. Струята бе силна и топла. Измокри ме целия.

— Момче ли е? — отново извика господарката.

Дузина гласове й отвърнаха едновременно:

— Момче! Да живее Мемнон, принц на Египет!

Бях загубил способността си да говоря. Очите ми горяха не само от царската урина, а и от сълзите на радост и облекчете, когато бебето изплака за пръв път, гневно и темпераментно.

То размаха ръчички към мен и ритна толкова силно, че щях да го изпусна. Когато очите ми се проясниха, успях да разгледам здравото силно телце и гъстия перчем тъмна коса на гордата му глава.

(обратно)

Отдавна съм забравил броя на децата, на чието раждане съм присъствал, но въпреки дългогодишната си практика не бях подготвен за това. В този момент дадох на детето любовта и предаността, на които бях способен. Знаех, че ще му посветя целия си живот, а обичта ми с всеки изминат ден ще се засилва. Моят живот неочаквано се бе променил.

Когато прерязах пъпната връв и изкъпах детето, бях изпълнен с чувството на религиозно благоговение, каквото никога не бях изпитвал в светилищата на многобройните египетски богове. Душата и очите ми се наслаждаваха на идеалното малко телце и червеното набръчкано личице, върху което белезите на упоритост и сила бяха ясно отпечатани както върху лицето на истинския му баща.

Положих го в ръцете на майка му и когато то намери зърното на издутата й гърда и се нахвърли върху него като леопард върху врата на газела, господарката вдигна поглед към мен. Нямам думи, с които да изразя това, което премина между нас. И двамата разбрахме. Бе започнало нещо толкова прекрасно, че никой от нас не можеше да го изкаже.

Оставих я да се радва на сина си и тръгнах да съобщя на царя. Не бързах. Новината отдавна бе стигнала до него. Царските жени не се славят със сдържаността си. В този момент той вероятно бе на път за женските покои.

Бавех се във водната градина, обзет от мечти. Утрото настъпваше и бог Амон Ра показа върха на огнения си диск над източните хълмове. Прошепнах молитва за благодарност. Докато стоях с вдигнати нагоре очи, ято дворцови гълъби се издигна над градината. Когато се обръщаха, крилата им се осветяваха от слънчевите лъчи и проблясваха като скъпоценни камъни в небето.

Тогава забелязах тъмно нетно над ятото и дори от такова разстояние веднага го познах. Бе сокол, дошъл от пустинята. Прибрал крилата си, той се спускаше към гълъбите. Беше избрал водача на ятото и гмуркането му бе точно и неумолимо. Порази птицата още във въздуха. Соколът винаги хваща жертвата в ноктите си и се спуска към земята. Този път това не се случи. Соколът уби гълъба, сетне разтвори ноктите си и го пусна. Мъртвата птица падна, а соколът с остри писъци закръжи над главата ми. Направи три кръга и три пъти издаде онзи ужасяващ, войнствен писък. Три е едно от най-могъщите магически числа. Осъзнах, че случилото се не е случайно. Соколът бе или пратеник на бог Хор, или една от многобройните му форми.

Тялото на гълъба падна в краката ми, капчици топла кръв изпръскаха сандалите ми. Това бе знак от бога. Знак, че ще закриля и покровителства детето принц. И освен това бе поръчение за мен. Богът го поверяваше на моите грижи.

Взех мъртвия гълъб и го вдигнах към небето.

— С радост приемам доверието ти, о, Хорас. През всички дни на живота си ще съм ти верен.

Соколът отново издаде див крясък и отлетя бързо над водите на Нил към западните полета на рая, където живеят боговете.

Отскубнах едно перо от гълъба. По-късно го поставих под постелята на принца за късмет.

(обратно)

Фараонът бе безкрайно горд и радостен. Той обяви в чест на сина си всенародни празници. Цяла нощ населението на Горен Египет пя и танцува по улиците. Ядоха и пиха вино, което фараонът се бе погрижил да има в изобилие, и благославяха принц Мемнон при всяка изпита чаша. Фактът, че е син на господарката Лострис, която толкова обичаха, правеше празника още по-весел.

Господарката бе толкова млада и гъвкава, че се възстанови за дни и се появи с детето пред двора на Египет. Седнала на малкия трон под този на царя, тя изобразяваше прекрасна картина на майчинство. Когато отвори робата си и повдигна натежалата си от мляко гърда и даде на детето да суче пред целия двор, всички я приветстваха така бурно, ме стреснаха детето. То изплю зърното и изрева с почервеняло лице толкова ядосано, че народът веднага го обикна.

— Истински лъв — заявиха те. — В жилите му тече кръвта на царе и воини.

Когато принцът се укроти и отново започна да суче, фараонът стана и се обърна към нас, неговите поданици.

— Признавам това дете за мой потомък и приемник. Той е първородният ми син и ще бъде фараон след мен. Пред вас, благородници и поданици, приветствам принц Мемнон.

Одобрителните възклицания не спираха, никой не искаше да замълчи, за да не се усъмнят във верността му.

Аз стоях при другите слуги и роби от царския дом в една от горните галерии, които гледаха към залата. Можех да виждам високата фигура на господаря Танус, който стоеше заедно с Нембет и останалите командири в третата редица под трона. Въпреки че аплодираше с останалите, той бе мрачен. Синът му бе признат от друг и той не можеше да му попречи. Дори аз, който го познавах и разбирах толкова добре, можех само да предполагам как страда.

Когато накрая всички отново млъкнаха, фараонът продължи:

— Поздравявам също така господарката Лострис, майката на принца. Всички знаете, че тя сега седи най-близо до трона ми. От този ден нататък я провъзгласявам за главна съпруга на фараона. Отсега нататък ще бъде наричана царица Лострис, като се нарежда по ранг и превъзходство след царя и принца. Освен това до пълнолетието на принца царица Лострис ще действа като мой регент и когато съм неспособен да управлявам, тя ще стои намело на нацията вместо мен.

Не мисля, ме имаше човек в Горното царство, който да не обича господарката, освен може би някои от царските жени, които не бяха успели да дарят фараона с мъжки наследник и които сега намираха, че са изместени от нея. Всички останали изразяваха любовта си с възторжените викове, с които посрещнаха това решение.

В края на церемонията по обявяването на наследника на фараона царското семейство напусна залата. В основния двор на двореца той се качи на царската шейна, царица Лострис седна до него с принца в ръце и теглени от бели волове, те бяха закарани по Алеята на овните до Храма на Озирис, за да направят жертвоприношение на бога. Двете страни на свещения път бяха изпълнени с граждани на Тива, които с викове изразяваха предаността си към царя и любовта си към царицата и новородения принц.

Същата вечер, докато прислужвах на нея и детето, тя ми прошепна:

— Ох, Таита, видя ли Танус в тълпата? Какъв ден на радост и мъка! Щях да заплача за любимия си. Толкова смел и силен, той трябваше да наблюдава и слуша как синът му бе отнет от друг. Искаше ми се да скоча и да изкрещя: „Той е син на Танус, господаря Хараб, и аз ги обичам и двамата.“

— Радвам се за всички нас, Ваше Величество, че поне този път успя да удържиш своеволния си език.

Тя се изсмя.

— Толкова е странно да ме наричаш така — Ваше Величество, — това ме кара да се чувствам измамница. — Тя премести принца от едната на другата си гърда и при движението той изпусна от двата края на мекото си телце струя въздух, който по сила бе наистина царствен.

— Очевидно е бил заченат в буря — отбелязах сухо аз, а царицата се изкиска и въздъхна печално.

— Скъпият ми Танус никога няма да сподели с нас тези интимни моменти. Съзнаваш ли, че той още не е държал в ръцете си Мемнон и вероятно никога няма да го стори? Мисля, че ще заплача.

— Овладей се, господарко. Ако плачеш, млякото ти може да се вкисне.

Предупреждението бе невярно, но ефикасно. Тя преглътна сълзите си.

— Има ли начин да дадем възможност на Танус да се порадва на нашето бебе?

Замислих се и направих предложение, което я накара да извика от удоволствие. Като потвърждение на казаното принцът гръмогласно се оригна.

На следващия ден, когато фараонът дойде да посети сина си, царицата веднага се възползва от предложението ми.

— Скъпи и божествени съпруже, помислил ли си да избереш официални наставници на принц Мемнон?

Фараонът се засмя снизходително.

— Та той е бебе. Не трябва ли първо да се научи да ходи и говори, преди да бъде обучаван в други умения?

— Смятам, че наставниците му трябва да бъдат определени сега, така че да се опознаят.

— Много добре. — Той се усмихна и взе детето на коляното си. — Кои предлагащ?

— За неговото обучение ще ни трябва някой от големите ни учени. Човек, който разбира всички науки и мистерии.

Очите на господаря блеснаха.

— Не мога да се сетя за някой човек, който да отговаря на това описание.

Той ми се усмихна: детето бе изменило характера на фараона. От раждането на Мемнон бе станал весел и за момент си помислих, че ще ми намигне. Но новото му отношение към живота не отиваше чак толкова далече.

Царицата продължи невъзмутимо:

— Освен това се нуждаем от воин, вещ в бойните изкуства, за да направи от него истински войник. Смятам, че трябва да е млад и от добро потекло. Да е заслужил доверието ни и, разбира се, да е верен на короната.

— Кого предлагаш за това място, скъпа моя? Малцина от воините ми отговарят на тази изисквания.

Не вярвам въпросът на фараона да съдържаше коварство или лоши намерения, но господарката не беше глупава. Тя наведе грациозно глава и каза:

— Царят е мъдър и знае кой от генералите му отговаря за тази роля.

На следващото заседание фараонът обяви наставниците на принца: робът и лекар Таита щеше да бъде отговорен за образованието и възпитанието на малкия принц. Това не учуди никого, но в залата се понесе шепот, когато той допълни:

— За обучението му по боравене с оръжия и по военна тактика и стратегия отсега нататък ще отговаря Великият египетски лъв, господарят Танус.

Така за господаря Хараб стана задължение, когато не е на поход, да посещава принца в началото на всяка седмица.

Докато господарката очакваше да бъдат завършени новите й покои в Двореца на Мемнон на другия бряг на реката, тя се бе преместила в едно от крилата на палата на великия владетел с изглед към водните градини, които бях построил някога за баща й. Това съответстваше на новото й положение на главна съпруга на фараона. Седмичното посещение на наставниците на принца ставаше в беседката в присъствието на царица Лострис. Често идваха много благородници и официални лица, а понякога и самият фараон с цялата си свита, тъй че бяхме под голямо напрежение.

Обаче понякога оставахме само четиримата. В първия подобен случай на уединение царица Лострис положи за пръв път принца в ръцете на баща му, а аз бях свидетел на голямата радост, с която Танус погледна лицето на сина си. Мемнон се държа достойно и повърна върху униформата на баща си, но дори тогава той не го остави.

От тогава нататък пазехме всяко събитие от живота на детето за времето, когато Танус ще е с нас. Той му даде първата лъжичка с каша, а принцът бе така сепнат от непознатия вкус, че сбърчи лице и изплю дразнещата го храна по брадичката си. Сетне силно зарева за майчиното мляко. Царицата го взе в прегръдките си и му подаде гърдата си, а Танус ги наблюдаваше смаяно. Неочаквано бащата посегна и измъкна зърното от малката му уста. Това не се стори занимателно нито на принца, нито на мен. Той бе недоволен от безцеремонния жест и го показа, а аз бях шокиран. Представих си как царят пристига неочаквано и сварва Великия египетски лъв с ръка на дясната гърда на Нейно Величество.

Когато запротестирах, господарката ми каза:

— Не се превземай. Това е само невинна игра.

— Съгласен съм, че е забавно, но се съмнявам в невинността на играта — промърморих аз, защото бях забелязал как лицата им светнаха при това докосване. Взаимната им страст бе като гръмотевица във въздуха. Знаех, че няма да успеят да се въздържат още дълго и че дори чувството за отговорност и чест на Танус накрая ще бъде надвито от тяхната любов.

Същата вечер посетих храма на Хор и направих щедро жертвоприношение. Сетне се молих и помолих бога:

— Нека предсказанията от плочките на Амон Ра да не се отлагат повече. Положението става нетърпимо, а това означава смърт и позор за всички ни.

Понякога е по-добре човек да не се опитва да променя съдбата. Молитвите ни могат да бъдат изпълнени по неочакван начин.

(обратно)

Бях лекар на принца, но всъщност той не се нуждаеше от медицинските ми умения. Беше наследил желязното здраве на баща си и бе преждевременно развит. Апетитът и храносмилането му бяха чудесни. Поглъщаше като лъв всичко, поставено в устата му.

Спеше непробудно и се събуждаше само за да се нахрани. Когато му покажех пръст, той наблюдаваше движението му с големите си тъмни очи и се опитваше да го улови и да се изправи до седнало положение. В тези си опити той успя много преди връстниците си. Започна да се изправя и да пълзи на възраст, когато другите едва започваха да сядат. Направи първата си крачка, когато другите започваха да лазят.

Танус беше при нас в този паметен ден. През последните два месеца бе на поход, защото войските на червения узурпатор бяха превзели Асиут. Този град бе центърът, около който бяха съсредоточени северните укрепления, и фараонът му бе заповядал да се отправи по реката с цялата си флотилия и да го превземе.

Много по-късно научих от Кратас колко тежко е било сражението, но накрая армията на Танус бе пробила стените и нахлула в града. Прогонили узурпатора отвъд границите на неговото царство и му нанесли големи поражения.

Младият мъж се завърна в Тива и бе приветстван от цялото население. Фараонът положи още една верига на раменете му — Златото за храброст, и изплати заплатите на всички подкове, които помогнаха да постигне тази победа.

След срещата си с царя Танус веднага дойде в беседката във водните градини, където го очаквахме. Докато стоях на пост пред вратата, двамата с господарката се прегърнаха страстно след дългата раздяла. Накрая се наложи да ги разделя, защото прегръдката им можеше да ги поведе в една-единствена посока.

— Господарю Танус — едва не извиках аз, — принц Мемнон става нетърпелив.

Те неохотно се разделиха и младият мъж се обърна към детето. То лежеше голо на чакаловата кожа, която му бях постлал на сянка. Той коленичи пред него.

— Здравей, твое Царско Височество. Нося вести за нашия триумф — пошегува се Танус.

Мемнон изписка радостно, когато видя баща си. Сетне блестящият златен накит привлече погледа му и той се изправи на крака. Направи четири несигурни крачки, измери с поглед веригата и я сграбчи с две ръце.

Всички приветствахме неговия подвиг, а Мемнон се усмихваше, държейки плячката си.

— Таита, той има слабост към жълтия метал също като теб — изсмя се Танус.

— Не златото го привлича, а завоюването му — заяви господарката. — Един ден и той ще носи същото отличие на гърдите си.

— Несъмнено! — Бащата вдигна момчето нависоко и Мемнон потръпна от удоволствие и зарита с крака, настоявайки за още игри.

Така за мен и за Танус детето бе признак за промяна, както смяната на сезоните. От друга страна, животът на господарката се въртеше около часовете, прекарани с детето и любимия мъж. Времето между посещенията на Танус й изглеждаше прекалено дълго и мъчително, а всяко посещение — прекалено кратко.

(обратно)

Както бяхме предсказали на церемонията на водите в Елефантина, разливът това лято бе голям. Когато водите се отдръпнаха, полетата блестяха от новите наноси черна кал. Те скоро се покриха с буйна растителност. Когато принцът направи първите си крачки, хамбарите на Египет бяха препълнени, а килерите дори на най-бедните поданици изобилстваха от храна. На западния бряг дворецът на Мемнон постепенно започваше да придобива очертания, а войната на север се очертаваше победна за нас. Боговете се усмихваха на фараона и неговия народ.

Единствено двамата любовници не бяха доволни — въпреки че бяха достатъчно близо, за да се докосват, те бяха разделени от бездна, по-широка от долината, в която живееха. Всеки от тях ми напомняше за пророчествата от плочките на Амон Ра, като че ли бях лично отговорен за изпълнението на виденията си. Напразни бяха протестите ми, че съм само огледало, в което се отразява бъдещето, и че не съм аз този, който мести камъчетата по дъската за игра на бао на съдбата.

Старата година измина и реката започна отново да се надига, завършвайки безкрайния цикъл. Това бе четвъртият разлив, който плочките на Амон Ра бяха предрекли. Както всички останали и аз очаквах моето видение да се сбъдне преди края на този сезон. Когато това не се случи, и двамата, моята господарка и Танус, сурово ме обвиниха.

— Кога ще съм свободна да бъда с Танус? — въздъхна царица Лострис. — Трябва да направиш нещо, Таита.

— Не мен, боговете са тези, които трябва да питаш. Мога да се моля, но това е всичко.

Сетне измина още една година без никаква промяна и дори Танус стана мрачен.

— Толкова надежди бях възложил на теб, че съм поставил цялото си бъдещо щастие в ръцете ти. Кълна ти се, Таита, че ако скоро не направиш нещо…

Той млъкна и се втренчи в мен. Заплахата бе по-страшна, защото не бе доизказана.

(обратно)

Въпреки всичко измина още една година и дори аз започнах да губя надежда в собствените си предсказания. Реших, че или боговете са променили решението си, или онова, което съм видял, е било изпълнената ми с копнежи фантазия.

Накрая принц Мемнон бе почти на пет години, а майка му — на двадесет и една, когато пристигна вестоносец от север на една от нашите разузнавателни галери.

— Делтата падна. Червеният узурпатор е мъртъв. Долното царство е в пламъци. Градовете Мемфис и Аварис са разрушени. Храмовете са изгорени и сринати до земята, а статуите на боговете се търкалят в праха — каза той.

Фараонът отвърна:

— Не е възможно. Искам да повярвам в това съобщение, но не мога. Как е могло да се случи без наше знание? Узурпаторът притежаваше голяма войска, повече от петнадесет години не успяхме да го победим. Кой и го извършил за един ден?

Пратеникът трепереше от страх и умора, защото пътят бе тежък и той знаеше как се отнасят с носителите на гибелни вести в Тива.

— Червеният узурпатор е бил убит, без да успее да извади меча от ножницата си. Войската му е била разбита, преди да свирят тревога.

— Как е извършено това?

— Божествени Египте, не зная. Казват, че нов ужасяващ враг е дошъл от Изток, бърз като вятъра, и никой не може да устои на гнева му. Въпреки че никой не го е виждал, нашата армия се оттегля от северните граници. Дори най-смелите не искат да излязат насреща му.

— Кой е този враг? — настоя фараонът и за пръв път усетихме в гласа му страх.

— Наричат го „царят на пастирите“. Хиксосът.

Двамата с Танус се пошегувахме с това име. Но никога повече нямаше да го сторим.

(обратно)

Фараонът свика военния си съвет на тайно заседание. Много по-късно научих от Кратас какво се е случило на това обсъждане. Танус естествено никога не би нарушил клетвата си да пази тайна, дори пред господарката или пред мен. Но успях да вляза под кожата на Кратас, защото този симпатичен грубиян не можеше да устои на хитрините ми.

Танус го бе повишил в ранг Най-добър от десет хиляди и му бе поверил командването на гвардията на Сините крокодили. Връзката между тях двамата бе все още здрава като каменна стена. По такъв начин Кратас, като полкови командир, имаше право на място във Военния съвет и въпреки че поради ниския си ранг нямаше право да се изказва, той правдиво преразказа пред мен и господарката всичко, което се бе случило там.

Съветът се бе разделил на стари, оглавени от Нембет, и на новоиздигнати, водени от Танус. За нещастие старите се бяха наложили над останалите.

Танус искал да изтегли основните сили обратно от границата и да ги разположи в редица от защитни укрепления по реката. В същото време възнамерявал да изпрати напред разузнавателни отряди, за да определят броя и естеството на този загадъчен враг. Ние имахме шпиони из всички северни градове, но по някаква незнайна причина още не бяхме получили от тях никакви съобщения. Той искал да разбере всичко, преди да разгърне основните военни сили за битка.

— Преди да разберем срещу кого се изправяме, не можем да измислим правилна стратегия, за да ги посрещнем — казал на съвета.

Нембет и поддръжниците му се противопоставили на всички предложения на Танус. Старият адмирал така и не прости на младия мъж унижението, когато спаси царската ладия от потапяне. Неговата съпротива се базираше по-скоро на принципа, отколкото на логика и разум.

— Няма да отстъпим нито педя от нашата свещена земя. Да се предлага това е страхливост. Ще посрещнем врага и ще го унищожим, където го открием. Няма да танцуваме и флиртуваме с него като група селски девойки.

— Господарю! — извикал Танус, разгневен от намека за страхливост. — Само глупак, един стар глупак при това, може да вземе решение, преди да научи фактите. Нямаме никакви сведения…

Било безполезно. Накрая тримата по-старши наложили становището си.

Било му заповядано незабавно да успокои духовете и да обедини оттеглящата се армия. Трябвало да останат на границата и да заемат позиция при граничните каменни стълбове. Било му забранено да се оттегли стратегически до хълмовете пред Асиут, които бяха естествена отбранителна линия, а крепостните стени зад тях образуваха втора защитна линия. Флотилията и северните корпуси бяха под пряката му команда с триста военни кораба, осигуряващи както транспорта, така и контрола върху реката.

Междувременно Нембет щял да доведе останалата част на армията, дори онези полкове от южната граница с Куш. Заплахата от вътрешността на Африка сега бе пренебрегната пред лицето на нашественика. Щом се съберат, Нембет щял да насочи тези подкрепления на север, за да се присъединят към Танус. За месец във водите при Асиут щели да се съберат четиристотин галери и една непобедима армия от шестдесет хиляди мъже. През това време Танус трябвало на всяка цена да пази границата.

Адмиралът завършил със строго нареждане:

— Освен това на господаря Хараб му се заповядва да задържи всичките си сили на границата. Не му се позволяват нападения или разузнавателни експедиции на север.

— Господарю Нембет, тези заповеди ми връзват ръцете. Ти ме лишаваш от средствата да водя предпазливо и ефикасно тази кампания — възразил напразно Танус.

Нембет бил доволен, че е успял да наложи властта си върху младия си съперник и че последният си е получил заслуженото. Около такива дребнави човешки емоции се върти съдбата на народите.

Фараонът обявил намерението си да заеме мястото си начело на армията. От хиляди години фараоните винаги са присъствали на бойното поле, когато са се водили решаващи исторически битки. Въпреки че трябваше да се възхитя от смелостта му, бих искал да не бе избирал този момент, за да я демонстрира. Фараон Мамос не беше воин и присъствието му нямаше да увеличи шансовете ни за победа. Може би духът на полковете щеше да се повиши, когато го видеха в авангарда, но същевременно той и неговата свита щяха да бъдат по-скоро спънка, отколкото помощ за господаря Танус.

Царят нямаше да пътува на север към фронтовата линия сам. Целият двор щеше да го придружи, включително главната му съпруга и синът му. Царицата имаше своя свита, а принц Мемнон — своите наставници, и така аз също щях да замина на север към Асиут и бойното поле.

Никой нито познаваше, нито разбираше този враг. Чувствах, че господарката и принцът са подложени на излишна опасност. От друга страна, безопасността на един роб не е от голямо значение, освен за самия роб. Спах малко в нощта, преди да отплаваме на север по течението на реката към Асиут и фронтовата линия.

(обратно)

Колкото по на север плавахме, толкова по-многобройни и по-тревожни ставаха слуховете и докладите, идващи от фронта, които разколебаваха увереността и смелостта ни. По време на пътуването Танус често се качваше на нашата ладия уж за да поговори с мен. Но посвещаваше времето си на принца и майка му.

Никога няма да възприема обичая жени да следват армията при битки. В мир или във война те неизменно отвличат вниманието ни — дори воин като Танус можеше да бъде отклонен от основната си задача. Би трябвало да се съсредоточи в предстоящата битка, но когато му го казах, той ме потупа по рамото и се усмихна.

— Те ми дават основание да се бия. Не се притеснявай, стари приятелю, ще бъда като лъв, който защитава малкото си.

Скоро се сблъскахме с първите части от отстъпващата войска: разпръснати групи дезертьори плячкосваха селата по двата бряга, докато бягаха на юг. Без да се церемони и колебае, Танус обезглави неколкостотин от тях и набучи главите им на копия, които поби по брега на реката като предупреждение. Сетне прегрупира останалите под командата на свои сигурни офицери. Войниците престанаха да дезертират и войската застана под знамената си с обновен дух.

Нашата флотилия доплава до крепостните стени на Асиут, които се издигаха над реката. Пренебрегвайки заповедите на Нембет, Танус остави там малка стратегическа войска от пет хиляди души под командата на Ремрем. Сетне отново потеглихме на север и заехме позиция на границата, където зачакахме появата на мистериозния „цар на пастирите“.

Флотилията хвърли котва от другата страна на реката във военен строй, но екипажите бяха в намален състав. Войниците бяха свалени от корабите и основната част от пехотата бе разположена на източния бряг.

Аз убедих фараона да позволи на господарката и на принца да останат на голямата удобна ладия, с която бяха пристигнали. Там беше по-здравословно и по-прохладно, а ако армията претърпеше поражение, бягството щеше да е много по-бързо.

Фараонът слезе на брега заедно с армията и разположи лагера си на едно възвишение над залетите с вода полета. Там имаше изоставено село; преди години селяните бяха напуснали тази оспорвана със самозвания фараон земя, където постоянно кръстосваха войски и се завързваха кратки кървави битки. Хората се бяха отказали да обработват плодородните полета. Запустялото село се наричаше Абнуб.

Водите на Нил бяха започнали да спадат преди няколко седмици. Сега полетата приличаха на мочурища, а напоителните канали бяха пълноводни.

По ограниченията, наложени му от Нембет, Танус започна да се подготвя за посрещането на заплахата. Полковете се разположиха в боен ред. Астес командваше флотата, Танус ръководеше левия фланг и централната част, а Кратас бе поел десния.

На изток пустинята се простираше до хоризонта, отблъскваща и непривлекателна. Никоя войска не би оцеляла в тази изгаряща безводна пустош. Там бе десният ни фланг, непревземаем и сигурен.

Всичко, което знаехме за Хиксос, бе, че е дошъл по суша и че не притежава флотилия. Танус очакваше да го пресрещне и да се сражава с него на сушата. Беше сигурен, че може да попречи на хиксосите да прекосят реката и по този начин да ги принуди да се бият на поле по негов собствен избор. Абнуб не беше идеалното място, но Нембет бе взел решението вместо Танус.

Селището Абнуб бе разположено на ниско и бе с открити изоставени полета около него, позволяващи врагът да бъде забелязан много преди да стигне до предните ни постове.

Танус разполагаше с тридесет хиляди от най-добрите войници в Египет. Никога не бях виждал толкова голяма войска. В действителност съмнявам се такава голяма армия да е била събирана някога в долината на Нил. Скоро Нембет щеше да пристигне с други тридесет хиляди войници. Тогава армията щеше да бъде най-великата в историята.

Придружих Танус при обиколката на военния лагер: духът на войниците се бе повдигнал, откакто той бе поел командването. Явно присъствието на фараона в лагера също бе помогнало за добрия ред. Те поздравяваха шумно младия военачалник, докато той преминаваше през многобройните им редици, и аз се почувствах много по-окуражен и облекчен от многочислеността и високия им дух.

Не можех да си представя враг, който е достатъчно силен, за да ни победи. Тук имаше дванадесет хиляди стрелци с излъскани кожени шлемове и кожени нагръдници, предпазващи от стрели. Осем хиляди копиеносци с големи щитове от хипопотамска кожа, твърди и здрави като бронз. Десет хиляди мечоносци с леопардови шапки, въоръжени също с прашки, камъните, от които можеха от петдесет стъпки да разбият черепа на противника.

Докато наблюдавах как Танус провежда учения с многохилядната войска, се чувствах все по-сигурен. Все пак се тревожех, че не знаем нищо за Хиксос и силите, които той командваше. Изтъкнах пред моя приятел, че военният съвет му бе забранил да изпраща пехотата на разузнаване, но нищо не бе споменато за използването на плаващи съдове за тази цел.

— Ти би трябвало да станеш създател на закони; можеш да накараш думите да танцуват по всяка мелодия, която свириш — пошегува се той, но заповяда на Хюи да отплава на север до Миниех или докато не се сблъска с врага. Това бе същият Хюи, когото някога бяхме пленили при Галала. Покровителстван от Танус, този млад разбойник бе напреднал бързо и сега командваше ескадра галери.

Хюи имаше изрична заповед да избягва сраженията и да докладва след четири дни. Той се завърна на четвъртия ден. Бе стигнал до Миниех, без да забележи друг кораб или отпор. Селищата по реката били изоставени, а град Миниех бил опожарен и ограбен. Хюи обаче бе пленил много дезертьори от разбитата армия на самозвания фараон. Това бяха първите хора, видели с очите си нашествието на хиксосите. Обаче никой от тях не бе влизал в бой с „царя на пастирите“. Всички побягнали при приближаването му. Техните разкази бяха следователно пресилени и не заслужаваха доверие.

Как бихме повярвали в съществуването на армия, която преминава през пустинята на кораби, които са бързи като вятъра? Според нашите информатори облаците прах, които се вдигали над тази странна флотилия, били толкова високи, че скривали броя на нашествениците и вдъхвали ужас във всяка войска, наблюдаваща приближаването им.

— Това не са мъже — съобщаваха пленниците, — това са демони от подземния свят, които изскачат от пустинята на крилати дяволи.

Като разпита старателно пленниците и разбра, че дори горещи въглени на главите им не променят разказите им, Танус заповяда да бъдат екзекутирани. Той не желаеше тези невероятни истории да обикалят и да разлагат нашите войски, които наскоро бяха възвърнали куража си.

(обратно)

На десетия ден от пристигането ни в Абнуб получихме вест от Нембет. Той бе потеглил с подкрепленията и вероятно щеше да пристигне след около две седмици. Въздействието на тази новина върху войниците бе чудесно.

С един замах от врабчета те се превърнаха в орли. Танус заповяда случаят да бъде отбелязан с допълнителни дажби бира и месо. Войнишките огньове в равнината при Абнуб блещукаха цяла нощ като звезди. Апетитен аромат на овнешко печено изпълваше нощта, а смеховете и песните заглъхнаха едва призори.

Оставих господарката и сина й на ладията и слязох на брега по покана на Танус. Той искаше да присъствам на военния съвет с неговите полкови командири.

— Ти винаги си бил пълен с идеи, стари разбойнико. Би ли могъл да ни кажеш как да потопим флотилия от кораби, които идват по суша?

Обсъждането продължи до полунощ, но този път не успях да им бъда полезен с нищо. Беше твърде късно да се връщам на кораба и Танус ме покани да преспя в палатката му. По навик се събудих преди изгрев, но леглото на моя приятел вече бе празно. Лагерът бе на крак и аз се засрамих от леността си. Излязох навън да се полюбувам на изгрева над пустинята.

Изкачих се на хълма зад лагера и погледнах към реката. Синият пушек на огньовете, на които приготвяха храната, се смесваше с мъглата, която се стелеше над реката. Светлините на корабите се отразяваха в тъмните води. Все още бе твърде тъмно, за да различа контурите на ладията, в която спеше господарката.

Сетне се обърнах на изток, откъдето се показаха първите слънчеви лъчи. Денят настъпи и пустинята се преобрази, дюните се оцветиха в бледомораво и нежно пурпурно. В прозрачния въздух хоризонтът изглеждаше така близо, сякаш можеше да се докосне с ръка.

Тогава забелязах едно облаче в безкрайното яркосиньо небе. Не бе по-голямо от нокътя на палеца ми и трябваше да мине известно време, преди да осъзная, че се придвижва.

— Колко странно — промърморих на глас. — Навярно се задава буря.

Но сега не бе сезонът на бурите, а и във въздуха не се усещаше напрежение. Утрото бе хладно и спокойно.

Докато размишлявах, облакът в далечината започна да се уголемява и издига все по-нависоко. Основата му бе на повърхността на земята. Движеше се необикновено бързо и бе прекалено голям, за да е от земен произход. Ято птици или скакалци можеха да се надигнат в такъв гъст облак в небето, но това не приличаше на нито едно от двете.

Трудно ми бе да повярвам, че жълтеникавият облак е от прах. Бях наблюдавал стада от хиляди орикси да галопират през дюните по време на годишната им миграция, но те не вдигаха такива облаци прах. Може би бе дим от пожар, но в пустинята нямаше нищо, което може да се запали. Трябваше да е прах и все пак не можех да повярвам. Нарастваше бързо, докато го наблюдавах вцепенено.

Изведнъж забелязах нещо да проблясва в основата на облака. В същия миг си припомних видението от плочките на Амон Ра. Сцената бе същата, но сега бе реална. Знаех, че тези лъчи са отражения на оръжия от излъскан бронз. Скочих на крака и от височината извиках предупреждение, което никой не чу.

Сетне чух военните тръбачи в лагера под мен. Разположените по височините предни постове бяха забелязали приближаващия облак прах и изсвириха тревога. Звукът им бе като на този от видението ми. Тревожното предупреждение проглуши ушите ми и ме побиха студени тръпки. Знаех от своето видение, че в този съдбоносен ден династията ще падне и скакалците от Изток ще погълнат Египет. Бях изпълнен с ужас за господарката и детето, което бе част от тази династия.

В лагера цареше хаос. Напомняше на преобърнат кошер с пчели, трупащи се безразборно на едно място. Виковете на офицерите бяха почти заглушени от рева на роговете.

Видях как изнасят фараона от шатрата му, която бе заобиколена от въоръжени мъже, и го отнасят по склона на хълма, където между камъните бе поставен тронът е лице към реката. След като седна на него, поставиха на главата му двойната корона и той пое в ръцете си златния жезъл. Седеше като мраморна статуя с посивяло лице, докато под него полковете му се подреждаха. Танус ги бе подготвил добре и след първоначалното объркване редът бе възстановен.

Затичах се по хълма, за да съм близо до фараона, а дивизиите на Танус реагираха толкова бързо, че докато стигна дотам, армията се бе подредила в равнината като навита змия, готова да посрещне заплахата на жълтеникавия облак, носещ се срещу нас.

Кратас бе разположил дивизиите си на дясното крило. Можех да разпозная високата му фигура на първия склон на хълма. Полковите му офицери се бяха събрали около него, перата им се вееха на лекия сутрешен бриз, идващ от реката. Танус и хората му бяха точно под мен, достатъчно близо, за да чувам разговорите им. Обсъждаха приближаването на врага спокойно, сякаш ставаше дума за учебни маневри.

Танус бе разположил силите си в класически строй. Копиеносците образуваха първите редици. Щитовете им бяха наредени плътно един до друг, а копията им опираха в земята. Бронзовите остриета блестяха на ранното слънце, държанието на войниците бе спокойно и тържествено. Зад тях стояха стрелците. Лъковете им бяха опънати. Зад всеки мъж стоеше момче с колчан резервни стрели. По време на битката те събираха пуснатите от врага стрели и ги носеха на нашите войници. Мечоносците стояха най-отзад — бързи части, които се втурваха натам, където има пробив във войската, или за да използват слабите места в противниковите формации.

Ходовете във всяка битка бяха като тези на дъската за бао. Класическо начало и защита, които бяха разработвани с векове. Бях ги изучавал и бях написал три свитъка с напълно разработени военни тактики. Те бяха основно помагало за офицерите, обучавани в Тива.

Сега, преразглеждайки разполагането на войските на Танус, не можех да намеря грешка и вярата ми се възвърна. Как би могъл врагът да надвие тази велика армия от калени в битките воини и техния смел пълководец, който не бе губил битка?

Сетне погледнах още веднъж отвъд нашите редици към този зловещ жълтеникав облак и моята увереност се разколеба. Това бе нещо извън нашата военна традиция, чуждо на нашия опит в дългата ни величествена история. Срещу смъртни ли се бяхме изправили или както се носеше мълва — срещу зли демони?

Когато се вгледах в облаците прах, можах да различа тъмни сенки. Настръхнах от религиозен ужас, като разпознах подобните на кораби форми, за които бяха разказвали нашите пленници. Тези бяха по-малки и по-бързи от всеки кораб, по-бързи от всяко същество, което някога се е движело по земята.

Трудно бе тези форми да се следят с поглед, защото бяха бързи като пеперуди, привлечени от светлината на лампа. Когато се появиха отново, беше невъзможно да се каже дали са същите или са други, подобни на тях. Нямаше начин да бъдат преброени или дори да се предположи колко са в първата редица. Зад тях облакът прах се простираше до хоризонта.

Въпреки че нашите редици стояха непоколебимо, усещах учудването и вълнението, което ги завладяваше. Офицерите на Танус мълчаливо наблюдаваха как врагът се разгръща пред нас.

Сетне осъзнах, че прашният облак вече не напредва. Увисна в небето и постепенно започна да се разнася, така че успях да видя предните им редици. Бях толкова объркан и разтревожен, че не можех да кажа дали са няколко хиляди или повече.

По-късно щяхме да научим, че това е част от тактиката на „царя на пастирите“. Тогава не го знаех, но при това затишие те се прегрупираха преди настъплението.

Ужасна тишина се бе възцарила в нашите редици. Бе толкова дълбока, че шепотът на ветреца ми се струваше гръмогласен. Единственото движение бе от развяващите се бойни знамена на дивизиите. Забелязах знамето на Сините крокодили да се развява в центъра на нашата редица и се успокоих при вида му.

Облакът улегна бавно и редица след редица колесниците на хиксосите се разкриха пред нас. Бяха все още твърде далеч, за да ги разгледам добре, но забелязах, че онези в задните редици са много по-големи от тези в първите. Стори ми се, че са покрити с платно или кожа. Забелязах мъже да свалят от тях нещо подобно на съдове с вода и бързо да ги отнасят. Чудех се защо им са тези големи количества вода. Всичко в действията на тези чужденци ми се струваше странно и безсмислено.

Тишината и очакването така ме изнервиха, че ми идваше да изкрещя от напрежение. Тогава неочаквано всичко се раздвижи отново.

От авангарда на хиксосите се отделиха няколко колесници и се насочиха към нас. Когато видяхме колко бързо се движат, през редиците ни се понесе шепот. След кратката почивка те, изглежда, препускаха два пъти по-бързо. Приближаваха и от редиците се изтръгна вик, когато осъзнахме, че тези колесници се теглят от чифт невероятни животни.

Бяха високи колкото ориксите, със същите гриви на извитите си шии. Нямаха рога като тях и главите им бяха по-грациозни. Очите им бяха големи и ноздрите им се издуваха. Краката им бяха дълги и с копита. Крачеха с особена изисканост, като че едва докосваха земята.

Дори сега, след толкова години, отново ме обзема вълнението, което изпитах при първата си среща с тях. Красотата на ловуваща чита бледнее пред тези прекрасни животни. Същевременно бяхме изпълнени със страх към тях. Чух един от офицерите близо до мен да крещи:

— Тези чудовища сигурно се хранят с човешко месо! Какво ни дойде на главата?!

През редиците ни премина вълна на ужас, докато очаквахме тези страшни животни да ни нападнат и погълнат. Но водещата колесница зави и запрепуска успоредно с предната ни редица. Тя се движеше на въртящи се дискове. Бях зяпнал от учудване. Мозъкът ми отказваше да го приеме. На пръв поглед колесницата се движеше едновременно с животните. Между галопиращите животни имаше дълъг прът, свързан, както по-късно научих, с оста. Високата броня отпред бе украсена със злато, а страничните прегради бяха изрязани ниско, за да позволяват на стрелците да пускат стрели от двете страни.

Всичко това разгледах набързо и погледът ми се спря на въртящите се дискове, с които колесницата се носеше толкова бързо и гладко по твърдата земя. От хиляди години ние, египтяните, бяхме народ с висока култура и цивилизация; в науките и религиите бяхме надминали всички други народи. Обаче, независимо от големите си познания и мъдрост не бяхме изобретили подобно нещо. Нашите шейни се влачеха по земята с помощта на волове или пък дърпахме големи каменни блокове на дървени трупи, без да направим следващата логическа крачка.

Взирах се в колелото, което виждах за пръв път, и простотата и красотата му ме поразиха като гръмотевица. Проумях го моментално и се презрях за това, че не съм се досетил за него. Беше гениално! Осъзнах надмощието на това прекрасно изобретение. Щяхме да бъдем победени, както се бе случило с червения узурпатор в Долното царство.

Златната колесница препускаше на една стрела разстояние от предните ни редици. Докато караше насреща ни, отместих поглед от колелата към двамата мъже на платформата. Единият явно бе водачът. Изглежда, направляваше галопиращите животни с дълги плетени кожени ленти, прикрепени към главите им. По-високият мъж, който стоеше зад него, бе царят. Нямаше съмнение в царствената му осанка.

Чертите на лицето му бяха азиатски, с кехлибарена кожа и извит нос. Брадата му бе гъста и черна, подстригана четвъртито и сплетена в сложни плетеници и разноцветни ленти. Беше в блестяща бронзова ризница, а на главата си носеше висока корона със златни релефи на някакъв странен бог. Оръжията му висяха отстрани на колесницата до ръката му. Мечът му бе в златна ножница и с дръжка от слонова кост и сребро. До него имаше два кожени колчана, пълни със стрели, украсени с разноцветни пера. По-късно щях да науча, че хиксосите предпочитат крещящите цветове. Царският лък имаше необикновена форма, каквато не бях виждал досега. Не приличаше на обикновения извит като арка лък, какъвто използваха стрелците ни: горната и долната му част бяха извити още веднъж.

Докато колесницата препускаше срещу нас, царят се наведе и заби едно копие в земята. Беше украсено с пурпурно знаменце и мъжете около мен изръмжаха развълнувано:

— Какво прави той? Какъв е смисълът на забитото копие? Дали не е религиозен символ или предизвикателство.

Гледах изумен копието, но умът ми бе притъпен от всичко, което бях видял досега и което не можех да проумея. Колесницата продължи бясно нататък, все така на разстояние. Сетне зави и тръгна обратно към нас. Бяха забелязали седналия на трона фараон и колесницата спря пред него. Животните бяха плувнали в пот. Свирепо въртяха очи, а ноздрите им бяха разширени. Наклониха глави и гривите им се развяха като косите на красива жена.

Хиксосът с пренебрежение поздрави фараон Мамос, Син на Ра, Божествен господар на Двете царства. Просто едно кратко и иронично махване с ръка, придружено със смях. Предизвикателството бе съвсем ясно, сякаш го бе изрекъл на перфектен египетски. Подигравателният му смях стигна до нашите редици и войниците гневно изръмжаха като гръмотевица в лятна нощ.

Леко движение до мен привлече вниманието ми. Танус бе пристъпил напред и бе вдигнал големия си лък Ланата. Пусна една стрела и тя полета към млечносиньото небе. Хиксосът бе извън обсега на всички останали лъкове, но не и на Ланата. Стрелата се извиси и сетне се насочи надолу като сокол точно към гърдите на азиатския цар. Наблюдаващите ахнаха от силата и разстоянието, на което бе излетяла. Тя прелетя триста крачки, но в последния миг той вдигна бронзовия си щит и стрелата се заби в центъра му. Царят реагира с такава лекота, че ние бяхме смаяни и объркани.

Тогава хиксосът взе своя лък от страничната преграда на колесницата. Бързо сложи стрелата и опъна лъка. Тя полетя много нависоко и прехвърча над главата на Танус. Не помръднах и тя можеше да ме прободе, без да мога да я избегна, но се заби в трона на фараона зад мен. Хиксосът се изсмя и препусна през равнината към своите войски.

Разбрах, че сме обречени. Как бихме устояли пред тези бързи колесници и двойноизвити лъкове? Не само аз изпитвах такива ужасни предчувствия. Когато колесниците се насочиха през равнината към нас, отчаян стон се разнесе над нашите редици. Тогава разбрах как силите на червения узурпатор са били разбити без борба, а той е умрял, без да успее да извади меча си от ножницата.

Колесниците се престроиха в редица по четири и се насочиха право към нас. Едва тогава излязох от вцепенението и се втурнах надолу по склона. Стигнах до Танус и извиках:

— Копието отбеляза слабото ни място! Главният им удар ще бъде насочен натам!

По някакъв начин хиксосите бяха разбрали тактиката ни и бяха открили пропуските в бойния ни ред. Царят бе забил копието точно между нашите дивизии. Мисълта за шпионин или предател мина пред ума ми, но я отхвърлих и я забравих след известно време.

Танус веднага реагира на предупреждението ми и изкрещя заповед маркировките да бъдат махнати. Колесниците връхлетяха върху предните редици. Някои от войниците бяха прободени от стрели. Противникът се целеше безпогрешно.

Оцелелите се обърнаха и побягнаха назад, опитвайки се да достигнат до измамната безопасност на нашите редици. Колесниците ги последваха. Водачите с лекота управляваха галопиращите животни. Те не връхлитаха направо върху жертвите си, а минаваха на крачка разстояние от тях. Чак тогава забелязах ножовете. Бяха прикрепени към колелата, като зъбите на чудовищен крокодил.

Видях един от нашите мъже да попада под тези въртящи се остриета. Той изчезна в облак от кръв. Едната от отрязаните му ръце излетя високо във въздуха, а кървящи парчета от нарязаното му тяло бяха разпръснати по каменистата земя, а колесницата отмина, без да намали ход. Фалангите на колесниците още препускаха направо към предните ни редици, когато дочух Кратас да издава заповеди, но бе твърде късно.

Колесниците се врязаха в защитната стена от щитове и преминаха нататък. За миг нашият боен строй, който бе устоял пред най-добрите сирийски воини, бе разцепен и разбит.

Животните прегазиха с копитата си най-добрите и силни мъже. Въртящите се ножове преминаваха през техните брони и режеха ръце и глави, сякаш това бяха нежни фиданки. В гъстите ни редици се изсипваше град от стрели и къси копия от платформите на колесниците. Хиксосите успяха да разцепят реда ни и разгръщайки се и препускайки покрай задните редици, продължавала да ни обсипват със стрели и копия.

Когато нашите полкове се обърнаха назад, за да посрещнат врага, друг редица препускащи колесници се нахвърли върху тях откъм равнината. Първата атака раздели армията ни на две, откъсвайки Танус от Кратас в дясното крило. Сетне нападателите разделиха двете части на две още по-малки, изолирани групи. Вече не бяхме едно цяло. Малки групи от по петдесет-сто души стояха рамо до рамо, обхванати от смелостта на обречените.

Откъм равнината хиксосите прииждаха непрестанно в облаци прах. Зад леките двуколки идваха тежки бойни колесници с четири колела, всяка с по десет войници в нея. Страните им бяха покрити с овчи кожи, в които нашите стрели потъваха безрезултатно. Мечовете ни не можеха да стигнат до мъжете във високите коли. Те стреляха отгоре към нас и ние се разпадахме на малки групи от ужасени оцелели. Когато един от капитаните ни събра мъже за контраатака, бойните колесници просто се оттеглиха и от разстояние изпращаха стрели по нас. В момента, в който усетиха нашето колебание, те отново се втурнаха към нас.

Все по-ясно осъзнавах, че битката се превръща в клане. Остатъците от дивизиите на Кратас на десния фланг изстрелваха последните си стрели. Хиксосите различаваха офицерите по високите им шлемове и безмилостно ги избиваха. Хората бяха без оръжие и без водачи. Отстъпваха безредно към реката, захвърляйки всичко зад себе си. Но бе невъзможно да се спасят от колесниците на хиксосите. Хората от разбитите полкове тичаха, за да се присъединят към дивизията на Танус в подножието на хълма. Изпаднали в паника, те се обединяваха около него. Ужасът бе заразен и центърът на нашите редици се разпадна, войниците се разбягаха, но смъртоносните колесници обикаляха около тях като вълци около стадо.

В този хаос, в тази кървава кланица единствено Сините крокодили стояха непоколебими около Танус. Бяха малък остров в потока от бягащи и дори колесниците не можеха да ги разбият, защото с умението си на велик военачалник той се бе разположил в камениста местност, където колесниците не можеха да минат. Хората му се бяха наредили като стена около трона на фараона.

Оказах се в центъра на този кръг от герои, защото бях останал до царя. Около мен се биеха и вълнуваха войници, нападайки и отстъпвайки на приливи и отливи като вълни.

Видях Кратас да си пробива път през разбитото дясно крило към нас. Шлемът му привличаше стрелите на хиксосите, но той се измъкна невредим и нашият кръг се отвори за него. Кратас ме забеляза и се изсмя доволно:

— В името на Сет, това е много по-забавно, отколкото да строиш дворци, нали?

Никак не бе остроумен този Кратас, но бях твърде зает със спасяването на кожата си, за да му отвърна.

Той и Танус се срещнаха близо до трона. Кратас се ухили глуповато:

— Не бих пропуснал това за всичките богатства на фараона. Искам една от тези хиксоски шейни за себе си.

Кратас не разбираше от техника. Дори сега той смяташе колесницата за шейна. Въображението му не отиваше по-далече.

Танус докосна едната страна на шлема си с меча за поздрав и въпреки че говореше спокойно, лицето му имаше загрижен вид. Току-що бе загубил битката, армията и може би цялата империя.

— За днес можем да прекратим сражението — каза той на Кратас. — Нека проверим дали тези хиксоски чудовища могат да плуват така добре, както препускат. Назад към реката! — Сетне, рамо до рамо, двамата си пробиха път през редиците към трона, където все още стоях.

Виждах главите им над нашия отбранителен пръстен. Разбитата ни армия се стичаше към реката, преследвана от колесниците.

Забелязах златната колесница на хиксоския цар да се отделя от строя им и да се насочва към нас. Животните му тъпчеха нашите войници, а други бяха насечени от ножовете на колелата му. Водачът спря колесницата, преди да стигне до бариерата от камъни, която ни предпазваше. Балансирайки с лекота на платформата, хиксосът взе двойноизвития си лък и го насочи към мен, или поне така ми се стори. Стрелата прелетя над главата ми и аз се обърнах да проследя полета й. Тя се заби дълбоко в гърдите на фараона.

Той изхриптя и залитна на трона си. Нямаше кръв, защото стрелата запълваше раната, перата на нея бяха ярки — червени и зелени. Фараонът се наклони настрани и рухна към мен. Протегнах ръце, за да го задържа. От тежестта му паднах на колене, така че не видях кога колесницата се е отдалечила, но чух подигравателния смях на хиксоса.

Танус се надвеси над мен, както държах царя.

— Лошо ли е ранен?

Машинално щях да отговоря:

— Убит е.

Дълбочината на раната означаваше, че не може да бъде спасен. Обаче знаех, че ако разберат за смъртта на Великия Египет, войниците ни ще загубят кураж. Затова отвърнах:

— Той е тежко ранен. Но ако го върнем на ладията, може да се оправи.

— Донесете ми щитове! — нареди Танус.

Когато ги донесоха, внимателно положихме фараона на тях. От раната все още не течеше кръв, но бях сигурен, че гръдният му кош е изпълнен с нея като мях с вино. Потърсих върха на стрелата, но тя не се показваше на гърба му. Острието все още бе забито дълбоко в гърдите. Бързо отчупих стърчащата част на стрелата и покрих фараона с ленена наметка.

— Таита — прошепна той. — Дали ще видя отново сина си?

— Да, Ваше Величество, кълна се.

— И династията ми ще оцелее?

— Плочките на Амон Ра са го предсказали.

— Да дойдат десет силни мъже! — изрева Танус.

Те се струпаха около носилката и повдигнаха царя.

— Направете „костенурка“! Стойте близо до мен! — С щитовете си войниците оформиха стена около царя.

Танус се втурна към знамето на Сините крокодили, което още се развяваше на своя прът. Отскубна го и го завърза около кръста си.

— Ако хиксосите искат този парцал, ще трябва да го вземат от мен — извика той, а мъжете му го поздравиха за тази му глупава смелост.

— Всички заедно! Назад към корабите!

В момента, в който напуснахме прикритието си, към нас се насочиха колесници.

— Остави войниците! — Танус бе открил решението. — Убивай животните!

Когато първата колесница се доближи до нас, Танус опъна тетивата на Ланата. Неговите стрелци го последваха. Всички стреляха, следвайки примера му.

Половината от стрелите не уцелиха никого. Другите се забиха в колесницата и бронзовите ризници на животните.

Само една стрела достигна целта и рани животното отдясно в челото. То падна като подкосено, повличайки след себе си другото в облак прах и ритащи копита. Водачът изхвръкна от колесницата, която се преобърна. От нашите редици се изтръгна ликуващ вик. Това бе първият ни успех за целия отвратителен ден, което окуражи малката група.

— С мен, воини! — изръмжа Танус и започна да пее. Незабавно мъжете около него запяха в хор бойния си химн. Гласовете им бяха груби от жажда и усилия и в песента им нямаше мелодия и красота, но тя повдигаше духа и вълнуваше кръвта им. Отметнах назад глава и запях с тях.

— Да те благослови Хор, мое малко канарче — изсмя се Танус, докато отивахме към реката.

За пръв път този ден колесниците обикаляха около нас предпазливо. Бяха видели съдбата на своя другар. Тогава три от тях завиха направо срещу нас и ни атакуваха.

— Стреляйте в главите на животните! — извика Танус и пръв пусна стрела. Едно от животните падна на колене. Колесницата се преобърна и се разби на парчета на каменистата земя. Останалите две се обърнаха назад и изчезнаха.

Нашата група мина покрай счупената колесница, някои от мъжете се втурнаха да мушкат животните. Суеверният страх и омразата ги доведоха до отмъстителна жестокост. Убиха и падналите от колесницата войници, но не с такава злоба.

След като две от колесниците им се разбиха, хиксосите, изглежда, нямаха желание отново да атакуват малката ни група и ние бързо се отправихме към блатистия бряг. Смятам, че на този етап бях единственият, който разбираше, че врагът не може да ни последва в блатото.

Въпреки че тичах до носилката на фараона, между редиците на нашата група можех да видя как битката замира.

Бяхме единственият оцелял отряд, който все още показваше някакво сцепление. Останалата част от египетската армия бяха ужасени хора, тичащи из равнината. Мнозина бяха захвърлили оръжията си. Когато към тях се насочеха колесници, те падаха на колене и вдигаха ръце за пощада. Хиксосите дори не хабяха стрелите си, преминаваха близо до тях и ги посичаха с въртящите се ножове на колелата си или се накланяха и ги удряха с боздугани по главите.

Не бях виждал такова клане. Не бях чел за нищо подобно в описанията на древните битки. Хиксосите изклаха хиляди от нашите хора. Равнината при Абнуб приличаше на ожъната нива. Мъртвите бяха натрупани на купища.

От хиляда години нашата армия бе непобедима и нашите мечове триумфираха в целия свят. Тук, на бойното поле при Абнуб, завърши една епоха. По средата на тази сеч Сините крокодили пееха и аз пеех заедно с тях, въпреки че в очите ми горяха сълзи на срам.

Бяхме стигнали до първия напоителен канал, когато една редица колесници зави право към нас. Обстрелвахме ги със стрели, но страшните животни продължаваха да препускат към нас с отворена уста и водачите им подвикваха ободрително. Видях Танус да стреля два пъти, но всеки път стрелите му се отклоняваха. Врагът се нахвърли върху нас и разби щитовете, наредени във формата на костенурка.

Двама от мъжете, носещи носилката на фараона, бяха насечени на парчета от ножовете на колелата, а раненият цар падна на земята. Коленичих до него й го покрих с тялото си; за да го прикрия от копията на хиксосите, но колесниците изчезнаха. Внимаваха да не бъдат заобиколени. Преди нашите мъже да извадят мечовете си, те се оттеглиха.

Танус се наведе и ме изправи.

— Ако те убият, кой ще композира хвалебствена ода за нас? — викна ми той, а сетне се обърна към войниците.

Те вдигнаха носилката на фараона и побягнаха към канала.

Чувах скърцането на колелата на колесницата, устремила се към нас, но не се обърнах назад. Обикновено съм добър бегач, но този път оставих далеч зад себе си войниците с носилката. Смятах да прескоча напоителния канал, но бе твърде широк. Паднах в него и затънах до колене в черна тиня. Колесницата, която ме преследваше, се удари в насипа на канала и едното й колело се счупи. Платформата падна в канала и за малко не ме смаза, но успях да отскоча встрани.

Войниците бързо намушкаха животните и мъжете, които лежаха безпомощно в калта, но аз използвах момента, за да се доближа до колесницата. Едното от колелата все още се въртеше във въздуха. Докато го изучавах, леко го докоснах с ръка и го оставих да се върти под пръстите ми. Не ми отне много време да разбера устройството му.

— В името на Сет, Таита, ще ни убият всичките, ако сега се размечтаеш! — викна Кратас към мен.

Стреснах се и взех един от двойноизвитите лъкове заедно с една стрела от страничната преграда на колесницата. Исках да ги разгледам през свободното си време. Сетне прегазих през калта точно когато други колесници отново ни обсипаха със стрели.

Бях изостанал на стотина крачки от мъжете с носилката. Зад нас водачите на колесниците ръмжаха от злоба, че не могат да ни последват. Докато тичах, техните стрели свистяха покрай мен. Една от тях удари рамото ми, но не успя да се забие в плътта. Остана само червена драскотина, която открих много по-късно.

Настигнах нашите войници на брега на реката. Там се бяха струпали оцелелите от битката. Повечето бяха без оръжие и ранени. Всички имаха едно-единствено желание — да се качат на галерите, които ги бяха довели дотук от Тива.

Танус ме повика при себе си, докато войниците с носилката се приближаваха.

— Сега оставям фараона на твоите грижи, Таита. Отнеси го на царската ладия и се опитай да спасиш живота му.

— Кога ще се качиш на борда? — попитах аз.

— Длъжен съм да остана тук, при своите войници. Трябва да спася колкото може повече от тях и да ги натоваря на галерите. — Той се обърна и се отдалечи, събирайки командирите от разбитата армия.

Отидох при фараона и коленичих до носилката. Още беше жив. Бързо го прегледах и открих, че всеки момент ще изпадне в несвяст. Кожата му бе хладна като на влечуго, а дишането — едва доловимо. Раната почти не кървеше, но когато сложих ухо на гърдите му, чух бълбукането на кръвта в белите му дробове. Разбрах, че каквото и да предприема, трябва да действам бързо. Извиках за лодка, която да го отведе на ладията. Носилката му бе настанена в един скиф, аз седнах до него, а войниците започнаха да гребат към ладията, която стоеше на котва по средата на реката.

(обратно)

Царската свита се бе струпала от едната страна на ладията, за да наблюдава приближаването ни. Това бе групата от царски жени, велможи и свещеници, които не бяха участвали в битката. Когато наближихме, забелязах господарката между тях. Лицето й бе бледо и разтревожено. Стискаше за ръката малкия си син.

Щом хората от ладията погледнаха надолу към нашата лодка и видяха фараонът да лежи на носилка с окървавено лице, което не бях успял да почистя, се разнесоха уплашени викове. Жените заплакаха и коленичиха, а мъжете завиха отчаяно като кучета.

Когато носилката бе качена и положена на палубата, господарката ми застана най-близо от всички жени до фараона. Като главна съпруга тя имаше правото първа да се погрижи за него. Останалите отстъпиха и й направиха място, когато се наведе над него и изтри калта и кръвта от измъченото му лице. Той я позна, защото чух глухо да произнася името й и да пита за сина си. Господарката повика принца и царят леко му се усмихна и се опита да вдигне ръка и да докосне момчето, но нямаше сили и ръката му падна безпомощно.

Заповядах да занесат фараона в покоите му, а моята господарка бързо се доближи до мен. Разтревожено ме запита с тих глас:

— Какво стана с Танус? В безопасност ли е? Ох, Таита, кажи ми, че не е убит от ужасния враг!

— Жив е. Нищо не може да му се случи. Разказах ти за видението ми. Всичко това бе предизвестено. Но сега трябва да отида при господаря и искам ти да ми помогнеш. Остави Мемнон на бавачките му и ела с мен.

Все още бях черен от засъхналата тиня на реката, както и фараонът, защото той бе паднал в същия ров. Помолих царица Лострис и две от другите царски жени да го изкъпят и да го положат на чиста ленена постеля, докато се върна на палубата и се измия с речна вода, която моряците бяха донесли във ведра. Никога не оперирах мръсен, защото бях открил от практиката си, че по някакъв начин това вреди на пациента и води до отравянето на кръвта му.

Докато бях зает с това, наблюдавах източния бряг, където разбитата ни армия бе струпана зад защитата на ровове и блата. Тези жалки, уплашени хора до вчера бяха горда и могъща сила и аз се изпълних със срам и страх. После забелязах високата фигура на Танус, движеща се между тях. Откъдето минеше той, мъжете се изправяха в калта, подчинявайки се на военната дисциплина. Дори дочух нестройни възгласи, носени от вятъра.

Ако сега врагът бе изпратил своята пехота през блатата, клането и бягството щеше да е пълно. Нито един мъж от великата ни армия не би оцелял, дори Танус не би могъл да окаже съпротива. Обаче въпреки че се взирах тревожно на изток, не забелязвах пехотински щитове или блясъци от настъпващи шлемове и брони.

Над Абнуб все още бе надвиснал ужасният облак прах, явно колесниците бяха там, но срещу Танус не бе изпратена вражеска войска и той имаше шанса да се спаси заедно с мъжете си. Това бе урок, който щях да запомня за цял живот. Колесниците бяха спечелили битката, но само пехотинците можеха да затвърдят победата.

Битката на брега бе изцяло задача на моя приятел, докато на мен ми предстоеше да се боря със смъртта в каютата на царската ладия.

(обратно)

— Има малка надежда — прошепнах аз на господарката, когато се върнах до леглото на фараона. — Танус събира войските си и ако има някой, който може да спаси Египет от хиксосите, то това е той. — После се обърнах към ранения и забравих всичко останало, освен пациента си.

Както правех често, докато изследвах раната, тихо си говорех на глас. Според водния часовник не бе изминал и час, откакто ужасната стрела се бе забила, но раната вече бе подута и пурпурночервена.

— Трябва да извадя острието. Ако го оставим в него до сутринта, той ще умре. — Мислех, че фараонът вече не ме чува, но докато си говорех, той отвори очи и погледна право в мен.

— Има ли някаква надежда да оживея?

— Винаги има шанс. — Не бях искрен и той го разбра.

— Благодаря ти, Таита. Зная, че ще се бориш за мен. Освобождавам те от отговорност, ако се провалиш.

Това бе благородно от негова страна. Много лечители бяха наказвани жестоко, защото са оставили живота на господаря да се изплъзне между пръстите им.

— Стрелата се е забила дълбоко. Болката ще е ужасна, но ще ти дам отвара за обезболяване, за да я превъзмогнеш.

— Къде е главната ми съпруга, царица Лострис? — попита той.

Господарката веднага отвърна:

— Тук съм, господарю мой.

— Трябва да кажа нещо. Съберете всичките ми жени и писари, така че казаното да бъде записано и да има свидетели.

Те се струпаха в горещата малка каюта и се смълчаха.

Сетне фараонът протегна ръка към господарката ми.

— Вземи ръката ми и слушай думите ми — заповяда той и тя застана до него и стори това, което й заповяда, а раненият продължи да говори с тих, напрегнат шепот:

— Ако умра, царица Лострис ще заеме мястото на регент на моя син. С времето я опознах и научих, че е човек със силна воля и здрав разум. Ако не беше такава, не бих я натоварил с тази отговорност.

— Благодаря, Велики Египте, за голямото доверие — промълви царица Лострис съвсем тихо.

Сега фараонът се обърна към нея, въпреки че всеки в каютата можеше да го чуе.

— Заобиколи се със смели и честни мъже. Научи сина ми на всички добродетели на царуването, които двамата сме обсъждали. Знаеш какво мисля по тези въпроси.

— Ще го сторя. Ваше Величество.

— Когато порасне достатъчно, за да вземе в ръце златния жезъл, не се опитвай да му го отнемеш. Той е от моята династия.

— От все сърце ще изпълня каквото пожелаеш, защото той е не само син на баща си, но и мой син.

— Докато управляваш, царувай мъдро и се грижи за народа ми. Мнозина ще се опитват да изтръгнат властта от теб — не само този нов и жесток враг, но и такива, които стоят близо до трона ми. Ти трябва да им се противопоставиш. Пази двойната корона за сина ми.

— Както заповядаш, божествени фараоне.

Той замълча за миг и помислих, че е загубил съзнание, но внезапно отново затърси пипнешком ръката на господарката.

— Имам едно последно поръчение към теб. Гробницата ми и храмът са недовършени. Сега те, както и цялото ми царство, са заплашени от поражението, което претърпяхме. Ако пълководците ми не спрат хиксосите, те ще нахлуят и ще заличат Тива.

— Нека се помолим на боговете това да не се случи — тихо промълви господарката ми.

— Заповядвам ти най-строго да се погрижиш за балсамирането ми и цялото ми съкровище да бъде погребано заедно с мен, какъвто е ритуалът от „Книга на мъртвите“.

Господарката мълчеше. Смятам, че едва тогава осъзна тежестта на поръчението, с което фараонът я бе натоварил.

Той така силно стисна ръката й, че кокалчетата му побеляха, и тя трепна.

— Закълни се в собствения си живот и надеждата за безсмъртие. Закълни се пред моите министри и царската ми свита. Закълни се пред мен в името на Хапи, твоята богиня-покровителка и в името на свещената троица Озирис, Изида и Хор.

Царица Лострис погледна към мен и в очите й се четеше сърцераздирателна молба. Бях сигурен, че веднъж дала думата си, тя щеше да я удържи с цената на всичко. В това отношение беше като любимия си. Знаех, че приближените й ще трябва да платят същата цена. Клетвата, дадена сега пред фараона, можеше един ден да стане непоносимо бреме за всички нас, включително за принц Мемнон и роба Таита. И все пак не можеше да се противоречи на фараона, когато той лежеше на смъртното си ложе. Кимнах почти незабележимо. По-късно щях да изпитам добрите страни на тази клетва и като писар на закони щях да я оформя малко по-внимателно и по-благоразумно.

— Заклевам се в Хапи и всички богове — изрече царица Лострис тихо, но ясно и след години поне стотина пъти ми се искаше да не го бе правила.

Царят въздъхна доволно и отпусна ръката й.

— Сега съм готов за теб, Таита, каквато и съдба да са ми отредили боговете. Само ме остави да целуна още веднъж сина си.

Докато доведат нашия изящен малък принц, аз изгоних безцеремонно тълпата царедворци от каютата. Сетне приготвих сместа за болкоуспокояващата отвара и я направих възможно най-силна, защото болката можеше да погуби усилията ми и да убие пациента така бързо, както неволната грешка на скалпела ми.

Когато фараонът изми сместа, изчаках зениците му да се свият и клепачите му да се затворят. После изпратих принца да се оттегли с бавачките си.

(обратно)

Когато напуснах Тива, очаквах да имам работа с рани от стрели, така че бях взел със себе си медицинските си лъжици. Бях си ги направил сам, въпреки че имаше шарлатани в Газа и Мемфис, които твърдяха, че изобретението е тяхно. Благослових лъжиците и скалпела си на пламъка на лампата и си измих ръцете в горещо вино.

— Не смятам, че е разумно да използваш някоя от своите лъжици, когато острието е забито толкова близо до сърцето — каза ми господарката, докато наблюдаваше приготовленията. Понякога тя говореше като ученик, изпреварил своя учител.

— Ако оставя стрелата, със сигурност ще е смъртоносно. Ще го убия също толкова сигурно, колкото ако му отсека главата. Това е единственият начин да го спася.

За миг се взряхме един в друг и си казахме много неща без думи. Това бе видението от плочките на Амон Ра. Дали не се опитвахме да избегнем последствията?

— Той е мой съпруг. Той е фараон. — Господарката взе ръката ми, за да придаде по-голяма сила на думите си. — Спаси го, Таита! Спаси го, ако можеш!

— Знаеш, че ще го сторя — отвърнах аз.

— Нуждаеш ли се от помощта ми?

Тя ми бе асистирала толкова много пъти. Кимнах в знак на съгласие и се наведох над царя.

Имаше три начина за изваждане на стрелата. Първият бе да я изтегля. Бях чувал за хирург в Дамаск, който огъвал клон от дърво и завързвал края му за стрелата. Когато отпуснел клона, стрелата се изтръгвала от тялото. Не бих приложил този брутален метод, едва ли някой би го преживял.

Друг метод бе стрелата да се натисне, докато не излезе от другата страна на тялото. За да се постигне това, стрелата трябваше да продължи естествения си ход, което можеше да стане с дървен чук, като пирон през дъска. Когато острието се покаже, стрелата се издърпва. Тази манипулация е не по-малко жестока от предишната.

Моят метод бе лъжицата на Таита. Бях я нарекъл скромно на себе, защото претенциите на другите бяха неоснователни, а потомството трябваше да научи за гениалността ми.

Първо разгледах стрелата на хиксосите, която бях взел заедно с лъка от преобърнатата колесница. Много се изненадах, когато видях, че острието не е от бронз, а от кремък. Кремъкът е по-евтин и е по-лесно да се намери в големи количества, но рядко съм виждал военачалници, които да икономисват, когато тръгнат да завладяват някое царство. Тази стрела с кремъчен връх говореше красноречиво за ограничените ресурси на хиксоса и показваше причината за неговото свирепо нападение срещу Египет. Войните са борба за земя и богатства и, изглежда, хиксосите изпитваха недостиг от тези основни неща.

Трябваше да се надявам, че върхът на стрелата, заседнала в гърдите на фараона, е със същата форма и конструкция. Сравних две от лъжиците с формата на островърхото парче камък. Лъжиците ми са с разнообразен размер и подбрах две, които плътно обхващаха острието с полирания си метал.

Приспивателното бе свършило своята магия и фараонът лежеше в безсъзнание върху белите ленени постелки. Стрелата стърчеше от гърдите му. Долепих ухо до тях и чух, че дишането му се смесва с гъргоренето на кръвта в белите дробове. Доволен, че все още е жив, намазах с овнешка мас лъжиците, които бях избрал за раната. Оставих ги близо до себе си и взех един от най-острите си скалпели.

Кимнах на четиримата яки стражи, които царица Лострис бе подбрала за мен, докато бях зает с подготовката, и те хванаха фараона здраво за ръцете и краката. Царица Лострис седна до главата на фараона и сложи дървена тръбичка дълбоко в гърлото му. Това щеше да остави дихателната му гърба отворена и чиста. Щеше също така да предотврати гълтането на езика или прехапването му, както и стискането на зъби и счупването им, когато болката стане непоносима.

— Първо трябва да разширя раната около острието, за да мога да стигна до върха на стрелата — промърморих си аз и натиснах върха на скалпела около линията на стрелата. Тялото на фараона се стегна, но мъжете го държаха здраво.

Работех бързо, защото бях научил, че при такива операции бързината е решаваща за оцеляването на пациента. Направих по един разрез от двете страни на стрелата. Човешката кожа е еластична и би затруднила влизането на лъжиците, така че трябваше да си прокарам път.

Оставих скалпела и взех намазаните лъжици. Използвайки дръжката на стрелата като указател, пъхнах ги дълбоко в раната, докато само дръжките останаха да стърчат.

В това време фараонът се извиваше и гърчеше в ръцете на мъжете. Пот се лееше от тялото му и се стичаше по обръснатия му череп с поникнала рядка сива коса. Виковете му отекваха в цялата ладия.

Бях се научил да не обръщам внимание на злочестите писъци на пациентите си и натиснах лъжиците още по-дълбоко в раната, докато не почувствах, че опряха във върха на стрелата. Това бе най-важният момент от операцията. Използвайки дръжките като пинсети, разтворих лъжиците и се опитах да захвана острието на стрелата.

Докато масата от камък и метал преминаваше през гърдите му, мъките на фараона бяха ужасни. Въздействието на приспивателното отдавна бе преминало и болката бе непоносима.

Пот се стичаше в очите ми и ме заслепяваше, но продължавах да дърпам, докато най-накрая освободих стрелата. Залитнах назад и се ударих о стената. Облегнах се за миг, изтощен от усилието. Гледах дълго как тъмната полусъсирена кръв тече от раната. Когато успях да се съвзема, препъвайки се, отидох до фараона.

Намазах раната с мирта и захаросан мед и я превързах с чиста ленена превръзка. Докато работех, повтарях заклинанието за зарастване на рани:

Възпирам те, о, създание на Сет.
Запушвам твоята уста.
Отстъпи пред мен, червена напаст.
Отстъпи пред мен, червено цвете на смъртта.
Пропъждам те, о, червено куче на Сет.

Това бе заклинанието за кървящи рани от стрели. Съществуват различни заклинания за всички видове рани, дори за онези от зъби и нокти на лъв. Те представляват една голяма част от обучението за лечител. Не зная със сигурност колко са ефикасни, обаче вярвам, че съм длъжен да опитам всичко за спасението на пациентите си.

Във всеки случай фараонът изглеждаше по-добре след изваждането на стрелата и можех да го оставя да поспи под наблюдението на жените и да изляза на палубата. Имах нужда от чист въздух, за да се съвзема, защото операцията бе изцедила силите ми почти колкото на самия фараон.

Беше се свечерило и слънцето залязваше уморено зад западните хълмове, хвърляйки последни червени лъчи над бойното поле. Хиксоската пехота не беше атакувала отново и Танус все още събираше разбитата си армия по брега и следеше за качването на войниците в галерите.

Наблюдавах как препълнените с ранени и изтощени мъже лодки плават покрай нашата ладия и изпитах дълбоко съчувствие към тях, както към целия наш народ. Това щеше да е най-ужасният ден в нашата история. Сетне забелязах облак прах от колесниците на хиксосите да се насочва към Тива. Облаците бяха почервенели от залязващите лъчи. За мен това бе знак и състраданието ми премина в страх.

(обратно)

Когато Танус се качи на борда, вече се беше стъмнило. На светлината на факлите той приличаше на труп от бойното поле. Беше блед от умора и прах. Наметалото му бе втвърдено от засъхнала кръв и кал, а под очите му имаше тъмни сенки. Първата му грижа бе да ме попита за фараона.

— Извадих стрелата — обясних аз. — Но раната е дълбока и близо до сърцето. Той е много слаб. Ако не умре през следващите три дни, ще успея да го спася.

— Как са господарката и синът й? — Винаги ми задаваше този въпрос, когато и да ме срещнеше.

— Царица Лострис е уморена, помогна ми при операцията. Остана при фараона. Принцът е добре и спи при бавачките си.

Танус се олюляваше и разбрах, че е на края на силите си, въпреки че се славеше с невероятна издръжливост.

— Сега трябва да си починеш… — започнах аз, но той отблъсна ръката ми.

— Да донесат лампи — заповяда той. — Таита, върви да вземеш четчиците си за писане, мастилниците и свитъци. Трябва да изпратя предупреждение до Нембет, за да не попадне като мен в капана на хиксосите.

И тъй, двамата седяхме до полунощ на палубата и това бе известието за Нембет, което ми продиктува:

Поздравявам те, господарю Нембет, Велик египетски лъв, командир на дивизията на Ра от армията на фараона. Да живееш вечно!

Известявам ти, че се сблъскахме с хиксосите при равнината на Абнуб. Те са силен враг, притежават странни съоръжения, които не можем да отблъснем.

Претърпяхме поражение и армията ни е разбита. Не можем повече да ги отблъскваме.

Фараонът е смъртно ранен и има опасност за живота му.

Настояваме да не посрещаш хиксосите в открито поле, защото съоръженията им са бързи като вятъра. Потърси убежище зад каменни стени или на галерите си, за да ги избегнеш.

Хиксосите нямат кораби, тъй че надмощието ни е там.

Настояваме да изчакаш пристигането ни, преди да се хвърлиш в битка.

Нека Хор и всички други богове те закрилят.

Аз Танус, господарят Хараб, командир на дивизията на Птах от армията на фараона, казах това.

Написах четири копня от известието и когато завършвах всяко от тях, Танус извикваше вестоносец, за да го отнесе на господаря Нембет, Великия египетски лъв, който напредваше от юг в наша подкрепа. Танус изпрати две бързоходни галери нагоре по реката, всяка с копие от посланието. После изпроводи най-добрите си бегачи на западния бряг, където нямаше хиксоси, за да открият Нембет.

— Един от свитъците сигурно ще стигне до него. Не можеш да направиш нищо повече до сутринта — казах аз. — Сега трябва да поспиш, защото ако сам се погубиш, цял Египет ще се погуби заедно с теб.

Дори тогава той не отиде в каютата си, а се сви на палубата като куче, готов да реагира на всяка нова опасност. Но аз отидох в каютата, за да съм близо до фараона и за да успокоя господарката си.

При първите лъчи на зората отново излязох на палубата. Танус издаваше заповеди останалата част от флотилията да бъде подпалена. Не беше моя работа да го разпитвам за решението му, но той забеляза изумения ми поглед и когато изпрати вестоносците, рязко заяви:

— Току-що получих известие от моите полкови командири. От тридесетхилядната ми войска, която вчера се сражаваше с колесниците на хиксосите, са останали само седем хиляди войници. Пет хиляди от тях са ранени и мнозина още ще умрат. От тези, които са годни, много малко са моряци. Имам екипажи само за половината галери. Налага се да изоставя другите, но не бих искал да бъдат пленени от хиксосите.

Гледката бе тъжна и ужасяваща дори за нас с господарката, които не бяхме моряци. За Танус беше много по-трудно. Лицето му изразяваше мъка. За него галерите бяха като прекрасни живи същества.

Царицата не можеше да се доближи до него и да го утеши пред всички, така че взе ръката ми и двамата тайно оплакахме Танус и Египет, докато наблюдавахме тези елегантни творения да горят като факли. Пращящите стълбове пламъци от всеки плавателен съд бяха обвити в черен пушек, но кървавочервената им светлина продължаваше да си съперничи с настъпването на зората.

Накрая Танус даде заповед останалите сто галери да вдигнат котва и малката ни флотилия, натоварена с ранени и умиращи мъже, се насочи обратно на юг.

Зад нас димът от погребалната клада на нашата флотилия се издигаше високо в утринното небе, докато отпред жълтият облак прах се насочваше и се разпростираше по източния бряг на Нил. Колесниците на хиксосите навлизаха все по-навътре в Горното царство към беззащитната Тива и нейните богатства.

Изглежда, боговете бяха обърнали гръб на Египет, защото вятърът, който през този сезон обикновено духаше силно от север, спря и сетне се надигна с подновена сила от юг. Така бяхме принудени да се борим едновременно с вятъра и течението, а галерите бяха натежали от ранени бойци. Бяхме бавни и тромави, с ограничен екипаж от гребци роби. Не можехме да догоним армията на хиксосите и тя неумолимо се отдалечаваше.

Бях погълнат от задълженията си като придворен лекар. Обаче на всички останали плавателни съдове мъжете, които бих могъл да спася, умираха от своите рани. Всеки път, когато излизах на палубата за малко свеж въздух и кратка почивка от моето бдение до постелята на фараона, виждах как изхвърлят трупове през борда на галерите близо до нас. При всяко изхвърляне виждах как веднага се струпват крокодили. Тези ужасни влечуги ни следваха като лешояди.

Фараонът се съвземаше бързо и на втория ден можех да му дам малка купичка бульон. Същата вечер той помоли да види принца още веднъж и въведоха Мемнон при него.

Той вече бе на възраст, в която бе пъргав като скакалец и шумен като ято скорци. Фараонът винаги беше благосклонен към момчето, ако не и твърде снизходителен, а Мемнон се радваше на компанията му. Беше хубаво момче, с чиста кожа и големи зелени очи като майчините си. Косата му бе къдрава като руното на новородено черно агне, но на слънчева светлина проблясваше с червеникавите отблясъци на Танусовите къдри.

Възхищението на фараона от Мемнон този път бе още по-голямо от обичайното. Детето и обещанието, което бе изтръгнал от господарката, бяха неговата надежда за безсмъртие. Против желанието ми той задържа детето при себе си до залез. Знаех, че енергията на Мемнон и постоянното внимание, което изискваше, уморяваха ранения господар, но не можех да се намеся. Едва когато стана време за вечеря, принцът бе отведен от бавачките си.

Двамата с господарката останахме до постелята на царя, но той бързо се унесе в неспокоен сън. Без грима си бе блед като чаршафите, на които лежеше.

Следващият ден бе третият от раняването и следователно най-опасният. Ако раненият преживееше този ден, щях да съм сигурен, че ще го спася. Но когато се събудих на зазоряване, каютата бе изпълнена с мускусното зловоние на разлагането. Щом докоснах кожата на фараона, тя пареше под пръстите ми. Повиках господарката и тя дотича от нишата зад завесата, където спеше.

— Какво има, Таита?

Тя веднага разбра, защото отговорът бе изписан на лицето ми. Стоеше до мен, докато махах превръзката от раната. Умението да се превързва, е част от изкуството на хирурга. Аз бях зашил ленените бинтове на място. Сега прерязах конците, които ги съединяваха, и ги свалих.

— Милостива Хапи, моли се за него!

Царица Лострис се задави от зловонието. Черната кора на раната се отвори и от нея бавно потече гъста зелена гной.

— Гангренясване! — прошепнах аз.

Това бе кошмар за хирурга.

— Какво можем да сторим? — попита тя, а аз поклатих глава.

— Ще умре преди залез-слънце — отвърнах и останахме до постелята му да чакаме неизбежното.

Когато слухът, че фараонът умира, се разпространи, каютата се изпълни с жреци, жени и царедворци. Чакахме безмълвно.

Танус пристигна последен и застана зад тълпата с шлем под мишница. Видът му изразяваше уважение и скръб. Погледът му не се спря на смъртното ложе, а върху царица Лострис. Лицето й бе извърнато, по бях сигурен, че усеща погледа му с всяка фибра на тялото си.

Главата й бе покрита с бродиран ленен шал, но освен пола не носеше нищо друго. След като отби принца, гърдите й се възстановиха. Беше стройна като девойка, раждането на детето не набразди с резки гърдите или корема й. Кожата й бе гладка и чиста, сякаш току-що бе намазана с благовонни масла.

Сложих мокри кърпи върху изгарящото тяло на фараона, опитвайки се да сваля температурата, но топлината изпаряваше водата. Той неспокойно се мяташе и бълнуваше, очевидно преследван от всички ужаси и чудовища на Отвъдното, които го очакваха.

От време на време цитираше откъси от „Книга на мъртвите“. От ранно детство жреците го бяха научили да запаметява книгата, която бе ключът и картата през сенките към далечните полета на рая:

Знай, името ти тайнствено познавам,
както познавам аз духа до теб на стража.
Ето името ти:
На ужасите господарка —
закриляна от стени непреодолими,
творец на словото магическо,
отблъсквам силите на хаоса и пътника закрилям
по пътищата на небето.

Постепенно гласът и движенията му отслабнаха и малко след пладне той потръпна за последен път и остана неподвижен. Наведох се над него, за да почувствам дъха му, но него го нямаше, а кожата постепенно изстиваше под пръстите ми.

— Фараонът е мъртъв! — тихо казах аз и затворих клепачите му. — Да живее вечно!

Тъжен вик се изтръгна от присъстващите, а господарката увлече царските жени в див вой на печал. Този звук ме смрази и накара невидими насекоми да плъзнат по кожата ми, тъй че напуснах каютата веднага щом стана възможно. Танус ме последва навън на палубата и ме хвана за ръката.

— Направи ли всичко, за да го спасиш? — попита грубо той. — Не беше ли това една от многобройните ти хитрини?

Бях сигурен, че грубото му отношение към мен е израз на чувството му за вина и страх, затова му отвърнах смирено:

— Той бе убит от стрелата на хиксоса. Направих всичко по силите си, за да го спася. Такава бе съдбата му, предсказана от плочките на Амон Ра, и никой от нас не е виновен.

Танус въздъхна и сложи силната си ръка на раменете ми.

— Не съм предвиждал нищо подобно. Мислех само за своята любов към царицата и за нашия син. Трябва да съм радостен, че е свободна, но не съм. Твърде много е загубено и унищожено. Всички ние сме зрънца във воденичния камък на Лабиринта.

— За всички ще има щастливи моменти някъде в бъдещето — уверих го аз, без да имам основание за такова твърдение. — Но все още имам свещен дълг към господарката, а чрез нея и към теб, и към мен самия. — И аз му припомних за клетвата, която царица Лострис даде на фараона, че ще балсамира земното му тяло и ще го погребе по подобаващ начин, за да позволи на неговата Ка да се пресели в полетата на рая.

— Кажи ми как мога да помогна — скромно отвърна Танус, — но не забравяй, че хиксосите нахлуват в царство ни. Не мога да гарантирам, че гробницата на фараона няма да бъде осквернена.

— Тогава ще трябва да намерим друга гробница за него. Първата ни грижа е да консервираме тялото му. В тази горещина то ще се разложи и ще се напълни с личинки още преди залез-слънце. Не съм опитен в балсамирането, но това е единственият начин да спазим обещанието си.

Танус изпрати моряците си долу в склада на ладията и те извадиха оттам едно от огромните глинени гърнета, пълни с мариновани маслини. Сетне, следвайки моите разпореждания, той го изпразни и го напълни с вряла вода. Докато водата бе все още гореща, разбърка в него три чувала от най-доброкачествената морска сол. Сетне напълни четири по-малки делви за вино със същата саламура и ги остави на палубата, за да се охлаждат.

Междувременно аз работех в каютата. Господарката пожела да ми помогне. Смяташе го като част от задълженията си към поминалия си съпруг, но аз я отпратих да се погрижи за принца.

Срязах тялото на фараона от лявата страна. През този отвор изпразних вътрешностите от гърдите и корема, освободих диафрагмата с ножа си. Естествено оставих сърцето на мястото му, защото то е орган на живота и разума. Оставих също така бъбреците, защото те са органи на водата и представят свещения Нил. Напълних кухината със сол и сетне я заших с котешки черва. Нямах инструменти, подобни на лъжица за балсамиране, с която през носа да извадя мозъка от черепната кухина, така че го оставих на мястото му. Във всеки случай това не беше от голямо значение. Вътрешностите разделих на отделни групи; черен дроб, бял дроб, стомах и черва. Измих стомаха и червата със солена вода, което бе отвратителна работа.

Когато това бе завършено, възползвах се от възможността, за да прегледам подробно белите дробове на царя. Десният бе розов и здрав, ала левият бе пронизан от стрелата и приличаше на пробит мехур. Беше пълен с почерняла кръв и гной. Учудих се как възрастният мъж издържа толкова дълго с такава рана. Почувствах се оправдан. Нито един лечител не би го спасил и нямаше грешка в моето лечение.

Накрая заповядах на моряците да донесат изстудената саламура в делвите. Танус ми помогна да свием фараона в позата на зародиш и го поставихме в голямото гърне за маслини. Уверих се, че е потопен изцяло в саламурата. Поставихме вътрешностите му във винени делви. Запечатахме ги със смола и парафин и ги поставихме в помещението под палубата, в което той бе складирал съкровището си. Смятам, че фараонът трябва да е бил доволен да почива така, заобиколен от злато и сребро.

Постарах се да помогна на господарката ми да изпълни достойно клетвата си. В Тива щях да предам тялото на фараона в ръцете на балсаматорите, ако хиксосите не ни изпревареха и ако градът и жителите му продължаваха да съществуват, когато пристигнем там.

(обратно)

Когато стигнахме обградения с крепостни стени град Асиут, стана ясно, че хиксосите са оставили само една малка военна част за обсадата му и са продължили на юг с основната си армия. Въпреки че отрядът се състоеше от стотина колесници, беше прекалено силен за нашата малка армия.

Главната цел на Танус бе да спаси Ремрем и петхилядната армия зад стените и после да продължи по реката, за да се присъедини към господаря Нембет и неговата тридесетхилядна армия. Хвърлил котва по средата на реката и защитен от атаките на смъртоносните колесници, той имаше възможност да сигнализира за намеренията си на Ремрем, който бе на градските стени.

Преди години бях помогнал на Танус да направи система от сигнали с използване на две оцветени флагчета, с които можеше да изпрати съобщение до всеки, който го вижда — през цяла долина, от връх до връх или от градските стени до равнината и реката. Със знаменцата той можеше да предупреди Ремрем да се подготви за тази нощ. Сетне, под прикритието на мрака, двадесет от галерите стигнаха до брега под градските стени. В същия момент Ремрем отвори страничните врати и хората му си пробиха път през предните постове на хиксосите. Преди врагът да успее да впрегне конете си, той и неговите воини се бяха качили на галерите.

Танус незабавно сигнализира на останалата част от флотилията да вдигне котва. Оставихме Асиут да бъде ограбен и опожарен и загребахме нагоре по течението. През останалата част от нощта, когато и да погледнехме назад от кораба, виждахме пламъците от града, осветяващи северния хоризонт.

— Дано тези нещастници ми простят — промърмори Танус. — Нямах друг избор, освен да ги пожертвам. Моят дълг е на юг, в Тива.

Той бе воин и направи трудния избор, без да трепне, но човекът в него скърбеше горчиво за това. Възхищавах му се толкова, колкото го обичах.

(обратно)

Ремрем ни каза, че сигналните фрегати преминали покрай Асиут предишния ден и че в този момент съобщението, което бях написал, сигурно е в ръцете на Нембет.

Ремрем разполагаше и с информация за хиксосите и бързото им придвижване на юг. Заловил двама египетски дезертьори, присъединили се към врага и проникнали в града, за да шпионират защитниците му. При изтезанията виели като чакали и преди да умрат му бяха съобщили доста интересни и полезни сведения за хиксосите.

Царят на хиксосите, с когото се сблъскахме така злополучно в равнината при Абнуб, се наричал Салитис. Племето му бе от семитски произход и някога били номади и пастири и живеели в планините Загрос, недалеч от езерото Ван. Първоначалното ми впечатление, че са азиатци, се потвърди. Питах се обаче как този народ от пастири е изобретил колелото и откъде е намерил това прекрасно животно, което египтяните наричаха кон и от което се страхуваха като от същество на подземния свят.

В другите области хиксосите, изглежда, бяха изостанали. Не можеха да четат и пишат и се управляваха тиранично от онзи брадат цар Салитис. Ние, египтяните, го мразехме и се страхувахме от него дори повече, отколкото от онези диви създания, които теглеха колесниците.

Главният бог на хиксосите се наричаше Сутех, бог на бурите. Веднага го оприличих на нашия ужасен бог Сет. Изборът им на бог бе подходящ и тяхното държание му правеше чест. Нито един цивилизован народ не би палил, грабил и убивал като тях. Фактът, че ние измъчваме предателите, не може да се мери на едни и същи везни със зверствата на тези варвари.

Личните ми наблюдения показваха, че народите избират боговете си според характера см. Филистимците боготворяха Ваал и хвърляха живи деца в горящата пещ, представляваща неговата уста. Черните племена от Куш боготворяха чудовища и същества от подземния свят с изключително странни ритуали. Ние, египтяните, почитаме само прилични богове, които са благосклонни към хората и не изискват човешки жертви. А хиксосите имаха своя Сутех. Изглежда, пленниците на Ремрем не бяха единствените египетски дезертьори, пътуващи с вражеската войска. С помощта на горещи въглени един от предателите казал, че някакъв високопоставен египетски благородник от Горното царство участва във военния съвет на цар Салитис. Тогава си спомних за познанията по военната ни тактика, които хиксосите показаха при Абнуб. Бях предположил, че между нас има шпиони.

Ако това бе вярно, трябваше да очакваме врагът да познава всичките ни слаби и силни места. Особено би ги заинтересувало голямото съкровище на фараона, струпано в погребалния му храм.

— Вероятно това обяснява бързината, с която цар Салитис се е понесъл към Тива — подсказах аз на Танус. — Сигурно ще се опитат да прекосят Нил при първия подходящ случай.

Той мрачно изрече:

— Ако Хор е милостив, ще направи така, че този предател да ми падне в ръцете. — Удари с юмрук дланта на другата си ръка. — Трябва да попречим на Салитис да пресече реката. Нашите галери са единственото ни предимство пред него, трябва да ги използваме на всяка цена.

Започна да се разхожда по палубата и вдигна поглед към небето.

— Кога най-сетне този вятър ще задуха на север? С всеки час вражеските колесници отиват все по-далеч от нас. Къде е флотата на Нембет? Трябва да обединим силите си и да се задържим край реката.

(обратно)

Същия ден следобед съветът на Горен Египет се събра пред трона на кърмата на царската ладия. Главният жрец на Озирис представяше духовенството, канцлерът Меркесет — светската власт, а Танус — военната.

Те издигнаха царица Лострис на трона на цял Египет и поставиха сина й в скута й. Докато всички мъже и жени поздравяваха верноподанически своята царица в галерите около нас, дори ранените се бяха строили в редици, за да приветстват регентката и младия наследник.

Главният жрец на Озирис й сложи изкуствената брадичка — белег за царственост, който с нищо не затъмни женската й хубост. Господарят Меркесет завърза лъвската опашка на кръста й и постави високата червено-бяла корона на главата й. Накрая Танус се изкачи до трона, за да й подаде златния жезъл и камшика. Сега Мемнон забеляза лъскавите играчки, които Танус протегна към него и посегна да ги вземе.

— Истински фараон! Знае, че жезълът е негов по право — гордо изрече Танус, а хората от свитата зашумяха одобрително.

Мисля, че тогава всички се засмяха за пръв път след оня ужасен ден на полето при Абнуб. Стори ми се, че смехът отбелязва едно ново начало за всички нас. До този момент мислехме само за поражението и за смъртта на фараона. Но сега, докато великите господари на Египет един по един коленичеха пред трона, в който седеше прекрасната млада жена с царското дете, духът ни се възроди. Бяхме изтръгнати от апатията и отчаянието, готови да се бием и да издържим.

Танус коленичи последен пред трона, за да засвидетелства верността си. Когато царицата погледна към него, обожанието й бе толкова явно, че обагри лицето й и то просветна като изгрев от тъмнозелените й очи. Бях смаян, че само аз забелязах това.

Същата вечер господарката ме изпрати след залез до капитанското мостче на царската ладия с известие за главнокомандващия на нейните армии. Тя го повика за военен съвет в каютата си. Този път Танус не посмя да откаже, защото съвсем наскоро бе положил клетва за вярност.

Този извънреден съвет, чийто единствен свидетел бях аз, едва бе започнал, когато регентката на Египет властно ме изгони от каютата и ме изпрати на стража пред вратата, за да отпращам посетителите. Последното, което зърнах, докато издърпвах тежките завеси, бе как двамата паднаха в прегръдките си. Желанието им бе толкова голямо и те толкова дълго го бяха потискали, че се хвърлиха един към друг по-скоро като смъртни врагове, отколкото като любовници.

Щастливите звуци от тази битка продължиха през по-голямата част на нощта и аз бях радостен, че плаваме нагоре по реката, за да се присъединим към Нембет. Ударите на греблата, биенето на поддържащия темпото на гребане барабан и песните на гребците заглушаваха шума в царската каюта.

Когато Танус излезе при смяната на нощната стража, той се усмихваше като генерал, току-що спечелил знаменита победа. Господарката ми го последва на палубата. Сияеше с цялата си красота и изненада дори и мен. През деня тя бе мила и любезна към всички наоколо и намери безброй поводи за консултации с командира на своята армия. Така аз и принц Мемнон прекарахме по-голямата част от деня заедно, нещо, което ни задоволяваше напълно.

Със съмнителната помощ на принца вече бях започнал да дялкам от дърво серия дървени модели. Един от тях бе колесница с коне. Друг представляваше колело на една ос, с което експериментирах.

Мемнон се бе надигнал на пръсти, за да го види как се върти.

— Плътният диск е твърде тежък, нали така, Мем? Виж как бързо губи скорост и спира.

— Дай ми го! — поиска той и посегна към въртящия се диск. Той излетя от пълничките му пръсти, удари се на палубата и се разцепи на четири почти еднакви парчета.

— Ти си хиксоски главорез — изрекох строго, което той прие за голяма похвала, а аз коленичих да събера останките от модела си.

Счупените части все още лежаха на палубата в кръгла форма и преди ръката ми да ги докосне, имах странно видение: солидните парчета дърво се превърнаха в празно пространство, докато разстоянието между тях придоби плътна форма.

— Блажений дъх на Хор! Ти го направи, Мем. — Прегърнах принца. — Рамка, поддържана от подпори, излизащи от основата на колелото! Когато станеш фараон, какви ли още чудеса ще ни покажеш?

По такъв начин царският принц Мемнон, първият с това име. Властелинът на Зората — с малка помощ от своя приятел измисли спиците на колелото. Тогава не знаех, че един ден двамата заедно ще се понесем върху тях към славата.

(обратно)

Видяхме първия мъртъв египтянин преди пладне. Той се носеше по повърхността на водата с издут корем и лице, обърнато към небето.

На гърдите му бе кацнала черна врана. Тя кълвеш очите му и отмяташе глава назад, за да ги преглътне едно след друго.

Стояхме мълчаливо до парапета на кораба и наблюдавахме как мъртвият мъж плува спокойно покрай нас.

— Носи униформата на Лъвската гвардия — тихо промълви Танус. — Копиеносците на Нембет. Моля се на Хор да няма други плуващи мъртъвци по реката.

Но имаше. Още десетина, после стотина! Все повече и повече, докато повърхността на реката не се покри с трупове.

Накрая открихме един все още жив. Беше капитан от Лъвската гвардия и се числеше към персонала на Нембет. Беше се хванал за рогозка от папирусови стъбла. Измъкнахме го на ладията и аз се погрижих за раните му. Рамото му бе премазано с каменен боздуган и вече нямаше да може да използва ръката си.

Когато се възстанови дотолкова, че да говори, Танус приклекна до постелката му.

— Какво стана с господаря Нембет?

— Убит е, а и целият щаб заедно с него — каза прегракнало капитанът.

— Нембет не получи ли предупреждението ми?

— Получи го в нощта преди битката и се смя, когато го прочете.

— Смял се е? — удиви се Танус. — Как е могъл?

— Каза, че палето било победено — извинете, господарю Танус, но той ви нарече така — и сега търси начин да прикрие глупостта и страхливостта си с това лъжливо известие. Каза, че ще се бие по класическия начин.

— Високомерен стар глупак — печално възкликна младият мъж. — Разкажи ни останалото.

— Нембет разгърна армията на източния бряг, реката бе зад гърба ни. Врагът ни нападна като вятър и ни избута във водата.

— Колко от войниците успяха да избягат?

— Смятам, че съм единственият оцелял от тези, които тръгнаха по брега с господаря Нембет. Не видях друг да е останал жив. Не е по силите ми да опиша клането.

— Всички наши прочути полкове са разгромени — опечали се Танус. — Останали са ни само галерите. Къде е флотилията на Нембет? Не беше ли на котва в реката?

— Той остави на котва голяма част от галерите, но в тила ни до брега имаше петдесет от тях.

— Защо го е направил? — избухна Танус. — Безопасността на корабите е първият принцип на бойния план.

— Не зная какво е мислил, може би ги е държал наблизо, за да качи бързо полковете, ако твоето предупреждение излезе вярно.

— Каква е съдбата на нашата флотилия? Нембет погуби армията. Какво ли е станало с галерите? — Гласът на Танус бе груб и изпълнен с гняв и отчаяние.

— Голяма част от тези, които бяха на котва в реката, са изгорени и потопени. Виждах пламъците и дима, докато плувах на папирусовия си сал. Няколко от другите кораби отрязаха котвите и заплуваха на юг към Тива. Виках по тях, когато преминаха покрай мен, но ужасът им бе толкова голям, че не пожелаха да ме изтеглят от водата.

— Петдесетте галери, които са били до брега… — Танус замълча и въздъхна дълбоко, след което завърши въпроса: — Какво стана с тези, които бяха до брега?

— Попаднаха в ръцете на хиксосите. — Капитанът потрепери при отговора си, защото се плашеше от гнева на Танус. — Докато течението ме носеше, погледнах назад и видях врагът да пъпли по галерите.

Младият мъж се изправи и отиде на носа на ладията. Загледа се нагоре по течението, където труповете и почернелите дъски от флотилията на Нембет продължаваха да се носят по зелените води на реката. Застанах до него, готов да обуздая гнева му.

— Значи гордият стар глупак е пожертвал живота си и живота на всичките си хора просто за да ми направи напук. Трябва да построят пирамида на безумието му, защото Египет никога не е виждал такова нещо.

— Това не е цялата му глупост — промърморих аз и Танус кимна мрачно.

— Не, не е. Той е дал възможност на хиксосите да прекосят реката. Кълна се в Изида, че ако те прекосят Нил, с нас е свършено.

Вероятно богинята бе чула той да изрича името й, защото в същия момент усетих, че вятърът, който толкова дълго духаше в лицата ни, промени посоката си. И Танус го усети. Извърна се и изкрещя заповед към офицерите си.

— Вятърът се обърна. Дайте сигнал на флотата. Всички да потеглят. Сменяйте гребците на всеки час по водния часовник. Барабанчиците да засилят темпото. Всички бързо да се отправят на юг.

Вятърът задуха силно от север, платната на галерите се издуха като кореми на бременни жени, барабаните даваха ритъм на гребците и ние се понесохме на юг.

— Хиляди благодарности на богинята за попътния вятър — извика Танус. — Божествена Изида, нека пристигнем навреме, за да ги изненадаме във водата.

(обратно)

Царската ладия бе бавна и тромава и започна да изостава от галерите. Изглежда, съдбата се намеси още веднъж, защото старата галера на Танус „Дъхът на Хор“, която той толкова обичаше, се доближи до нас.

Сега имаше нов капитан, но все още представляваше чуден малък плавателен съд, бърз и маневрен. На носа й имаше извити рога на овен, направени от бронз. Танус даде знак да се доближи до нас, прехвърли се на нея и пое командването.

Мястото ми бе до господарката и принца. Не помня как се оказах на борда на „Дъхът на Хор“, изправен на капитанското мостче до Танус. Понякога се чувствам виновен за глупостта си, която може да се сравнява само с тази на господаря Нембет. Спомням си само, че щом царската ладия започна да изостава, горчиво съжалих за прибързаността си. Смятах да помоля Танус да ме върне на борда на ладията. Но само като го погледнах, реших, че по-скоро бих се сблъскал отново с хиксосите.

От палубата на „Дъхът на Хор“ той издаваше заповедите си. Със сигналните знаменца или с викане те биваха предавани от галера на галера. Без да се забавя темпото на придвижване, Танус разгърна отново флотилията.

Ранените и онези, които вече не бяха годни да се сражават, бяха преместени в по-бавните плавателни съдове, които изостанаха и се присъединиха към царската ладия. По-бързите галери от авангарда бяха готови за нападение. Екипажите им бяха попълнени най-вече с хора от армията на Ремрем, когото бяхме освободили от обсадата на Асиут. Те изгаряха от нетърпение да отмъстят за позора при Абнуб. Танус издигна знамето на Синия крокодил на мачтата на „Дъхът на Хор“. Колко бързо успя да възроди духа им след кървавото поражение!

С всяка измината левга свидетелствата за разгрома на Нембет ставаха все по-многобройни. Трупове и останки от плавателни съдове се носеха по реката или бяха заседнали в тръстиките по двата бряга. Сетне в небето пред нас забелязахме отново облаците прах от колесниците, смесен с дима от огньовете, на които приготвяха храната в лагера на хиксосите.

— Точно както се надявах — ликуваше Танус. — Спрели са стремителния си ход към Тива сега, когато Нембет им даде възможност да пресекат реката. Те не са моряци и ще се затруднят при натоварването на войската и колесниците си. Ако Хор е благосклонен, ние ще пристигнем навреме да им помогнем да го сторят.

Взехме в разгърнат боен ред последния широк завой на реката и видяхме хиксосите пред нас. По една щастлива прищявка пристигнахме точно в момента, когато бяха напълно заети с прекосяването на Нил.

Петдесет пленени галери бяха наредени по реката по съвсем неправилен начин. Платната и въжетата бяха оплетени и гребците поддържаха различно темпо. Всяка от галерите се носеше неуправляемо, без да може да съчетае темпото си с останалите.

Забелязахме, че повечето от хиксосите бяха въоръжени изцяло с бронз. Те явно не разбираха колко трудно е да се плува с такова оръжие. Наблюдаваха атаката ни вцепенени от ужас. Най-сетне ролите ни се бяха разменили. Ние бяхме в стихията си.

Докато приближавахме, успях да ги разгледам. Все още голяма част от армията им бе на източния бряг. Бяха се разположили на бивак и доколкото можех да видя от палубата на „Дъхът на Хор“, бяха толкова многобройни, че лагерът им се простираше до предпланините на пустинята.

Цар Салитис изпращаше само малка част от войската през реката. Бях сигурен, че им бе заповядал да препуснат по западния бряг и да превземат погребалния храм на фараон Мамос, преди да сме успели да изнесем съкровището.

Ние се понесохме бързо към конвоя от галери на хиксосите и аз се обърнах към Танус, надвиквайки ударите на барабаните и възгласите на нашите войници:

— Вече са превели конете си. Виж там!

Почти незащитени, освен неколцината въоръжени стражи, на западния бряг бе струпано огромно стадо от тези ужасни животни. Предполагам, че бяха няколко стотици; дори от разстояние можехме да различим дългите им гриви и опашките, веещи се на силния северен вятър. Те представляваха обезпокоителна гледка за нас. Някои от мъжете около мен ги побиха тръпки и с омраза започнаха да ги проклинат. Чух един от тях да мърмори мрачно:

— Хиксосите хранят тези чудовища с човешко месо, като опитомените лъвове и чакали. Това е причината така да избиват враговете си. Трябва да им набавят храна. Само можем да гадаем колко от нашите другари вече са в коремите им.

Не можех да му противореча, дори на мен ми се гадеше от чувството, че може би казва истината. Насочих вниманието си от тези красиви, но кървави чудовища към галерите пред нас.

— Хванали сме ги точно когато прехвърлят войници и колесници — извиках на Танус.

Палубите на превзетите галери бяха претъпкани с колесници и войници. Щом осъзнаха положението си, някои от хиксосите се опитаха да се върнат на източния бряг. Те се сблъскаха с галерите, които ги следваха, скупчиха се на едно място и безпомощно се понесоха по течението.

Танус се изсмя, когато видя объркването им, и извика срещу вятъра:

— Обща заповед. Засилете гребането, готови за атака. Запалете стрелите.

Хиксосите не бяха виждали нападение с горящи стрели и при мисълта за това какво ги очакваше аз се изсмях заедно с Танус, но нервно. Тогава изведнъж се смразих и смехът ми секна.

— Танус! — Хванах го за ръката. — Виж! Погледни в галерата най-отпред! На капитанското мостче. Там е нашият предател.

За момент той не разпозна високата, изправена фигура до парапета на галерата, защото беше с ризница и висок хиксоски шлем. Сетне рязко изръмжа, изпълнен с ярост.

— Интеф! Как не се сетихме, че е той?

— Сега виждам ясно нещата. Той е довел Салитис до Египет. Той умишлено е изкусил хиксосите с богатствата на Египет.

Омразата и обидата ми не бяха по-слаби от тези на Танус.

Той взе Ланата и пусна една стрела, но разстоянието бе голямо и тя се плъзна по бронята на Интеф. Видях как главата му трепна от удара и той погледна право към нас над водата. Забеляза ни двамата с Танус и за момент ми се стори, че видях страх в очите му. После се скри.

Водещата ни ескадра налетя на група въртящи се в кръг галери. С разкъсващо скърцане нашите бронзови рога се забиха в тази на Интеф и аз паднах при удара. Когато успях да се изправя, гребците вече гребяха обратно и с още едно раздиращо поскърцване на дърво ние се откъснахме от ударения съд. Едновременно с това нашите войници изсипаха върху него дъжд от огнени стрели. Остриетата бяха от насмолен папирус и горяха като комети. Оставяйки искрящи следи, летяха към платната. Северният вятър раздухваше огъня и той се издигаше по такелажа с изключителна бързина. Водата нахлуваше през дупките, които бяхме пробили в корпуса и той рязко се наклони. Платната изгаряха бързо. Горещината опърли миглите ми от разстояние. Тежкият грот гореше ярко и падна на палубата, затискайки под себе си екипажа и струпалите се войници. Писъците им пронизваха ушите ни, а косите и дрехите им избухваха в пламъци. Спомних си равнината при Абнуб и не изпитах никакво съжаление, докато те скачаха през борда и се давеха от тежестта на броните си. Само водовъртежи и малки облачета пара сочеха къде са изчезнали.

Една след друга галерите на хиксосите горяха и потъваха. Враговете ни нямаха нито опита, нито умението, с които да осуетят нашата атака, и бяха безпомощни като нас при нападението на колесниците им. Нашите галери отстъпиха и нападнаха отново, пробивайки корпусите на техните плавателни съдове и изпращайки порой горящи стрели върху тях.

Не откъсвах поглед от първата галера, която бяхме нападнали, за да открия Интеф. Тя беше почти разрушена, когато той се появи отново. Беше захвърлил шлема и въоръжението си и бе останал само с ленена препаска. Задържа се с лекота на планшира на потъващия съд и сетне, когато огънят стигна до него, се хвърли през борда.

Беше син на Нил, чувстваше се като у дома си в неговите води. След минута се показа на около петдесет крачки от мястото, където се бе гмурнал. С дългата си мокра коса много приличаше на видра.

— Ето го! — изкрещях на Танус. — Настигнете тази свиня!

В същия миг младият мъж заповяда „Дъхът на Хор“ да завие, но колкото и да беше бърз кормчията, галерата бе бавна заради греблата. Господарят Интеф се плъзгаше във водата като риба, насочвайки се към източния бряг и търсейки защита мри хиксоските си съюзници.

— Гребете по-бързо! — заповяда Танус на гребците. Щом се озовахме на една линия с плувеца, той заповяда да го преследваме. Господарят Интеф бе далеч от нас и приближаваше брега, където пет хиляди хиксоски бойци чакаха с големи лъкове, за да открият огън по нас и да го прикрият.

— Сет да ги затрие! — извика предизвикателно Танус. — Ще им отмъкнем Интеф под носа. — И той насочи „Дъхът на Хор“ право към тях, връхлитайки върху самотната фигура.

Когато стигнахме до брега, хиксосите изсипаха град от стрели, които затъмниха небето и западаха около нас със свистене. Забиваха се толкова нагъсто, че скоро палубата се изпълни със стрели. Някои от нашите моряци бяха улучени и падаха от пейките, гърчейки се целите в кръв.

Но ние вече бяхме приближили Интеф и когато той погледна назад и проумя, че не може да ни избяга, видях изписания на лицето му ужас.

Без да обръщам внимание на стрелите, изтичах на носа и извиках:

— Мразя те от деня, в който се срещнахме. Искам да видя как умираш. Ти си престъпник. Зло!

Той ме чу. Видях го в очите му и тогава неговите тъмни богове се намесиха още веднъж. Една от потъващите галери на хиксосите се понесе към нас като завеса от пламъци и дим. Ако се бяхме ударили в нея, щяхме да се подпалим. Танус бе принуден да даде заповед за оттегляне. Горящата галера премина между нас и брега. Интеф се скри от погледа ми, но когато горящият кораб отмина, го видях отново. Трима мускулести войници го извличаха на стръмния бряг.

Той се спря и погледна назад към нас, сетне изчезна, оставяйки ме треперещ от ярост и разочарование. Мнозина от войниците бяха повалени от стрелите, тъй че Танус даде заповед и ние променихме посоката, за да се присъединим към разрушаването на няколкото галери от конвоя, които все още се крепяха на повърхността.

Когато последната от тях започна да потъва, зелените води на Нил нахлуха в нея и потушиха пламъците със съскащи облаци пара. Нашите стрелци се подредиха от едната страна и започнаха да стрелят по неколцината оцелели хиксоси, които едва се крепяха на повърхността.

Потопихме ги веднага и Танус насочи вниманието си към малочисления враг, заседнал на западния бряг. Когато галерите ни се насочиха натам, хиксоските коняри се разпръснаха и побягнаха, а нашите войници скочиха на брега и се втурнаха след тях с мечовете си. Хиксосите бяха свикнали с колесниците, бяха свикнали да яздят в битка. Нашите момчета бяха пехотинци и бяха тренирани да бягат. Като глутница ловджийски кучета след чакал, те ги изолираха и заобиколиха. Съсякоха ги и оставиха след себе си стотина кървави трупа, разпръснати по зеленото поле.

Скочих на брега с първата вълна от нашите полкове. Бях намислил нещо сериозно. Нямаше смисъл да правя модели и да конструирам колесници без животните, които да ги теглят.

Нужна ми бе голяма смелост, за да доближа до стадото ужасни същества, които конярите бяха изоставили близо до водата. Всяка стъпка изискваше усилие на волята ми, защото те бяха стотици и очевидно бяха неспокойни и разтревожени от крясъците, бягащите мъже и звъна на оръжия. Мислех, че всеки момент ще се втурнат към мен като стадо разярени лъвове. Представях си ги как разкъсват още топлата ми плът и смелостта ме напусна, не можех да се приближа повече. На разстояние стотина крачки застанах очарован от тези хищници, но бях готов да побягна обратно към галерата. Това бе първата ми възможност да разгледам тези животни. Повечето бяха сиво-кафяви, с оттенък на червеникавокафяво. Едно или две бяха черни като Сет.

Бяха високи колкото човек, с широки гърди и дълги шии, които грациозно се извиваха. Гривите им бяха като дългите коси на красива жена, а кожата им блестеше на слънчева светлина като полирана.

Един от конете, които стояха най-близо до мен, отхвърли назад глава, оголи големите си бели зъби и аз се отдръпнах уплашено. Той се вдигна на задните си крака и така ужасно изцвили, че пъргаво се втурнах назад към галерите.

Сетне дрезгавият вик на един от нашите войници прекъсна отстъплението ми.

— Убивай чудовищата на хиксосите!

— Убивай чудовищата! — Викът бе поет от останалите войници.

— Не! — изкрещях аз, забравил собствената си безопасност. — Не! Спасете конете. Те са ни нужни.

Гласът ми се загуби в гневния боен вик на нашите военни части, когато те се втурнаха към стадото с вдигнати щитове и мечове, от които все още капеше кръвта на пастирите. Някои от мъжете се спираха, за да поставят стрели на лъковете си и ги изпращаха в стадото.

— Не! — извиках аз, когато един черен лъскав жребец се издигна на задните си крака и изцвили в агония. Една стрела стърчеше между плешките му.

— Не! Моля ви, недейте! — отново извиках аз, когато един от моряците затича с лека военна брадва и съсече глезените на млада кобила. Тя бе осакатена от удара, не можа да избегне следващия удар на брадвата между ушите и падна ритайки в праха.

— Оставете ги! Оставете ги! — молех аз, но стрелите свалиха десетина животни, а мечовете и брадвите осакатиха и убиха още десетина, а останалите около триста коня побягнаха в галоп през прашната западна равнина към пустинята.

Засенчих очи с ръка, за да ги наблюдавам как си отиват. Стори ми се, че и част от сърцето ми си отиде с тях. Когато изчезнаха от погледа ми, се затичах, за да предпазя и да се погрижа за осакатените и простреляните животни. Но войниците ме изпревариха. Яростта им бе толкова голяма, че сечаха и труповете. В безумната си омраза забиваха ножове в конете и режеха главите им.

Малко встрани растяха папирусови дървета. Зад тях, скрит от погледа на разбеснелите се воини, стоеше черният жребец, който пръв бе прободен от стрела. Беше ранен и мъчително накуцваше. Стрелата се бе забила дълбоко в гърдите му. Без да мисля за собствената си безопасност, побягнах към него и сетне, когато се обърна с лице към мен, се спрях.

Едва тогава осъзнах опасността. Там стоеше ранен звяр, който като лъвът в подобно състояние сигурно щеше да се нахвърли върху мен. Двамата с жребеца се гледахме един друг и усетих, че страхът се смъква като плащ от раменете ми.

Очите му бяха огромни и изпълнени с болка. Благородни очи, красиви очи, които накараха сърцето ми да се свие от съжаление. Издаде тих възбуден звук и закуца към мен. Протегнах ръка и докоснах муцуната му, беше гладка като арабска коприна. Дойде право при мен и притисна чело в гърдите ми в знак на доверие и молба, която бе почти човешка. Знаех, че ме моли за помощ.

Инстинктивно обгърнах шията му с ръце и го прегърнах. В този момент не исках нищо друго, освен да спася живота му, но от ноздрите му канеше топла кръв по гърдите ми. Разбрах, че е улучен в дробовете и умира. Състоянието му бе далеч по-лошо, отколкото предполагах, и не можех да му помогна.

— Миличкият. Какво са направили тези глупаци с теб! — прошепнах аз. В отчаянието и душевната си болка смътно осъзнах, че животът ми отново е променен и че това умиращо същество е извършило тази промяна. Почувствах, че където и да стъпех на африканска земя в идващите години, конски копита ще оставят следи успоредно с моите. Бях открил нова голяма любов, която щеше да изпълва дните ми.

Жребецът издаде още веднъж приглушен стон и усетих топлия му дъх върху кожата си. После краката му се подвиха и той падна тежко на една страна. Лежеше и се бореше за въздух с пробитите си бели дробове. От раната в гърдите му излизаха яркочервени мехурчета. Приклекнах до него, сложих гордата му глава на скута си и седях така, докато умре. Сетне се изправих и тръгнах обратно натам, където бе спрял „Дъхът на Хор“.

Не виждах къде стъпвам, защото очите ми бяха замъглени от горещи сълзи. Още веднъж се проклех, че съм такъв сантиментален и мекушав глупак, но това не ми помогна особено. Винаги съм съчувствал на страданието на другите, били те хора или животни, особено ако са благородни и красиви.

— Проклет да си, Таита! Къде беше? — нахвърли се Танус върху мен, когато се качих на борда. — Води се битка. Цялата армия не може да чака, когато ти се случи някое от прословутите ти видения. — Въпреки шумните си заплахи той не ме бе изоставил.

(обратно)

Танус не искаше да ме изслуша и най-безцеремонно ме прекъсна. Не ми разреши да взема мъже и да проследя стадото, избягало в пустинята.

— Не желая да имам нищо общо с тези нечестиви създания! Съжалявам само, че моите хора ги оставиха да избягат и не ги съсякоха всичките. Да се надяваме, че лъвовете и чакалите ще поправят пропуска ни.

Тогава осъзнах, че той ги мрази, подобно на всеки простак от полковете си.

— Къде бе ти при Абнуб? — Обикновено не си позволявах да споря, но невежеството му ме вбеси. — Или някой друг глупак стоеше до мен? Не разбираш ли, че без колесници и коне с нас и с Египет е свършено?

Водехме този спор на палубата и офицерите наблюдаваха смълчани как един роб се обръща към Великия египетски лъв. Въпреки ме бях прехвърлил всички граници на приличието, продължих:

— Боговете ти дават този прекрасен дар. Триста коня са в ръцете ти! Аз ще построя колесници, които те да теглят. Толкова ли си сляп, че не можеш да го разбереш?

— Имам си галерите! — изрева Танус към мен. — Не се нуждая от тези нечестиви зверове, които ядат хора. Те са мерзост в лицето на хората и на всички милостиви богове. Те са създания на Сет и Сутех и не ги искам.

Със закъснение разбрах, че съм го поставил в положение, от което не можеше да отстъпи. Той бе умен и интелигентен човек, докато гордостта не замъглеше разума му. Смекчих тона и гласът ми стана сладък като мед.

— Танус, моля те, изслушай ме. Държах главата на едно от тези животни в ръцете си. Те са силни, но странно нежни. Очите им са добри като на вярно куче. Те не ядат месо…

— И ти разбра това от едно кратко докосване? — подигра ми се той.

— Зъбите — отвърна аз. — Те нямат острите зъби и нокти на месоядните. Прасетата са единствените копитни животни, които ядат месо, а те не са прасета. — Видях, че е разколебан, и продължих: — Ако това не ти е достатъчно, погледни запасите, които хиксосите са донесли със себе си през реката. Нима им е нужен толкова фураж, за да хранят месоядни лъвове?

— Месо или фураж, няма да споря повече. Чу решението ми. Ще оставим тези проклети коне да изчезнат в пустошта. Такова е окончателното ми решение.

Той се отдалечи, но аз продължих да мърморя:

— Окончателно, така ли? Ще видим.

Случаите, когато не бях способен да убедя в нещо господарката ми, бяха малобройни, а сега тя беше регент. Същата вечер, веднага щом царската ладия отново бе под защитата на галерите, отидох при нея. Без знанието на нейния командир и любим й показах миниатюрен дървен модел на колесница с привързан към нея издялан кон. Царица Лострис бе очарована. Тя естествено не бе виждала бойните колесници, понесли се като вятър, нито мислеше за тях със същата омраза, както хората от нейната армия. Като завладях изцяло вниманието й с модела на колесницата, описах й смъртта на жребеца с такива подробности, че и двамата се разплакахме. Тя не може да устои на моите сълзи, както и аз на нейните.

— Трябва незабавно да отидеш и да спасиш тези прекрасни животни от пустинята. Когато ги доведеш, заповядвам да съставиш ескадрон от колесници за моята армия — изплака тя.

Ако Танус бе поговорил с нея, преди да съм имал възможността да я убедя, много се съмнявам, че щеше да ми даде такава заповед, и историята на нашия свят щеше да бъде коренно различна. Танус се разгневи от измамата ми и това стана причина за първото сериозно спречкване в дългогодишното ни приятелство.

За щастие царица Лострис заповяда да ме свалят бързо на брега и успях да избегна гнева му. Имах само няколко часа за събиране на помощници и техният предводител беше най-странният от всички.

Никога не съм бил близък с Хюи, разбойника, който бе заловен при Галала и който командваше една от галерите, потопени от Танус при Абнуб. Сега беше капитан без кораб и търсеше с какво да се залови. Той дойде веднага щом слухът за моята мисия се разпространи.

— Какво знаеш за конете? — предизвика ме той и това бе въпрос, на който не бях готов да отговоря в дадения момент.

— Очевидно не толкова много, колкото ти — отговорих предпазливо.

— Някога бях коняр — похвали се Хюи.

— И какво означава това?

— Коняр е онзи, който се грижи за тях — отвърна и аз се вгледах слисан в него.

— Къде си виждал коне преди този кървав ден, а Абнуб?

— Като дете родителите ми бяха убити и бях заловен от племе варвари, които бродеха из равнините далеч на изток, отвъд реката Ефрат. Господарите ми бяха хора на коне и като дете съм живял всеки ден с тези животни. Кобилешкото мляко бе храната ми и спях под коремите на конете, за да се предпазвам през нощта, защото робите не ги пускаха в шатрите на племето. Избягах от робството на гърба на любимия си жребец. Той бързо ме отнесе надалеч. Но умря много преди да стигнем до Ефрат.

И така, Хюи бе с мен, когато малката дружинка от неохотни ловци на коне слязохме от галерата на западния бряг. Успях да събера всичко на всичко шестнадесет мъже и повечето от тях бяха от най-изпадналите в армията. Танус се бе погрижил никой от способните му мъже да не дойде с мен. Той не можеше да отмени думата на регентката на цял Египет, но се постара да ми създаде затруднения при изпълнението на задачата.

По предложение на Хюи снабдих мъжете ми с леки ленени въжета и торби овес. Всички те бяха ужасени при мисълта за съществата, които трябваше да преследваме. Когато се събудих на сутринта след първата ни нощ в лагера, открих, че до един са избягали и никога повече не ги видях.

— Ще трябва да се върнем — казах отчаян. — Не можем да сторим нищо сами. Господарят Танус ще бъде доволен. Той знаеше какво точно ще се случи.

— Не си сам — отвърна весело Хюи. — Имаш мен.

Тогава за пръв път чувствата ми към този млад самохвалко станаха по-сърдечни. Разделихме си въжетата и натъпканите със зърно кожени торби и потеглихме.

По следите разбрахме, че конете са минали оттук преди три дни, но не се бяха разпръснали и бяха оставили пътека, която можехме да следваме. Хюи ме увери, че стадният инстинкт при тях е много силен и сигурно са останали по сочните пасища покрай реката. Беше сигурен, че едва ли са тръгнали към пустинята, както се страхувах.

— Защо ще го правят? Там няма нито храна, нито вода за тях.

Той се оказа прав.

С идването на хиксосите селяните бяха напуснали своите хижи и се бяха скрили зад крепостните стени на градовете. Полетата бяха опустели, а житото — наполовина израснало. Открихме стадото преди пладне на втория ден. Бяха се разпръснали и пасяха спокойно в едно от полетата. Дори след преживяното с ранения жребец все още се боях от тези загадъчни създания.

— Сигурно ще е опасно да заловим няколко от тях — споделих с Хюи, търсейки неговия съвет и уверение.

На този етап идеята да уловим триста коне дори не ми дойде наум. Щях да съм доволен с двадесет и възхитен с петдесет. Представях си, че ще бъдем принудени да гоним всеки от тях и да ги връзваме с въжетата, които носехме.

— Чувал съм, че се славиш като много умен роб — усмихна ми се той, доволен от превъзходството си. — Очевидно не е така.

Показа ми как да извивам и заплитам въжето за оглавник. Направихме дузина, преди да остане напълно доволен. Сетне двамата се въоръжихме с по един от тях и с по една кожена торба зърно и тръгнахме към пасящото стадо. Следвайки примера на Хюи, не отивах право към тях, а бавно ги заобикалях.

— Стой спокойно — предупреди ме той, когато конете вдигаха глави, за да ни разгледат с този техен любопитен и открит, почти детски поглед.

— Седни. — Приклекнахме в израсналото жито и останахме неподвижни, докато конете не започнаха отново да се хранят.

— Долу — заповяда Хюи и когато бяхме клекнали в житото, продължи: — Обичат да им се говори ласкаво. Когато бях дете, пеех на конете си, за да ги успокоя. Гледай! — Той започна да пее на странен език, предполагам варварския език на онези, които го бяха пленили в детството му.

Гласът му бе мелодичен като крякането на гарга, летяща над разложен труп на умряло куче. Бях сигурен, че стадото намира певческите му дарби за не по-малко потресаващи от мен.

— Нека опитам аз — прошепнах. Изпях една приспивна песен, която бях съчинил за моя принц.

Спи, малки Мемнон, принц на Зората,
спи, малки принце, който ще властва над света,
отпусни къдрава глава,
изпълнена с прекрасни мечти,
отпусни ръце, нека станат силни за меч и лък.

Една от кобилите направи няколко крачки към мен и когато спря, издаде същия онзи мек звук с устните си. Беше любопитна и аз продължих да пея тихо и примамливо. До нея се притискаше жребче, прекрасно малко кафеникаво същество с хубава глава и щръкнали уши.

С особеното чувство, което притежавах към животните и птиците, вече бях започнал да разпознавам отличителните черти на тези нови животни. Учех бързо и инстинктивно да се справям с тях. Вече не бях напълно зависим от Хюи.

Докато продължавах песента, взех шепа зърно от торбата и го подадох на кобилата. Веднага разбрах, че и преди е била хранена с ръка. Тя изпръхтя шумно през големите си ноздри и направи още няколко крачки към мен. Още си спомням как сърцето ми престана да бие от вълнение, когато направи последната крачка и изящно сведе глава до дланта ми. Когато започна да се храни, аз се засмях радостно. Тя не направи опит да се отдръпне, когато я прегърнах с другата си ръка през шията и леко притиснах бузата си до нея, вдъхвайки странната й миризма.

— Оглавникът — напомни ми тихо Хюи и аз го плъзнах през главата й, както ми бе показал.

— Тя е твоя — обяви той.

— И аз съм неин — отвърнах без замисляне и така беше наистина. Бяхме запленени един от друг.

Останалите животни от стадото наблюдаваха всичко това. Щом оглавникът се оказа на кобилата, те се успокоиха и доверчиво ни позволиха да се разхождаме свободно между тях. Идваха да ядат от ръцете ни и ни позволяваха да вдигаме копитата им и да ги галим по шиите.

Тогава това ми се струваше невероятно, но по-късно разбрах, че е съвсем естествено. Те бяха привикнали от рождение да бъдат галени и държани, хранени и запрягани. Винаги са живели близо и в постоянно го присъствие на човека. Истинското чудо дойде по-късно, когато осъзнах, че те разпознават любовта и са способни да й отвърнат. Хюи бе подбрал и завързал една от другите кобили, напътствайки ме през цялото време и показвайки знанията и опита си. Бях в толкова приповдигнато настроение, че този път самочувствието му никак не ме подразни.

— Много добре — каза накрая той, — сега ще ги яхнем. — И за мое удивление сложи двете си ръце на гърба на своята кобила, вдигна се и преметна крак през нея, за да седне на гърба й, а аз го зяпнах невярващо, очаквайки кобилата да реагира бясно, да се изправи на задните си крака и да го хвърли на земята, или най-малкото да захапе голия му крак със силните си бели зъби и да го смъкне. Тя не стори нищо, остана спокойна.

— Дий, мила! — викна той и заби пети в ребрата й. Кобилата покорно тръгна напред и когато той отново я подкани, премина в тръс, а после и в галоп. Хюи я водеше без никакво усилие по непознат за мен начин. Конят и ездачът оставиха елегантна диря из полето и после се върнаха при мен.

— Хайде, Таита. Опитай и ти!

Видях, че очаква да откажа и точно това ме накара да преодолея колебанието си. Нямаше да позволя на този негодник да ме превъзхожда.

Първият ми опит бе неуспешен, но кобилата стоеше стоически и Хюи се изсмя.

— Тя има да те учи на много неща. Трябва да наречеш горкото животно Пейшънс1.

Това не ми се стори смешно, но името й остана.

— Повдигни се по-нагоре, когато премяташ крака си, и внимавай да не си затиснеш топките, когато слизаш — посъветва ме Хюи и се изсмя гръмогласно. — От тази част на съвета няма защо да се притесняваш. Предполагам, че ти се иска да имаш две, за да седиш на тях!

Тази шега ме накара да забравя благоразположението си към него. Метнах се на кобилата и се хванах с две ръце за шията й от страх да не си счупя главата.

— Седни изправен! — извика Хюи и Пейшънс ми помогна със спокойния си нрав.

Изненадах се от себе си, когато започнах да мисля за тези същества като за хора, но през следващите дни, докато яздехме на юг към Тива, открих, че могат да бъдат глупави или умни, подозрителни или доверчиви, упорити или палави, приятелски настроени или отчуждени, смели или боязливи, нервни или флегматични, търпеливи или нетърпеливи, изненадващи или предвидими — накратко казано, най-близки до човека от всички същества, които ходят на четири крака. Колкото повече научавах за тях, толкова повече ги обиквах.

Яздех отпред с Пейшънс, а жребчето вървеше по петите ни. Стадото ни следваше доброволно, всичките триста и шестнадесет коня. Хюи яздеше отзад, за да увлича изоставащите. Аз ставах все по-сигурен на гърба на кобилата. Тя се бе превърнала в част от моето тяло. Беше толкова естествено да яздя върху широкия й гръб, че ми се виждаше странно защо другите не искат да споделят това преживяване.

Вероятно не само ужасът, който ги бе поразил при Абнуб, но и отношението на Танус бе повлияло на войниците от нашата армия. Каквато и да беше причината, не можех да намеря египтянин, който да се качи на гърба на кон, като изключим Хюи, а след време и принц Мемнон. Разбира се, научиха се да отглеждат коне и да се грижат за тях. Под мое ръководство станаха сръчни и стремително караха колесници, но така и не видях мъж, яхнал кон, с изключение на мен, Хюи и принца. Когато колесниците, които конструирах с леки колела със спици, помитаха всичко пред себе си и направиха Египет господар, не видях Танус да последва примера ни. Никога не го чух да каже добра дума за тези смели животни, които го теглеха в битките.

Дори след години, когато конете бяха нещо обикновено в нашето царство, се смяташе за някак си неприлично да се яздят. Когато ние тримата яздехме, много от обикновените хора плюеха по три пъти на земята и правеха знака срещу злите сили.

(обратно)

Всичко това обаче беше в бъдещето. Сега водех стадото по западния бряг към Тива, където пристигнахме за радост на господарката и за неудоволствие на главнокомандващия на египетската армия.

— Само гледай тези дяволски изчадия да не ми се мяркат пред очите! — каза ми Танус.

Все още не ми бе простил, че го бях пренебрегнал и се бях обърнал към господарката.

Ако трябваше да бъда справедлив, имаше много причини за лошото му настроение. Царството и народът бяха в голяма опасност. В нашата история нямаше друг случай цивилизацията ни да е била така застрашена от варварите.

Асиут бе превзет, както и целият източен бряг чак до Дендера. Въпреки удара, който Танус му нанесе по вода, цар Салитис бе обградил Тива с колесниците си.

Стените можеха да издържат десетгодишна обсада, но това бяха сметки, без да се взема предвид опасното присъствие на господаря Интеф във вражеския лагер. Стана ясно, че още като велик владетел на Горното царство той тайно е заповядал да се изгради таен проход под градските стени. Дори аз, който знаех много от другите му тайни, не подозирах за тази, защото той бе наредил да екзекутират работниците и единствен знаеше за съществуването на прохода. Нямах представа защо е изградил тунела, освен че неговият предателски ум е склонен към такива изобретения. Дворецът бе осеян с капани и тайни коридори като бърлогата на пустинна лисица.

Когато Интеф узнал за цар Салитис, изпратил малка група от най-добрите си воини през този таен проход и веднъж минали под стените, те атакували неочаквано египетските стражи при главната порта, избили ги и широко отворили вратите. Главната хиксоска орда нахлула в града, който бе обсаден само от няколко дни. Тива паднала и половината от населението й било избито.

От западния бряг, където Танус бе разположил сега главната си квартира в недовършения Дворец на Мемнон, можехме да видим останките от опожарените сгради на другия бряг на реката. Всеки ден наблюдавахме облаците прах от колесниците на хиксосите, препускащи по брега.

С малобройната ни флотилия Танус засега успяваше да удържи речната линия и по време на отсъствието ми бе отблъснал още един опит на хиксосите да прекосят Нил. Обаче нашите укрепления бяха разпръснати, защото трябваше да защитаваме голямо разстояние по реката, докато хиксосите можеха да пресекат на всяко място, което пожелаят. Научихме от нашите шпиони от източния бряг, че те реквизирали всяко плавателно средство. Бяха пленили голяма част от строителите на кораби и ги бяха принудили да работят за тях. Разбира се, можехме да бъдем сигурни, че господарят Интеф ще им даде уместен съвет по всички въпроси, защото и той като варварина Салитис желаеше съкровищата на фараона.

Екипажите на нашите галери стояха денонощно готови за бой, а Танус спеше само когато може, а това не се случваше много често. С господарката го виждахме рядко, а когато това се случеше, той бе изморен и сприхав.

Всяка нощ наблюдавахме как на западния бряг се струпват бежанци. Мъже и жени от всички възрасти прекосяваха Нил на чудати салове и други плавателни съдове. Много от по-силните дори плуваха през широката река. Всички отчаяно се опитваха да избягат от терора на хиксосите. Разказваха ужасни истории за грабежи, но така правеха и подробни описания за придвижването им.

Ние, разбира се, приемахме тези хора, те бяха наши сънародници и роднини, но броят им изчерпваше нашите запаси. Основните ни хамбари се намираха в Тива, а повечето от стадата овце бяха попаднали в ръцете на неприятеля. Царица Лострис ме натовари със събирането на жито и стада от западния бряг. Съставих списъци за разпределяне на хранителните дажби от месо и зърно. За щастие палмите с фурми бяха дали много плод, а рибните запаси на реката бяха неизчерпаеми. Хиксосите никога нямаше да ни уморят от глад.

Господарката ме назначи и за Началник на царския кон. За тази длъжност нямаше голяма конкуренция, особено след като не носеше пари или привилегии. Направих Хюи мой заместник и той успя чрез подкупи, изнудване и заплахи да събере сто коняри, които да му помагат за малкото ни стадо. По-късно щяхме да ги обучим да управляват колесници.

С удоволствие посещавах конюшнята всеки ден. Кобилата Пейшънс винаги идваше да ме посреща, а аз й носех ечемичени питки. Понякога имах възможност да отвлека принц Мемнон от майка му и бавачките и да го заведа в конюшнята на раменете си. Той нищеше радостно, щом видеше конете.

Държах принца в прегръдките си, докато кобилата се носеше в пълен галоп. Той имитираше движенията ми, подканяйки я да тича още по-бързо по брега. Стараех се нашият път никога да не се пресича с този на Танус. Той все още не ми бе простил и ако видеше сина си на коня, щеше да ме накаже.

Прекарвах много време в арсеналната работилница в погребалния храм на фараона, където с помощта на някои от най-добрите майстори в света се опитвах да построя първата си колесница. Докато работехме над нея, измислих просто дървено съоръжение, което да ни защити от атаките на хиксоските колесници. То се състоеше от дървени дъски с изострени краища, каквито всеки от войниците ни можеше да носи по десетина във вързоп на гърба си. При приближаване на бойните колесници те се забиваха в земята, като заострените им върхове бяха на нивото на конските гърди. Нашите мъже заемаха позиция зад тази бариера и пускаха стрелите си над нея.

Когато демонстрирах изобретението си на Танус, той ме прегърна през рамото и каза:

— Добре, значи не си съвсем оглупял.

Разбрах, че почти ми е простил.

Загубих отново благоразположението му при завършването на първата колесница. Страничните й прегради бяха изплетени от бамбук, а оста бе от акациево дърво. Главината на колелото бе от ръчно изкован бронз, смазан с овнешка мас, а спиците бяха в бронзова рамка. Колесницата бе толкова лека, че двама мъже можеха да я повдигнат и да я пренесат през местата, където не може да мине. Майсторите, които работеха с мен, я нарекоха „колесницата на Таита“. Аз не се възпротивих.

Двамата с Хюи запретнахме два от най-добрите коне — Пейшънс и Блейд, и се понесохме с „колесницата на Таита“. Отне ни известно време да се научим как да я управляваме, но свикнахме бързо, а и конете бяха обучени и ни помагаха. Накрая летяхме по земята и взимахме остри завои в пълен галоп.

Когато се върнахме в конюшнята, зачервени от възбуда и ликуващи от нашето постижение, двамата бяхме убедени, че нашата колесница е по-бърза от тези на хиксосите. Изпитвахме я и я подобрявахме десет дни, работейки всяка нощ в оръжейната до последната стража, докато беше готова да я покажа на Танус.

Той дойде в конюшнята неохотно и намръщен и отказа да се качи зад мен на платформата.

— Доверявам се на тази измишльотина не повече, отколкото на проклетите животни, които я теглят — замърмори той, но аз го придумах и той предпазливо се качи.

Първоначално конете се движеха в лек тръс, докато усетих, че той се отпусна и въпреки нежеланието му ездата започна да му харесва. После ги пуснах в лек галоп.

— Виж каква скорост. Можеш да стигнеш до врага, преди той да разбере, че си се появил — ликувах аз.

Танус се засмя за пръв път и аз се обнадеждих.

— С твоите галери ти владееш реката. С тези колесници ще владееш земята. С двете заедно ще властваш над света. Нищо не ще може да се изправи срещу теб. — Много внимавах да не подценя любимите му кораби или да не направя неблагоприятно сравнение.

— Това ли е най-голямата ти скорост? — извика той. — С благоприятен вятър „Дъхът на Хор“ ще плава по-бързо. — Това бе лъжа и предизвикателство.

— Хвани се за страничните прегради и си поеми дълбоко дъх — предупредих го аз. — Ще те заведа там, където летят орлите. — И накарах Пейшънс и Блейд да препуснат.

Никой досега не бе пътувал по-бързо. Вятърът изгаряше очите ни и от тях се стичаха сълзи.

— В името на Изида! — изкрещя Танус, но не можа да продължи, защото в този миг дясното ни колело се удари в камък и рамката му се пръсна.

Колесницата се преобърна и двамата с Танус изхвръкнахме. Ударих се в твърдата земя със сила, която можеше да ме осакати, но бях толкова загрижен за това как ще въздейства произшествието на Танус и дали няма да разбие моите планове и мечти, че не усетих болка.

Скочих на крака и видях, че той лази на ожулените си колене на двадесет крачки зад мен. Бе прашен, а лицето му бе изподрано. Опита се да се държи с достойнство; изправи се на крака и се заклатушка към счупената колесница, но накуцваше силно.

Взира се известно време в останките от моето творение, после неочаквано изрева като бик и така силно ритна колесницата, че тя отново се преобърна, сякаш бе детска играчка. Извърна се, без дори да погледне към мен, и се отдалечи. Не го видях около седмица и когато отново се срещнахме, никой от двамата не спомена за колесницата.

Мислех, че с това въпросът е приключен и ние никога няма да сформираме нашия първи ескадрон, но за щастие упоритостта на господарката ми надминава дори тази на нейния любовник. Тя ми бе дала заповедта и сега не би я отменила за нищо на света. Когато Танус се опита да я придума да го стори, той само затвърди моите позиции. За три дни двамата с Хюи поправихме колесницата и изработихме още една.

Когато балсаматорите от погребалния комплекс завършиха седемдесетдневния ритуал за мумифицирането на фараона, ние имахме нашия ескадрон от петдесет колесници и бяхме обучили водачи за тях.

(обратно)

Откакто се бяхме завърнали в Двореца на Мемнон след поражението при Абнуб, господарката ми бе заета като регент с държавните дела и прекарваше дълги часове със своите министри и съветници.

Точно сега й помогна предварителната й подготовка от времето в двореца на Елефантина. Бях я научил да намира пътя си през лабиринта на властта и влиянието. Само двадесет и една годишна, тя бе царица и управляваше като царица.

Много рядко се сблъскваше с проблем, който да я обърка. Тогава изпращаше да ме повикат. Аз изоставях работата си в оръжейната, конюшните или малката ми стаичка, която се намираше до нейните покои и където пишех свитъците си, и се втурвах при нея.

Понякога прекарвах цели дни седнал до трона й, направлявайки я при някои досадни решения. За пореден път ни помагаше моята способност да чета думите по движението на устните на хората. Някои благородници в далечния край на залата така и не разбраха, че докато заговорничеха със съседите си, аз излагах точно думите им на господарката си. Тя бързо се прослави като мъдра и далновидна. Никой от нас не почиваше през тези тъмни и тревожни дни.

Въпреки ме дните ни бяха изпълнени, нощите бяха дълги. Безкрайните военни и държавни съвети продължаваха до полунощ. Скоро след като някоя криза биваше превъзмогната, друга заемаше мястото й. Опасността от хиксосите нарастваше и позициите на Танус по протежението на реката отслабваха.

Чувството на обреченост и отчаяние проникваше бавно във всички нас. Хората се смееха все по-рядко и никога на глас. Дори игрите на децата бяха тихи. Оставаше ни само да наблюдаваме реката: врагът бе там, събираше се и с всеки изминат ден ставаше все по-силен.

След седемдесет дни мумифицирането на фараона завърши. Опитите ми на ладията за запазване на тялото бяха излезли успешни и великият майстор на гилдията на балсаматорите ме похвали в присъствие на господарката. Той не откри следи на разлагане, когато извади тялото от големия съд за маслини, дори дробът му, който бе част от най-бързо разлагащите се органи, бе добре запазен.

Щом фараонът бе положен на плочата в погребалния си храм, великият майстор вмъкна лъжица в ноздрата му и изтегли съсиреното съдържание от неговия череп, което саламурата бе втвърдила като сирене. Сетне, все така в зародишно положение, царят бе поставен в баня от натриева селитра, като само главата му стоеше над течността. Когато след тридесет дни го извадиха от ваната, мазнината по тялото му се бе разтворила, горният слой на кожата се бе смъкнал.

Положиха го отново на каменната плоча. Избърсаха го, подсушиха го, напълниха празния му корем с ленени подложки, напоени в смоли и восък, и сетне го зашиха. Междувременно вътрешните му органи бяха изсушени и положени в млечнобели алабастрови съдове, които после бяха запечатани.

През останалите четиридесет дни тялото бе оставено да изсъхне напълно. Вратите на храма бяха поставени така, че сухият въздух да духа по посока на погребалната каменна плоча. Към края на седемдесетдневния ритуален период тялото на фараона бе сухо като папирус. Ноктите му, махнати, преди да бъде потопен в содената баня, бяха прикрепени обратно с фини златни нишки. Първият пласт от бели ленени бинтове бе навит около тялото му, оставяйки главата и врата на показ. Трудното превързване бе извършено майсторски и бинтовете се кръстосваха в сложни фигури. Под превръзките сложиха амулети и талисмани от злато и скъпоценни камъни. След това намазаха бинтовете със смоли, които се втвърдяваха като камък.

Настъпи времето за церемонията на Отварянето на устата, която по традиция се изпълняваше от следващия фараон. Мемнон бе прекалено малък, за да се заеме с това, тъй че неговата регентка трябваше да го замести.

Отидох заедно с господарката в храма още в зори и станахме свидетели на издърпването на ленения чаршаф от фараона. Главата му бе чудесно запазена. Очите му бяха затворени, а изразът — спокоен. Балсаматорите бяха гримирали лицето му и като мъртвец той изглеждаше по-добре, отколкото приживе.

Докато главният жрец на Амон Ра и великият майстор на гилдията на балсаматорите подготвяха инструментите за церемонията, ние пеехме заклинанието „Да не се умира втори път в Отвъдното“:

При тебе идвам, владетел на боговете,
аз син съм твой и на мистериите ти бях свидетел…
Възвеличен за цар на боговете,
не ще умра за втори път
в света отвъден.

Сетне главният жрец подаде на господарката една златна лъжица и я поведе за ръка към погребалната каменна плоча.

Царица Лострис се наведе над тялото на фараона и положи лъжицата на живота върху начервените му устни.

Да може устата ми Птах да отвори!
Да може богът превръзките ми да развие,
лицето ми покрили!

Тя напяваше думите, сетне докосна миглите му с лъжицата.

Отварям очите ти, за да съзреш още веднъж
славата на този свят
и на отвъдния свят на боговете,
където ще живееш занапред.

Докосна с лъжицата бинтованите му гърди.

Нека сърцето ти отново затупти,
така че да живееш вечно.
Няма да умреш повторно.
Ще живееш вечно!

Сетне изчакахме, докато балсаматорите завият главата на фараона с бинтове и ги намажат със смола. Те придадоха на насмолените превръзки формата на лицето под тях. Накрая положиха върху безличното бинтовано лице първата от четирите погребални маски.

Това бе онази погребална маска, чието изработване от чисто злато бяхме наблюдавали. Фараонът бе позирал на скулптора, така че маската показваше учудваща прилика. Очите от светещ планински кристал и обсидиан излъчваха цялата доброта на фараона. Главата на кобрата се издигаше от благородното му чело царствено и мистично.

Сетне положиха увитата мумия във вътрешния златен саркофаг, запечатаха го и го поставиха във втори златен саркофаг с погребална маска-релеф върху капака. Половината от съкровището, присвоено от господаря Интеф, бе отишла за направата на тази невероятно тежка маса от злато и скъпоценни камъни.

Имаше седем ковчега, включително масивния каменен саркофаг, поставен върху златната шейна, очакваща да отведе фараона по повдигнатата пътека към неговата гробница в мрачните хълмове. Но моята господарка отказа да даде своето съгласие.

— Дадох свещена клетва. Не мога да поставя съпруга си в гробница, която има опасност да бъде ограбена от варварите. Фараонът ще остане тук, докато не изпълня обещанието. Ще намеря сигурна гробница, в която да лежи във вечността. Дадох дума, че никой няма да наруши покоя му.

(обратно)

Три нощи по-късно се доказа колко мъдро е било решението на царица Лострис да отложи погребението. Хиксосите направиха опит да пресекат реката и Танус едва успя да ги отблъсне. Това стана в един незащитен участък на две мили северно от Есна. Плуваха с конете си, а зад тях се носеха многобройните лодки, които бяха пренесли по сушата, за да скрият намеренията си от нас.

Завладяха част от западния бряг, преди Танус да успее да докара галерите си до мястото. За щастие той пристигна, преди да разтоварят колесниците си и да запрегнат в тях конете, унищожи лодките заедно с колесниците, а сетне се разправи и с хиксосите. Конете им се разпръснаха и избягаха в нощта още след първата атака.

Без колесници те не превъзхождаха нашата войска, но нямаше начин да избягат и се биха с мрачна решителност. Числеността на двете страни бе почти еднаква, защото Танус водеше само един полк. Останалата част от армията му бе разпростряна по западния бряг. Битката бе свирепа, обърквана от тъмнината, осветявана единствено от горящите лодки.

По съвпадение или като поредната игра на боговете ние с Хюи бяхме завели малкия ескадрон от петдесет колесници в Есна за учебни маневри. Фактически изминахме тези двадесет мили от Тива главно за да избягаме от неодобрението и намесата на Танус.

Лагерувахме в горичката до храма на Хор в Есна. Бях изтощен след дългия ден на бързо препускане и маневриране. Когато се върнахме в лагера, Хюи извади гърне с вино и аз малко попрекалих с него. Бях заспал дълбоко, когато той нахлу в палатката и ме разтърси.

— Надолу по течението горят огньове — каза — и когато вятърът се променя, се чуват възгласи. Преди малко ми се счуха много гласове, пеещи бойния химн на Сините крокодили. Мисля, че там се води битка.

Едва държейки се на крака и придобил смелост от изпитото вино, аз му викнах да разбуди лагера и да запрегнат конете. Всички бяхме новаци и докато се справим с конете, почти съмна. В студената мъгла над реката ние препускахме по северния път в безредна колона, по две колесници една до друга. Аз бях начело, а Хюи отговаряше за ариергарда. След вчерашните упражнения от нашите петдесет колесници бяха останали само тридесет, защото все още не бях успял да усъвършенствам колелата. Те имаха опасната склонност да се разпадат на парчета, когато се кара с голяма скорост, и почти половината от моите сили бяха извън строя.

Студеният вятър срещу голите ми гърди ме накара да потръпна отново и охлади ентусиазма ми, предизвикан от виното. Започнах да се надявам, че Хюи е сгрешил, когато до нас долетя този несъмнен хор от викове, възгласи и подрънкване на бронз, който можеше да означава само едно. Чуеш ли го веднъж, грохотът на битката не може да се забрави или да се сбърка. Неравният селски път, който следвахме покрай брега, зави наляво. Щом излязохме от него, пред нас се ширна полето.

Слънцето бе почти над хоризонта и бе превърнало повърхността на реката в блещукащо пространство от разтопена мед, направо болезнено за очите. Галерите на Танус се бяха построили близо една до друга в плитчините, а стрелците по палубите се опитваха да попречат на отстъплението на хиксосите към реката.

Хиксоската войска се намираше насред поле с високо до коляното зелено жито. Бяха оформили кръгове с лице навън, рамо до рамо, щитовете им бяха долепени един до друг, а копията им — насочени напред. Когато се появихме, току-що бяха отблъснали поредния опит на войските на Танус да пробият кръга. Египтяните се оттегляха за прегрупиране, оставяйки мъртви и ранени около вражеския кръг.

Аз не съм воин, въпреки че съм написал много свитъци върху воденето на война. Бях приел неохотно званието Началник на царския кон, натрапено ми от господарката. Исках просто да усъвършенствам моята колесница, да подготвя първия ескадрон и след това да го предам на Хюи или на друг, по-подходящ за военните дела.

Бях премръзнал и замаян, когато чух собственият ми глас да дава заповед за разгръщане. Бяхме тренирали това разгръщане предишния ден и бойните колесници, които следваха моята, се престроиха от двете ми страни сравнително добре. Огледах се наляво и надясно и се уверих, че всичко е наред.

— Напред! — Гласът ми потрепери от страх. — В галоп! Напред!

Трябваше само да вдигна лявата си ръка, която държеше юздите, и Пейшънс и Блейд се втурнаха напред. За малко да падна от платформата, но успях да се вкопча със свободната си ръка в страничната преграда. Насочихме се право към кръга на хиксосите.

Под мен колесницата подскачаше и друсаше. Погледнах над гърбовете на конете и видях стената от хиксоски щитове: блестяха на слънчевите лъчи и се приближаваха с всяка крачка.

От двете ми страни мъжете виеха, за да прикрият ужаса си, и аз завих с тях, като вълк по пълнолуние. Конете пръхтяха и цвилеха.

Пейшънс и Блейд бяха най-бързите ни коне и колесницата ни се бе откъснала напред. Опитвах се да намаля скоростта, като дърпах юздите, но Пейшънс не се подчиняваше. Беше възбудена като всички останали и продължаваше да тича.

Пробихме си път през редиците на египетската пехота, оттегляща се след неуспешна атака. Войниците отскачаха встрани и ни гледаха удивено.

— Хайде! — изкрещях аз. — Ние ще ви пробием път! — Те се обърнаха и ни последваха обратно към кръга на хиксосите. Зад мен чух свиренето на тръбите за атака и ревът им, изглежда, пришпори нашите коне. Отдясно забелязах бойното знаме на Танус, а след малко различих и шлема му, който стърчеше над останалите.

— Какво мислиш сега за проклетите животни? — викнах му аз, когато прелетяхме покрай него. Колесницата от лявата ми страна се движеше успоредно с моята, сетне едното й колело се пръсна, мъжете бяха изхвърлени, а конете паднаха на земята. Останалите продължиха напред, без да спират.

Първата редица на врага сега бе толкова близо, че можех да видя очите им, втренчени в мен над щитовете. Около ушите ми свистяха стрели.

Конете ми връхлетяха едновременно върху преградата и тя рухна под тежестта и яростта на нашата атака. Един мъж бе изхвърлен нависоко и чух как костите му изпукаха като съчки в огъня. На платформата зад мен моят копиеносец бе във вихъра си. Бях го избрал сред най-добрите. Останалите колесници ме последваха през пролуката, която бяхме образували, и пометохме всичко до далечния край на кръга на хиксосите, сетне, в редица по три колесниците завиха и отново връхлетяха върху неприятеля.

Танус бързо прецени положението и пусна в ход пехотата. Бойният ред на хиксосите се разпадна на отделни групички. Те на свой ред също се разпаднаха и хиксосите панически побягнаха към реката. Веднага щом се разпръснаха, стрелците от нашите галери ги обсипаха с дъжд от стрели.

Пред мен имаше няколко воини, които продължаваха да се бият и задържаха нашите хора. Отклоних колесницата и се насочих към тях в галоп. Преди да ги настигна, дясното ми колело се пръсна, леката конструкция на колесницата се преобърна, полетях високо във въздуха и паднах на земята. Ударих си главата, а в очите ми заплуваха ярки звезди. Сетне настъпи мрак.

Събудих се под навеса на палубата на „Дъхът на Хор“. Лежах на овча кожа, а над мен се бе надвесил самият Танус. Щом забеляза, че съм дошъл в съзнание, бързо успя да прикрие загрижеността си.

— Ти, стари глупако! — усмихна се той.

— На какво, в името на Хор, се смееше така?

Опитах се да седна, но главата ме заболя страшно и изпъшках.

— Танус, конете на хиксосите, които преплуваха дотук миналата нощ — трябват ми.

— Не си напрягай ударената глава. Вече изпратих Хюи да ги доведе — успокои ме той. — За да имам петстотин от тези твои изобретения за новата ми дивизия колесници, ще са ми необходими хиляда от тези проклети животни. Обаче колелата са по-опасни от полк хиксоси. Няма да се возя с теб, докато не направиш нещо по този въпрос.

Главата така силно ме болеше, че отначало не разбирах какво ми говори, сетне изведнъж проумях какво се бе случило. Моите колесници щяха да са част от войската, а Танус щеше да ми даде мъже и злато, за да направя още петстотин колесници. Дори щеше да се вози с мен отново, ако успея да усъвършенствам колелата.

Но това, което наистина ме зарадва най-много, бе, че ми е простил и че отново сме приятели.

(обратно)

Успехът на колесниците ми при Есна и чувството за сигурност, което ни внуши, бяха краткотрайни. Тайно очаквах и се страхувах от онова, което ще се случи по-нататък. Ходът на врага бе логичен и Салитис и Интеф трябваше да го направят много по-рано.

Знаехме, че когато премина през Долното царство, Салитис бе пленил голяма част от флотилията на червения узурпатор. Тези галери стояха изоставени в доковете на Мемфис и Танис в делтата. Обаче в армията на узурпатора сигурно имаше египетски отстъпници, готови да служат на варварина, и дори да не беше така, той можеше да наеме продажни сирийски моряци от Газа и другите пристанища по източния бряг на голямото море, за да попълни екипажите на неколкостотин галери.

Предположих, че точно това ще се случи, но предпочетох да не предупреждавам Танус или моята господарка, защото не желаех да засилвам мрачните им предчувствия и падналия дух на нашите хора. Търсех как да отговоря на този ход на враговете, но не успях да измисля нищо. И тъй, след като не можех да предприема нищо, реших да запазя съмненията за себе си.

Когато това накрая се случи и нашите шпиони от източната страна на реката срещу Асиут ни предупредиха за приближаването на флотилия от делтата, Танус се отправи на север с нашите галери, за да ги пресрещне. Неговата флотилия превъзхождаше във всичко събраната от Салитис и Интеф, но той се би с тях почти цяла седмица, докато ги победи и отблъсне обратно към делтата.

Обаче Салитис бе довел товарни кораби зад преградата от бойни галери и докато битката продължаваше в реката, свали на брега два полка колесници, преди галерите ни успеят да ги достигнат.

Тези военни части възлизаха на повече от триста бързи бойни колесници, елитът на армията, които царят им сам предвождаше. В края на краищата той успя да пробие нашия фланг. Вече нищо не можеше да го спре и колесниците му се носеха бясно на юг по нашия бряг. Единственото, което можеха да сторят нашите галери, бе да побързат и да се опитат да стигнат преди хиксосите до погребалния храм на Мамос и съкровищата в него.

(обратно)

Когато научи, че хиксосите са пресекли реката и са стигнали до Двореца на Мемнон, царица Лострис свика военен съвет. Първият й въпрос бе към Танус.

— Сега, когато е пресякъл реката, можеш ли да спреш варварина?

— Мога да го забавя — откровено отвърна той. — Научихме много неща за него. Бихме могли да го изчакаме зад каменните стени или зад преградите от заострени дъски, които Таита изобрети. Но Салитис може и да не приеме битката, колесниците му са толкова бързи, че могат да заобиколят позициите ни, както при Асиут. Не, не мога да го спра.

Тя погледна към мен.

— Таита, какво ще кажеш за твоите колесници? Могат ли да се сражават с хиксоските?

— Ваше Величество, мога да изпратя срещу него четиридесет колесници. Той има триста. Моите са по-бързи от тези на Салитис, но мъжете ми не могат да се сравняват по умения с неговите. Освен това остава проблемът с колелата. Не съм ги усъвършенствал. Салитис ще ни победи много лесно. Ако имах време и материали, можех да построя нови, още по-добри колесници, чиито колела да не се трошат, но не мога да възстановя конете. Не трябва да рискуваме конете. Те са единствената ни надежда за евентуална победа.

Докато разговаряхме така, пристигна още един вестоносец, този път от юг. Беше летял към нас като вятър и новините му бяха само с еднодневно закъснение. Танус заповяда да го въведат и вестоносецът падна на колене пред царицата.

— Говори, човече — подкани го Танус. — Какво имаш да ни кажеш?

Вестоносецът заекваше от страх за живота си.

— Божествено Величество, докато нашата флота бе заета при Асиут, варварите отново пресякоха реката при Есна. Както и преди, плуваха на конете си, но този път нашите галери не бяха готови да отблъснат лодките им. Два хиксоски полка са преминали. Прииждат в облак прах, носят се като ято лястовици. Ще бъдат тук до три дни.

Докато Танус отпрати мъжа и заповяда да бъде нахранен и да се погрижат за него, никой от нас не проговори. Вестоносецът, който очакваше да бъде убит, целуна сандалите на царица Лострис.

Когато останахме сами, моят приятел тихо рече:

— Вече четири полка са прекосили реката. Шестстотин колесници. Свършено е.

— Не! — Гласът на господарката потрепери от сила. — Боговете няма да изоставят Египет сега. Нашата цивилизация не може да изчезне. Имаме да дадем още толкова много на света.

— Аз, разбира се, мога да се сражавам — съгласи се Танус. — Но накрая мак ще стане същото. Не можем да надвием техните колесници.

Господарката се обърна към мен.

— Таита, не съм те молила преди, защото зная какво ти струва, но сега трябва да те помоля, преди да взема окончателно решение. Моля те да погледнеш в бъдещето. Трябва да зная какво искат боговете от нас.

Кимнах в знак на съгласие и прошепнах:

— Ще донеса сандъчето си.

(обратно)

Мястото, което избрах, бе вътрешното светилище на храма на Хор в недовършения Дворец на Мемнон. То бе посветено на бога и въпреки че още нямаше негови изображения, бях сигурен, че Хор бди над храма.

Господарката и Танус седнаха пред мен и с интерес наблюдаваха, докато пиех вълшебната смес за отваряне очите на душата ми, моето Ка, подобното на птичка създание, което живее в сърцето на всеки от нас.

Поставих плочките от слонова кост пред тях и помолих царица Лострис и Танус да ги подържат в ръцете си и да ги дарят със своя дух и с духа на страната, която представят — Великия Египет. Докато наблюдавах как си разделят плочките, усетих въздействието на отварата в кръвта си. Сърцето ми започна да забавя своя ритъм, сякаш смъртта се промъкваше в мен.

Взех последните две плочки и ги притиснах до гърдите си. Те започнаха да се нагорещяват и инстинктът ми ме караше да се отдръпна от тъмнината, която ме връхлиташе. Успях да се овладея и я оставих да ме отнесе.

Чух далечния глас на господарката:

— Какво ще стане с двойната корона? Как да отблъснем варварите?

Пред очите ми започнаха да се оформят видения и аз се пренесох в бъдещето и видях събития, които още не се бяха случили. Когато се върнах от дългото пътешествие, през отворите на покрива нахлуваше утринна светлина и осветяваше олтара на Хор. Гадеше ми се и треперех от въздействието на магическата отвара. Виеше ми се свят от спомените и странните знаци, които бях видял.

Господарката и Танус бяха останали при мен цялата дълга нощ. Разтревожените им лица бяха първото нещо, което видях при завръщането си, но бяха все още толкова неясни, че ги помислих за част от видението.

— Таита, добре ли си? Говори! Кажи какво видя. — Господарката ми бе загрижена. Не можеше да прикрие вината, която изпитваше, че ме е помолила да използвам още веднъж плочките на Амон Ра.

— Имаше една змия. — Гласът ми все още странно отекваше в ушите ми, сякаш го чувах отстрани. — Голяма зелена змия, която пълзеше през пустинята.

Видях озадачените им лица, но още не бях разбрал значението на това и не можех да го изтълкувам.

— Жаден съм — прошепнах. — Гърлото ми е пресъхнало, а езикът ми е като камък, покрит с мъх.

Танус донесе съд с вино и ми паля една чаша.

— Разкажи ни за змията — поиска господарката веднага щом жадно пресуших чашата.

— Извиващото се тяло нямаше край, блестеше в зелено на слънцето. Пълзеше през странна земя, в която живееха високи голи мъже и непознати красиви зверове.

— Можа ли да видиш главата или опашката на змията? — попита тя, а аз поклатих отрицателно глава.

— Къде беше ти? Къде стоеше? — настойчиво повтаряше.

Бях забравил колко много се вълнува от виденията ми и какво удоволствие изпитва да ги тълкува.

— Яздех на гърба на змията — отвърнах аз. — Но не бях сам.

— Кой беше с теб?

— Ти беше до мен, господарко, и Мемнон също. Танус бе от другата ми страна и змията ни носеше всичките.

— Нил! Змията е била реката — извика тя тържествуващо. — Видял си пътуване, което сме предприели по реката.

— В коя посока? — попита Танус, възхитен като нея.

— В коя посока течеше реката?

Направих усилие да си припомня всяка подробност.

— Видях слънцето да изгрява от лявата ми страна.

— На юг! — извика той.

— В Африка — каза тя.

— Накрая видях главата на змията пред нас. Тялото й бе раздвоено, имаше две глави.

— Нил също ли се раздвоява? — учуди се на глас господарката. — Или пък видението има по-дълбок смисъл?

— Нека чуем останалото, което Таита има да казва — прекъсна размишленията й Танус.

— Тогава видях богинята — продължих аз. — Тя седеше на висока планина. Двете глави на змията й се кланяха.

Господарката не можеше да се сдържи.

— Коя бе богинята? О, кажи ми бързо коя беше!

— Имаше мъжка глава с брада, по гърдите й бяха женски. От вагината й бликаха две големи струи вода в отворената уста на двуглавата змия.

— Богинята Хапи, речната богиня — прошепна царица Лострис. — Реката изтича от нея и напоява целия свят.

— Какво друго ти показа видението? — заинтересува се Танус.

— Богинята ни се усмихна, лицето й засия от любов и благосклонност. Проговори с глас, който прозвуча като вятъра и морето. Като гръмотевица на върха на далечна планина.

— Какво каза тя? — с благоговение попита царица Лострис.

— Тя каза: „Нека моето дете дойде при мен. Ще го направя силно, за да победи и моят народ да не бъде погубен от варварите.“ — повторих думите, които продължаваха да бият като барабан в главата ми.

— Аз съм дете на Речната богиня — изрече господарката. — При раждането си съм била посветена на нея. Тя ме призовава и аз трябва да отида на мястото, където живее, при извора на Нил.

— Това е същото пътешествие, което име с Таита веднъж обмисляхме — произнесе замислено Танус. — И сега богинята го иска. Не можем да й откажем.

— Да, трябва да отидем, но ще се върнем — зарече се господарката. — Египет е моята земя. Прекрасната Тива със стоте порти е моят град. Не мога да я напусна завинаги. Ще се върна. Заклевам се и призовавам богинята Хапи за свидетел на клетвата ми. Ние ще се върнем!

(обратно)

Решението да отплаваме на юг, нагоре към праговете, в дивата и непозната земя отвъд тях, бе същото, което двамата с Танус бяхме взели веднъж. Първия път — за да избягаме от гнева и наказанието на фараона, а сега — за да се спасим от безпощадния враг. Явно боговете бяха решили, че трябва да предприемем това пътуване, и ние не можехме да го избегнем.

Времето за подготовка на съдбоносното заминаване бе съвсем недостатъчно. Хиксосите идваха към нас от две страни, а предните постове докладваха, че след три дни те ще се виждат от покрива на Двореца на Мемнон. Танус повери на Кратас половината войска и го изпрати да пресрещне цар Салитис, който препускаше с бясна скорост от Асиут и вероятно щеше да е в първата колона, отправила се към гробницата и двореца. Кратас получи заповед да се влезе в бой от движение. Използвайки дъските и бранейки всяко укрепление, той трябваше да задържи врага колкото е възможно по-дълго, без да рискува да бъде обграден или победен. Когато не може да ги задържа повече, трябваше да се оттегли с мъжете си на галерите.

Танус пое другата половина от войската и се придвижи на юг, за да задържи хиксосите, които идваха откъм Есна. Докато двамата военачалници бяха заети с тези задачи, господарката трябваше да следи за качването на нашите хора и багажа им на останалите кораби от флотилията. Царицата възложи тази задача на господаря Меркесет, но естествено ме направи негов помощник. Той бе не само доста изкуфял, но неотдавна си бе взел шестнадесетгодишна съпруга. Следователно от него нямаше голяма полза. Целият план за евакуацията и неговото изпълнение се стовариха на моите плещи.

Преди да се заема с това обаче, трябваше да помисля първо за конете. Дори на ранен етап пределно ясно разбирах, че те са ключа към нашето спасение като народ и цивилизовани хора. С конете, заловени при Есна, стадото ни сега наброяваше няколко хиляди. Разделих го на четири части, за да могат по-лесно да откриват паша по време на похода. Освен това така нямаше да вдигат големи облаци прах и имаше по-голям шанс да убегнат от погледа на хиксоските съгледвачи.

Изпратих Хюи, конярите и водачите на колесници със стадата към Елефантина с нареждане да избягват брега, по който напредваха хиксоските колесници, и да се движат навътре в сушата, по-близо до пустинята.

Щом изпратих конете, можех да насоча вниманието си към хората. Съобразих, че разполагам с ограничен брой кораби, и трябваше да подбера кой да дойде с нас в дългото плаване. Жестокостта и свирепостта на хиксосите се виждаха навсякъде, откъдето бяха минали. Опожаряваха градовете, а зверствата им бяха неописуеми. Всички непознати опасности в дивите простори на Африка бяха за предпочитане пред тези жадни за кръв чудовища, които идваха към нас на своите колесници.

Накрая пресметнах, че можем да вземем само дванадесет хиляди души, и докладвах на господарката.

— Ще се наложи да бъдем коравосърдечни — казах аз, но тя не искаше да се вслуша в съвета ми.

— Това е моят народ. По-скоро бих се отказала от своето място, отколкото да оставя и един от тях на хиксосите.

— Но Ваше Височество, какво ще правим със старците и със сакатите? С болните и с децата?

— На всеки гражданин трябва да се даде възможност да дойде с нас. Няма да изоставя нито един старец, нито един просяк, нито едно бебе на един ден, нито един сакат. Те са от моя народ и ако не могат да дойдат, тогава принц Мемнон и аз ще останем с тях. — Тя, разбира се, спомена принца, за да бъде сигурна в победата си над мен.

Корабите щяха да се претоварят, но нямах друг избор. Все пак бях доволен, че получих разрешение да дам предимство на най-полезните граждани. Подбрах мъже от всички професии и занаяти: зидари и тъкачи, бакърджии и грънчари, кожари и корабостроители, писари и художници, всеки майстор в своята специалност. Тях настаних благополучно. Голямо удоволствие ми достави да определя най-неудобните каюти в най-мръсните плавателни съдове за жреците и преписвачите на закони, тези бълхи, смучещи кръв от здравото тяло на царството.

Когато и те бяха настанени, позволих на тълпата да се скупчи на кея под храма.

Като резултат от непреклонността на господарката трябваше да внимавам какво ще товарим. Нямаше да има място за ненужни дреболии. Събрах оръжия, инструменти и суровини, които щяха да ни потрябват за изграждането на нова цивилизация в непознатите земи. Сетне се постарах да намаля всячески теглото и обема. Така например вместо зърно и плодове взех семена от всички необходими култури в глинени гърнета, запечатани със смола и восък.

Всеки товар в трюмовете на корабите означаваше, че нещо друго трябва да бъде изоставено. Нашето пътуване можеше да продължи десетки години или цял живот. Пътят щеше да е труден. Знаехме, че големите прагове са пред нас. Не смеехме да се товарим с нищо несъществено, но, от друга страна, обещанието на моята господарка към фараона оставаше. Едва имаше място за живите — тогава колко място трябваше да отделим за мъртвия?

— Дадох клетва на фараона на предсмъртното му ложе — заяви твърдо господарката. — Не мога да го оставя тук.

— Ваше Величество, ще намеря сигурно скривалище за тялото на царя, гроб в хълмовете, където никой няма да го открие. Когато се върнем в Тива, ще го изровим и ще му направим царско погребение, както му обеща.

— Ако наруша клетвата си, боговете ще ни изоставят и пътуването ни ще бъде обречено. Тялото на фараона трябва да дойде с нас.

Щом я погледнах, разбрах, че няма смисъл от по-нататъшни разговори. Отворихме масивния гранитен саркофаг и останалите шест ковчега. Дори те бяха толкова обемисти, че за превозването им щеше да е нужна цяла галера.

Взех решението, без да се съветвам с царица Лострис. Накарах работниците да извадят само двата вътрешни златни ковчега. Покрихме ги с плътно ленено платно. Така обемът и тежестта им се намалиха приемливо и ние поставихме тези два ковчега в трюма на „Дъхът на Хор“.

Съкровището на фараона — злато, сребро и скъпоценни камъни, беше в сандъци от кедрово дърво. Поръчах на златарите да свалят златото от онези саркофази, които щяхме да оставим. Изпитах скрита наслада от разрушаването на тази безвкусна помпозност. Сандъците със съкровищата бяха отнесели на пристанището и натоварени на галерите. Разпределих ги по такъв начин, че всяка да носи поне по един сандък. Така рискът цялото съкровище да бъде загубено наведнъж, бе значително по-малък.

Голяма част от погребалното съкровище не можехме да вземем с нас, всички онези мебели и статуи, церемониално оръжие и кутии със статуетки „ушабти“. За да не попадне в ръцете на хиксосите, струпахме всичко в двора на храма, а аз лично хвърлих горящата факла и наблюдавах как грамадата се превръща в пепел.

Всичко това бе извършено за съвсем кратко време, но преди още последната галера да бъде натоварела, стражите от покрива на двореца извикаха, че са забелязали облаците прах от колесниците на хиксосите. След един час нашите изтощени военни части, които под командването на Танус и Кратас се бяха сражавали в жесток бой, започнаха да се оттеглят в некропола и да се качват на галерите.

Посрещнах моя приятел, когато пристигна начело на група гвардейци по издигнатия през блатото път. Със смелостта и саможертвата си воините му бяха извоювали за нас няколко дни, през които да завършим приготовленията за дългия път. Не можеха да направят нищо повече; врагът ги притискаше.

Когато му махнах, Танус ме забеляза и извика над главите на тълпата:

— Царица Лострис и принца? Качиха ли се на „Дъхът на Хор“?

Успях да си пробия път до него през тълпата.

— Господарката ми няма да тръгне, докато и последният човек не се качи. Заповяда да те заведа при нея веднага щом пристигнеш. Очаква те в своите покои в двореца.

Той ме погледна ужасено.

— Врагът ни притиска здраво. Царицата и принцът са много по-важни от тази сган. Защо не я принуди?

Аз се изсмях.

— Тя не е от онези жени, които можеш да принудиш лесно. Би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Няма да остави нито един от хората си на хиксосите.

— Проклета да е гордостта й! Ще ни избият заради нея. — Но грубите му думи не можеха да прикрият гордостта, изписана на изцапаното му от боя лице. — Добре, щом няма да дойде сама, ще отидем и ще я доведем.

Пробихме си път през дългите редици от пътници, натоварени с вързопи покъщнина и водещи децата си, които се стичаха от пристанището към галерите. Танус посочи над зъберите към зловещите облаци прах, приближаващи се към нас от двете страни.

— Движат се по-бързо, отколкото очаквах. Не са спирали дори за да напоят конете си. Ако не ускорим товаренето, ще ни настигнат с половината хора все още на сушата — мрачно изрече той и посочи към пристанището под нас.

Ширината на кея позволяваше едновременното акостиране само на два кораба. Тълпите от бегълци задръстваха пътя и входа на портите към доковете. Виковете и плачовете им засилваха хаоса. В този миг някой извика:

— Хиксосите са тук! Бягайте! Спасявайте се! Хиксосите са тук!

Паниката обхвана всички. Жени бяха притиснати към каменните порти и деца бяха стъпкани. Редът пропадна: уважавани и достойни граждани, дисциплинирани войници се превърнаха в обезумяла тълпа, бореща се за оцеляване.

Трябваше да използвам изострената дъска, която носех, за да си пробием път към двореца. Накрая излязохме от тълпата и се затичахме към портите му.

Коридорите и залите бяха опустели — само няколко крадци бродеха из празните стаи. Те побягнаха, когато съзряха Танус. Той представляваше страшна гледка: мрачен, прашен, с военна униформа и брадясало лице. Втурна се към царските покои и преди да го настигна, отвори широко неохраняваната врата.

Господарката седеше сама на терасата под асмата с принц Мемнон в скута. Сочеше му към флотилията в Нил.

— Виж колко са красиви.

Царица Лострис се изправи усмихната, когато ни видя, а момчето се плъзна от коленете й и побягна към Танус.

Той го вдигна на раменете си и сетне прегърна господарката със свободната си ръка.

— Къде са робите ти? Къде са Атон и Меркесет? — поиска да разбере Танус.

— Изпратих ги при корабите.

— Таита казва, че си отказала да отидеш сама. Много ти е сърдит и с право.

— Прости ми, скъпи Таита. — Усмивката й можеше да направи живота ми по-светъл или да сломи сърцето ми.

— Все едно да молиш цар Салитис за пощада — казах сковано. — Той ще бъде тук съвсем скоро. — Хванах я за ръката. — Сега, когато твоят войник най-после се върна, можем ли да отидем на корабите?

Втурнахме се от терасата през коридорите на двореца. Бяхме съвсем сами, дори крадците бяха изчезнали като плъхове в дупките си. От нас единствено принц Мемнон бе безгрижен. За него това бе поредната весела игра. Седнал на раменете на Танус, той забиваше пети в него и викаше: „Дий!“, както го бях научил, докато яздехме коня.

Прекосихме тичешком градините до каменното стълбище, което водеше към страничния път. Докато тичахме по него, осъзнах, че положението коренно се е променило. Последните бежанци се бяха качили на галерите. Отвъд каменните зъбери можех да видя мачтите, които се движеха бавно по канала към реката.

Бяхме останали последни на брега, а още половин миля ни делеше от празния кей. Спряхме и се загледахме как последната галера бавно отплава.

— Казах на капитана да ни чака — изръмжах аз, — но явно собствената им безопасност е единствената им грижа, когато хиксосите са толкова близо.

— Какво да правим сега? — каза задъхано господарката, а веселите крясъци на Мемнон заглъхнаха.

— Ако стигнем до брега, Ремрем или Кратас сигурно ще ни забележат и ще изпратят лодка да ни вземе — предположих аз.

Танус се съгласи с мен и извика:

— Насам! Следвайте ме! Таита, погрижи се за господарката.

Хванах я за ръката, за да й помогна, но тя бе силна и подвижна като овчарче и скочи до мен. Сетне внезапно дочух наблизо конете и скърцането на колела на колесници. Звуците не можеха да се сгрешат.

Нашите коне бяха заминали преди три дни и по това време трябваше да са на път за Елефантина. Колесниците бяха разглобени и натоварени в трюмовете на плавателните съдове. Тези, които чувах сега, минаваха по околния път под стената и бе ясно на кого принадлежат.

— Хиксосите! — промълвих аз и ние спряхме. — Трябва да е някоя от предните им разузнавателни части.

— Май са две-три колесници — съгласи се Танус, — но и те са достатъчни. Отрязани сме.

— Изглежда, напуснахме малко късно — каза господарката с престорено спокойствие и погледна към Танус и мен с пълно доверие. — Какво предлагате сега?

Нейната наглост ме изуми. Тя бе отговорна за положението, в което бяхме изпаднали. Ако се бе вслушала в увещанията ми, сега всички щяхме да сме на „Дъхът на Хор“ и да плаваме нагоре по реката на път за Елефантина.

Танус вдигна ръка за тишина и ние стояхме и слушахме шума на вражеските колесници, минаващи по пътя в подножието на стената. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно ставаше, че това е малък преден отряд.

Внезапно шумът от колела спря и чухме конете да пръхтят и пристъпят, сетне мъжки гласове да говорят на груб и гърлен език. Бяха точно под нас и Танус отново даде знак да замълчим. Ала принц Мемнон не бе свикнал нито да се сдържа, нито да пази тишина против желанието си. Той също бе чул и разпознал звуците и извика с обичайния си висок звънък глас:

— Коне! Искам да видя конете.

Моментално настъпи врява. Хиксоски гласове даваха нареждания, задрънча оръжие. Сетне по стълбището закънтяха тежки стъпки. Неприятелят стремително настъпваше към обиколния път.

Високите им шлемове се показаха над каменната балюстрада точно пред нас. Бяха петима и се втурнаха към нас с извадени мечове, едри мъже с ризи и ярко оцветени ленти в брадите. Но един от тях бе по-висок от останалите. Познах го веднага, беше си пуснал брада и я бе украсил с панделки като хиксосите, а предната част на шлема закриваше половината му лице. Сетне той извика с онзи глас, който никога няма да забравя:

— Значи това си ти, млади Хараб! Убих старото псе, а сега ще убия и теб, неговото пале!

Трябваше да се досетя, че господарят Интеф щеше да дойде пръв да души като хиена за съкровището на фараона. Сигурно бе яздил пред хиксоската армия, за да влезе пръв в погребалния храм. Въпреки хвалбите си той не побърза да се нахвърли на Танус, но махна на бандата хиксоси да свършат работата вместо него.

Младият мъж свали принц Мемнон от раменете си и ми го подаде като кукла.

— Бягай! — заповяда ми той. — Ще ги задържа известно време. — Втурна се към хиксосите, докато бяха все още на стълбите и не можеха да размахат мечовете си. Уби първия на място, като заби меча си в гърлото му.

— Не стой и не зяпай! — извика ми Танус. — Бягай!

Аз не зяпах, но с детето, вкопчено в гърдите ми, разбирах безсмислеността на заповедта му. С този товар никога нямаше да стигна до брега.

Пристъпих до парапета и погледнах надолу. Имаше две хиксоски колесници. Конете пръхтяха и потрепваха с копита. Само един войник бе оставен да ги пази, а другарите му се бяха втурнали по стълбите. Той стоеше до главите на конете, но не ме забеляза, когато се надвесих над него.

Притискайки Мемнон, преметнах крака през парапета и скочих. Докато падахме, принцът изпищя уплашено. Височината от върха на стената до хиксоските колесници бе четири човешки ръста. Можех лесно да си счупя крака, но вместо това се приземих върху главата на нищо неподозиращия войник. Ударът строши врата му; ясно чух изхрущяването на гръбнака му и той се сгърчи под нас, омекотявайки падането ни.

Успях да се изправя, а Мемнон плачеше възмутено от грубото отношение, но това съвсем не беше краят. Сложих го на платформата на близката колесница и вдигнах очи към господарката. Тя надничаше през парапета, високо над нас.

— Скачай! — извиках аз. — Ще те хвана! — Тя изобщо не се поколеба, а се хвърли така бързо, че аз не успях да я подхвана. Стовари се върху мен, под късата й препаска се откриха стройните й крака. Удари ме толкова силно, че въздухът излезе от дробовете ми.

Изправих се, поемайки си въздух, и й помогнах да стане. Блъснах я грубо на платформата на колесницата и й викнах:

— Погрижи се за Мемнон!

Тя го хвана точно когато той се опитваше да слезе. Продължаваше да хленчи от яд и уплаха. Трябваше да се прекатеря през тях, за да достигна юздите и да подкарам конете.

— Хванете се здраво!

Животните реагираха моментално на дръпването на юздите. Едното колело премина през войника, когото бях убил при падането си върху него.

— Танус! — изкрещях аз. — Насам!

Той скочи върху парапета и балансирайки там с лекота, разменяше удари с войниците, които го атакуваха като сюрия хрътки около леопард.

— Скачай, Танус, скачай! — извиках аз.

Той скочи от ръба на каменната стена. Плащът му се развя над главата. Приземи се върху десния кон. Мечът му падна на земята, а Танус се хвана с две ръце за шията на животното.

— Дий! — викнах на конете и размахах края на юздите над задниците им. Те се втурнаха в галоп. Насочих ги през полето към брега. Виждах нашата флотилия по средата на реката и дори можех да различа флага на „Дъхът на Хор“, веещ се сред гората от мачти. Имахме половин миля до брега и погледнах назад.

Господарят Интеф и хиксосите се бяха втурнали надолу по стълбите. Докато ги наблюдавах, те се качиха на другата колесница. Проклех се, че не я разпрегнах. Нямаше да ми отнеме много време да прережа юздите и да прогоня конете, но бързах да измъкна господарката и принца. Сега Интеф ни преследваше. Колесницата не бе изминала и стотина крачки, когато разбрах, че е много по-бърза от нашата. Теглото на Танус върху единия кон пречеше; той бе тежък мъж и все още стискаше коня за шията с две ръце. Изглежда, не смееше да се отпусне и мисля, че за пръв път бе наистина изплашен. Бях го виждал да се цели с лъка си в нападащ го лъв, но конете го ужасяваха.

Опитах се да не обръщам внимание на преследващата ни колесница, гледах напред и започнах да маневрирам през обработените ниви, през лабиринта от напоителни канали и ровове към брега на Нил. Колесницата на хиксосите бе тежка и тромава в сравнение с конструираната от мен. Солидните дървени колела с въртящи се ножове се забиваха дълбоко в тлъстата почва на изораните ниви, бронзовата броня и украшенията по страничните прегради ни теглеха надолу. Конете сигурно бяха тичали доста преди това и сега бяха запотени, а от устата им излизаше бяла пяна.

Не бяхме изминали и половината път до брега, когато виковете на хиксосите се усилиха. Обърнах се назад и ги видях, че са на не повече от три дължини зад нас. Водачът удряше конете с камшик от сплетени кожени ремъци и им подвикваше на своя груб език. Зад него Интеф се бе надвесил нетърпеливо над страничната преграда. Сплетената му брада се развяваше, а красивото му лице бе озарено от ловен възторг.

Той ми викна и гласът му се понесе над шума на двата конски впряга:

— Таита, стари приятелю, още ли ме обичаш? Искам да го докажеш още веднъж, преди да умреш. — И се изсмя. — Ще коленичиш пред мен и ще умреш с пълна уста.

Кожата ми настръхна от ужас.

Пред нас имаше дълбок напоителен канал и аз завих, за да мина покрай него. Колесницата на хиксосите ни последва, доближавайки ни бързо.

— А теб, моя прекрасна дъще, ще те дам на хиксоските войници, за да се позабавляват. Ще те научат на някои нови номера, които Хараб е забравил да ти покаже. Вече не си ми нужна, когато мога да хвана малкото ти изчадие.

Царица Лострис притисна принца до гърдите си и лицето й пребледня.

Веднага разбрах намерението на господаря Интеф. Дори като сатрап на хиксосите, дете от царската кръв на Египет щеше да държи в подчинение целия народ. Принц Мемнон бе марионетката, чрез която цар Салитис и Интеф възнамеряваха да управляват двете царства. Завоевателите често постъпваха така. Пришпорих конете, но те бяха уморени и забавиха ход, а Интеф ни настигаше така бързо, че не бе нужно да вика, за да го чуваме.

— Господарю Хараб, откога очаквам това удоволствие. Чудя се какво да правим с теб. Първо ще погледаме как войниците се забавляват с дъщеря ми…

Опитвах се да не слушам тези мръсотии. Гледах неравната земя отпред, но с крайчеца на окото си забелязах, че главите на хиксоските коне се изравниха с нашата колесница. Летяха до нас, гривите им се развяваха назад, а очите им горяха.

Отново погледнах към тях. Снажният хиксоски воин на платформата зад Интеф сложи една стрела в късия си извит лък. Разстоянието бе толкова малко, че дори от друсащата се и подскачаща платформа щеше да улучи един от нас.

Танус нямаше оръжие. Беше изпуснал меча си. Все още здраво се държеше за коня. Аз носех само малката кама, а царицата бе коленичила и се опитваше да прикрие принца с тялото си.

В този миг забелязах грешката, която бе допуснал хиксоският водач. Конете му препускаха между нас и напоителния канал. Не си бе оставил място за измъкване.

Стрелецът вдигна лъка и обтегна тетивата до устните си. Погледнах право в него: веждите му бяха черни и гъсти, очите — тъмни и неумолими като на гущер. Хиксоските коне тичаха на нивото на нашите колела и аз дръпнах юздите и завих към тях. Блестящите бронзови ножове, които стърчаха от моите колела, се насочиха към краката на конете.

Водачът на колесницата ужасен извика, когато осъзна грешката си. Конете му бяха между канала и ножовете. Остриетата бяха до коленете на едрия дорест жребец, който препускаше от моята страна.

В този миг хиксоският стрелец пусна стрела. Наблюдавах я как бавно лети към главата ми, но това бе илюзия, предизвикана от ужаса ми. В действителност просветна като слънчев лъч над рамото ми. Кремъчният връх докосна ухото ми и на гърдите ми падна капка кръв.

Другият водач се опита да отдалечи конете от мен, но сега едното му колело се движеше по ръба на напоителния канал. Брегът под него се ронеше и колесницата се наклони.

Отново дръпнах юздите на моите коне и се доближих до другата колесница. Остриетата на колелата се забиха в краката на коня от моята страна и бедното животно ужасено изцвили. Видях парчета кожа във въздуха над нас. Отново се доближих до него; този път краката му се счупиха и конят падна, повличайки другия след себе си. Колесницата на хиксосите се прекатури в канала. Видях, че двамата пътници от платформата скочиха, но водачът бе повлечен и затиснат под преобърнатата кола и тежките въртящи се колела.

Колесницата ни се носеше опасно близо до брега на канала, но успях да овладея конете.

— Стой! — подвикнах им и те забавиха ход.

Зад нас от напоителния канал, където бе изчезнала колесницата на хиксосите, се издигаше облак прах. Речният бряг бе на двеста крачки отпред и нищо не се изпречваше на пътя ни.

Обърнах се отново назад. Хиксосът, който бе изпратил стрела по мен, се бе превил със счупено бедро там, където бе изхвърлен от колесницата. Господарят Интеф лежеше малко по-нататък до ръба на канала. Надявах се, че съм го убил, но той несигурно се надигна, седна, а сетне се изправи на крака. Цялата ми омраза към него се върна с такава сила, че замъгли разсъдъка ми. Сякаш зад очите ми се бе пукнала вена, защото ми притъмня и червена пелена обгърна всичко наоколо. От гърлото ми се изтръгна нечленоразделен вик. Направих завой с колесницата и се насочих обратно към заобикалящия каменната стена път.

Господарят Интеф стоеше на пътя ми. Беше изгубил шлема и оръжието си при падането. Беше замаян и залиташе. Насочих колесницата право срещу него. Брадата му бе разрошена, а лентите в нея — прашни. Погледът му бе объркан, но когато наближих, внезапно се проясни и той вдигна глава.

— Не! — изкрещя и започна да отстъпва, размахвайки ръце към мен, като че ли това можеше да спре препускащите коне. Щом го наближих, той отскочи встрани. Когато преди малко го видях да залита, помислих, че е безпомощен, но той отскочи пъргаво като подгонен от кучета чакал. Колесницата бе тежка и тромава и не успях да завия навреме и да го последвам.

Изпуснах го и минах покрай него. Борех се с юздите, но чак след стотина крачки успях да овладея конете и да завия отново с тежката колесница. През това време Интеф се бе втурнал да търси убежище в канала. Осъзнах, че ако го стигнеше, щеше да е в безопасност. Изругах и подкарах след предателя.

В този миг най-накрая тъмните му богове го изоставиха. Почти бе стигнал канала, но гледаше назад към мен и се спъна в буци пръст, твърди като камък. Падна тежко върху крака си, но скочи като акробат. Опита се отново да побегне, но глезенът му бе счупен и болката го принуди да спре. Направи една-две крачки, сетне заподскача на един крак към канала.

— Сега си мой! — изкрещях му аз, щом се обърна към мен. Беше пребледнял, но очите му святкаха като на леопард с цялата омраза на жестоката му и извратена душа.

— Той ми е баща! — извика господарката до мен, притискайки лицето на принца към гърдите си. — Остави го, Таита! Ние сме от една кръв.

Винаги съм й се подчинявал, но този път не го сторих. Не отклоних конете, а се взрях в очите на Интеф, за пръв път без никакъв страх.

В последния миг той за малко не ме изигра отново. Хвърли се встрани и ловкостта и силата му му помогнаха да избегне колелата, но не успя да се спаси от ножовете им. Едно от остриетата закачи бронята му. Върхът на ножа проби ризницата и се заби в корема му. Ножът се въртеше и вътрешностите му се навиваха около него.

Колесницата го повлече за собствените му хлъзгави въжета от черва. Беше се хванал с две ръце за корема, но те се плъзгаха през пръстите му като някаква уродлива пъпна връв, която го свързваше с въртящото се колело. Писъците му бяха толкова ужасни, че не бих искал да ги чуя отново, докато съм жив. От време на време те продължават да ме преследват в кошмарите ми и това е последният удар, който Интеф ми нанесе. Така и не успях да го забравя, колкото и горещо да желаех това.

Когато най-накрая ужасната връв, с която го влачехме по черната земя, се скъса, предателят остана да лежи насред полето. Писъците престанаха.

Спрях колесницата и Танус слезе от коня, качи се при господарката и принца и ги прегърна. Господарката плачеше.

— О, беше толкова ужасно! Каквото и да е сторил, той си остава мой баща.

— Всичко свърши — успокояваше я любимият й. — Всичко е наред.

Принц Мемнон надничаше над рамото на майка си към проснатото тяло на дядо си с любопитството, което децата изпитват към всичко ужасно. Неочаквано извика с тънкото си гласче:

— Той беше лош човек.

— Да — повторих тихо, — той беше много лош човек.

— Мъртъв ли е сега лошият човек?

— Да, Мем, мъртъв е. Вече можем да спим спокойно.

Предстоеше още дълго препускане по брега, докато настигнем нашата флотилия, но накрая се изравнихме с галерата на Кратас и той ни разпозна в хиксоската колесница. Въпреки голямото разстояние между нас забелязах учудването, изписано на лицето му. По-късно той ми каза, че не очаквал да ни види, защото бил сигурен, че сме се качили на някоя от предните галери.

Преди да изоставим колесницата, пуснах конете на свобода. Сетне нагазихме във водата и се качихме на малката лодка, която Кратас бе изпратил, за да ни прибере.

(обратно)

Хиксосите нямаха намерение да ни оставят да се измъкнем толкова лесно. Ден след ден колесниците им ни преследваха по двата бряга на Нил.

Когато и да погледнехме от кърмата на „Дъхът на Хор“, виждахме облаците прах, които се носеха над вражеските колони. Много често те се смесваха с по-гъсти и тъмни облаци от опожарените градове и села по крайбрежието. Когато преминавахме покрай египетско селище, безброй малки лодки се присъединяваха към нас.

Понякога, когато вятърът бе неблагоприятен, колесниците ни задминаваха. Войниците ни подвикваха и ни предизвикваха на грубия си гърлен език. Но майката Нил ни закриляше, както го е правила векове наред, и те не можеха да ни стигнат. Щом отново се появеше северният вятър, ние се понасяхме напред и облаците прах оставаха далеч зад нас.

— Конете им няма да издържат на това преследване — казах на Танус сутринта на дванадесетия ден.

— Не бъди толкова сигурен. Салитис се блазни от съкровището на фараон Мамос и много му се иска да залови законния наследник на двойната корона — отвърна той. — Златото и властта закаляват по удивителен начин волята на човека. Още не сме видели на какво са способни варварите.

На следващата сутрин вятърът отново смени посоката си и колесниците бавно ни наближиха и застигнаха началото на флотилията точно пред Вратите на Хапи — първите каменни стени, които ограничаваха течението на реката преди Елефантина. Там разстоянието между бреговете се стесняваше до четиристотин крачки, а отстрани се издигаха отвесни черни скали. Насрещното течение бе по-силно и ние напредвахме бавно. Танус заповяда гребците да бъдат сменени.

— Мисля, че си прав, Таита. Тук ще ни причакат — мрачно изрече той и посочи напред. — Ей ги там.

„Дъхът на Хор“ тъкмо навлизаше във Вратите на Хапи. Фигурите на хиксоските стрелци високо на ръба на скалата приличаха на джуджета.

— От тези скали стрелите им могат да прелетят от бряг до бряг — промърмори Танус. — Ще имат възможност да ни обстрелват почти през целия ден. Никак няма да е лесно, особено за децата и жените.

Нещата се развиха по-зле от неговите предположения. Първата изстреляна към нас стрела остави след себе си димна следа и се заби в носа на кораба.

— Огнени стрели — кимна Танус. — Ти пак излезе прав, Таита. Варварите се учат бързо.

— Лесно е да научиш маймуна на нови номера.

Мразех хиксосите, както ги мразеха всички от флотилията ни.

— Сега нека видим дали твоите помпи могат да изпомпват вода така добре, както я изхвърлят от кораба — каза приятелят ми.

Очаквах да ни атакуват с огън и през последните четири дни работих на онези галери, които той бе снабдил с водни помпи. Когато всички наши съдове се приближиха, Танус заповяда на капитана да свали платното и ние помпахме вода, с която мокрехме палубите и такелажа. Наредихме по палубата пълни с вода кожени ведра, а сетне една от галерите ескортира кораба през тесния пролив под дъжд от хиксоски огнени стрели.

Преминаването на флотилията ни отне цели два дни, защото скалите спираха вятъра. Беше горещо и корабите трябваше да преминават през прохода с гребане срещу силното течение. Стрели се забиваха в мачтите и палубите и пожарите трябваше да бъде потушавани с вериги от хора, които си подаваха ведра с вода, или с кожени маркучи от помпите от ескортиращата галера. За нас нямаше начин да отвърнем на тези атаки, защото стрелците се намираха високо на скалите, извън обсега на нашите не толкова мощни лъкове. Когато Ремрем слезе на брега със своята команда, за да свали стрелците от височината, те ги обстреляха с огнени стрели и ги принудиха да се оттеглят обратно.

Плавателните съдове, които успяха да преминат, бяха почернели от огъня, но много други нямаха този късмет. Огънят на борда им бе надделял над ведрата с вода и помпите и ги бе погълнал. Трябваше да ги изоставим и течението ги носеше, всявайки хаос между останалите от флотилията, които идваха към прохода. В повечето случаи успявахме да спасим хората, преди пожарът да се развилнее напълно, но понякога закъснявахме. Женските и детските писъци смразяваха кръвта в жилите ми. Никога няма да забравя една млада жена, която скочи от горяща лодка, а дългата й коса гореше като сватбена гирлянда.

При Вратите на Хапи загубихме над петдесет кораба. Докато плавахме към Елефантина, на галерите се развяваха траурни знамена, но накрая хиксосите и техните коне, изглежда, се умориха от това преследване на юг. Прашните облаци вече не затъмняваха северния хоризонт и можехме да си отдъхнем, да дадем воля на мъката си по нашите мъртви и да поправим плавателните си съдове.

Обаче никой от нас не вярваше, че враговете са се отказали окончателно. В края на краищата желанието им да пленят съкровището на фараона бе твърде силно.

(обратно)

Двамата с принц Мемнон прекарвахме дълго време под навеса на кърмата. Той слушаше с интерес разказите ми и наблюдаваше опитите ми да направя нов модел лък за нашата армия. За да му обръщам внимание, непрекъснато ми задаваше въпроси.

— Какво правиш, Таита?

— Правя нов лък.

— Да, но защо?

— Добре, ще ти кажа. Нашите лъкове, освен че не притежават такава сила и не пускат стрелите надалече, са прекалено дълги за колесниците.

Той ме слушаше внимателно. Дори когато беше пеленаче, не се опитвах да му говоря по бебешки, а се отнасях с него като с възрастен човек. Ако понякога не ме разбираше, най-малкото бе щастлив да чуе гласа ми.

— Вече знам, че бъдещето ни зависи от конете и колесниците и съм сигурен, че Ваше Величество е съгласен с мен? — Вдигнах очи към него. — Ти също обичаш конете, нали, Мем?

Той ме разбра добре.

— Обичам конете, особено Пейшънс и Блейд.

Вече бях изпълнил три свитъка с размишления и диаграми как тези военни придобивки да бъдат използвани по най-добрия начин. Искаше ми се да можех да обмисля подробностите с Танус, но Великият египетски лъв не се интересуваше от тези въпроси.

— Направи проклетите неща, щом се налага, но престани да дърдориш за тях — каза ми той.

Принцът бе много по-възприемчив слушател и докато работех, водехме дълги разговори, които много по-късно щяха да дадат добра реколта. Мемнон предпочиташе компанията на Танус, но аз винаги бях на негово разположение и ние прекарвахме заедно дълги щастливи часове.

От малък той бе изключително умен и разви дарбите си много по-бързо другите ми ученици. Дори господарката не научаваше нещата така лесно, когато бе на неговата възраст. Бях направил на Мемнон играчка от новия вид лък, той го овладя бързо и скоро изстреля една от първите си малки стрели по цялата дължина на палубата за крайно неудоволствие на робините и бавачките, които станаха негови мишени. Те не смееха да се наведат, когато принцът носеше своя лък; той рядко пропускаше привлекателните женски бедра от двадесетина стъпки.

След лъка негова любима играчка стана миниатюрната колесница, която му издялах. Направих дори фигурка на водач, който да стои на платформата и да държи юздите на конете. Принцът веднага нарече фигурката Мем, а конете — Пейшънс и Блейд. Буташе неуморно колесницата по палубата, издавайки звуци, наподобяващи цвилене, или викове „Дий!“ или „Стой!“.

За такова малко момче той винаги имаше ясна представа за заобикалящата го среда. Тези блестящи тъмни очи не пропускаха нищо. Никак не се учудих, че пръв от нашия екипаж забеляза малките странни фигури далеч пред нас на десния бряг на реката.

— Коне! — изпищя той и миг по-късно: — Гледай, гледай! Това е Хюи!

Втурнах се към мястото, където стоеше, и сърцето ми затуптя радостно, когато разбрах, че е прав. Яхнал Блейд, Хюи се спускаше към брега, за да ни посрещне.

Той бе успял да доведе конете до Елефантина. Прощавам му всички други грехове и глупости; беше спасил конете ми.

— Много се гордея с Хюи — каза сериозно принцът, имитирайки ме толкова успешно, че господарката и всички наоколо избухнаха в смях.

(обратно)

Щом стигнахме Елефантина, си дадохме почивка. От доста дни нямаше и следа от преследващите ни колесници и надеждата ни се възвърна. Хората започнаха да говорят за спиране на бягството на юг и за оставане тук, пред праговете, и за създаване на нова армия, която да се противопостави на нашествениците.

Не позволих на господарката да се съблазни от тази идея. Убедих я, че видението ми ни е показало истинския път и нашата съдба продължава да се простира на юг. Междувременно продължих с неотслабваща сила подготовката за пътешествието. Мисля, че този път самото приключение ме омагьосваше повече от необходимостта да избягаме от хиксосите.

Исках да видя какво има зад праговете и нощем, след тежката работа на пристанището, седях до късно над папирусите. Четях описанията на хората, направили преди нас първите крачки към неизвестното.

Те пишеха, че реката стига до края на света. Пишеха, че след първия праг има друг, непреодолим нито от човек, нито от плавателен съд. Казваха, че пътуването от първия праг до следващия продължава цяла година.

Исках да видя това. Повече от всичко в живота си исках да видя откъде извира тази велика река, която бе нашият живот.

Когато накрая заспивах върху свитъците, в сънищата си отново виждах богинята, седнала на планинския връх, от който бликаха два еднакви водни стълба. Въпреки че спях малко, призори се събуждах освежен и се втурвах възбуден към пристанището, за да продължа с подготовката за пътешествието.

Имах късмет, че повечето от въжетата за нашите кораби се изработваха в тукашната корабостроителница. Така имах възможност да подбера най-фини ленени въжета. Някои от тях бяха дебели колкото пръста ми, а други — колкото бедрото. С тях запълних всяко възможно място в трюмовете на корабите. Знаех колко много ще са ни нужни, когато стигнем до праговете.

В Елефантина ясно си проличаха хората със слаба воля. Трудностите, които изпитахме при плаването от Тива дотук, накараха мнозина да предпочетат милостта на хиксосите пред безкрайното пътуване към изгарящите южни пустини, където ги чакаха диви хора и животни.

Когато Танус научи, че хиляди от хората ни възнамеряват да ни напуснат, ядосано изръмжа:

— Проклети предатели и ренегати! Зная как да се справя с тях.

Веднага обяви решението си да обърне легионите срещу тях и да ги върне на корабите.

Отначало господарката го подкрепи, но мотивите й се различаваха от неговите. Тя бе загрижена за благополучието на народа си и се бе заклела да не остави никого на жестокостите на хиксосите.

Трябваше да споря цяла нощ с двамата, докато ги убедя, че за нас е по-добре да оставим тези, които не желаят да продължат. Накрая царица Лострис издаде декрет, че всеки, който желае да остане в Елефантина, е свободен да го стори. Той бе прочетен на висок глас по всички улици на града и на пристанището, където се намираха нашите кораби.

Аз, царица Лострис, регент на Велики Египет, майка на принц Мемнон, наследника на короната на двете царства, давам тържествено обещание на народа на тази земя.

Призовавам боговете за свидетели на клетвата си. Заклевам се, че когато принцът навърши пълнолетие, ще се върна в Елефантина, ще го кача на трона на Египет и ще сложа двойната корона на главата му, за да прогони неприятеля и да царува милостиво и мъдро до края на дните си.

Аз, царица Лострис, регент на Великия Египет, казах това.

Тази декларация засили стократно любовта и верността на обикновените граждани към господарката и принца. Съмнявам се, че в цялата ни история е имало по-обичана царица. Когато бяха съставени списъците на хората, които щяха да отплават с нас отвъд праговете на реката, никак не се изненадах, че имената на най-полезните бяха в тях. В Елефантина оставаха онези, с които с радост бихме се разделили, включително голяма част от жреците.

Обаче времето щеше да покаже, че оставащите в Елефантина също още са много ценни за нас. През дългите години на нашето изгнание те поддържаха пламъка в душите на хората, спомена за принц Мемнон и обещанието на царица Лострис да се върне при тях.

Постепенно през всичките дълги и горчиви години на хиксоската тирания легендата за завръщането на принца се разпространяваше из двете царства. Накрая всички хора в Египет, от първия праг до седемте ръкава на Нил в делтата, повярваха, че той ще се върне, и се молеха за този ден.

(обратно)

Хюи ме чакаше с конете на западния бряг, в подножието на златистите дюни. Двамата с принца ходехме там всеки ден и въпреки че бе пораснал и натежал, Мемнон яздеше на раменете ми, за да вижда по-добре стадото.

Знаеше имената на всичките ни любимци, а Пейшънс и Блейд ядяха от ръката му пшеничени питки, щом ги повикаше. Когато за пръв път се качи на гърба на Пейшънс, тя бе така внимателна с него, сякаш бе нейно жребче, а принцът викаше силно от вълнение, че се носи сам из полето.

Хюи се бе научил да се справя със стадото по време на поход. Използвайки неговия опит, ние планирахме всяка подробност за следващия етап от пътуването. Обясних на Хюи ползата от конете при преминаването на праговете и поръчах на него, конярите и водачите на колесници да плетат въжета и да правят хамути.

При първата възможност двамата с Танус отидохме нагоре по реката, за да разузнаем прага. Пивото на водата бе толкова ниско, че всички острови се показваха. Коритото на реката между тях бе толкова плитко, че на места човек можеше да го прегази, без водата да покрие главата му.

Праговете се простираха на огромно разстояние и реката преминаваше през множество скали и завои, които уплашиха дори мен. Бях обезсърчен от гледката пред нас, но Танус дори не трепна.

— Няма да успееш да прекараш нито една лодка, без да пробиеш дъното й. Какво ще сториш с тежките галери? Ще ги пренесеш на гърба на някой от проклетите ти коне ли? — изсмя се той невесело.

Тръгнахме обратно към Елефантина, но преди да стигнем града, взех решение, че единственият начин да продължим напред е да изоставим корабите и да тръгнем по суша. Едва ли си представях тогава трудностите, които щеше да предизвика това. Обаче реших, че на бреговете над праговете можем да построим нова флотилия.

Когато се върнахме в двореца на острова в Елефантина, отидохме направо в залата за аудиенции и докладвахме на царица Лострис. Тя изслуша всичко, което й разказахме, сетне поклати глава.

— Не вярвам богинята да ни е изоставила толкова рано — и поведе целия си двор заедно с нас към храма на Хапи в южната част на острова.

Царицата извърши щедро жертвоприношение на богинята и цялата нощ прекарахме в молитви. Не вярвам, че благоразположението на боговете може да се купи, като се прережат гърлата на няколко козела и пред каменния олтар се поставят чепки грозде, но въпреки това се молих усърдно и на разсъмване краката ужасно ме боляха от дългото бдение на каменните пейки.

Щом първите лъчи на слънцето преминаха през вратите на светилището и огряха олтара, господарката ме изпрати долу в шахтата на нилометъра. Още преди да стигна до най-долното стъпало, нагазих до глезените във вода.

Хапи се бе вслушала в молитвите ни. Нил бе започнал да приижда няколко седмици по-рано.

(обратно)

В деня след началото на надигането на водите на крилете на северния вятър долетя една от нашите бързи разузнавателни галери, които Танус бе оставил да наблюдават движенията на хиксоските кохорти. Врагът отново бе минал в настъпление и до една седмица щеше да бъде в Елефантина.

Господарят Танус незабавно замина с основната войска, за да подготви защитата на праговете, като ни остави с господаря Меркесет да се грижим за качването на хората по корабите. Успях да откъсна Меркесет от младата му съпруга колкото да подпише заповедите, които бях подготвил вместо него. Този път успяхме да овладеем паниката, която ни бе обзела при Тива, и всичко бе под контрол. Бяхме готови да отплаваме към първия праг.

Петдесет хиляди египтяни се бяха струпали по двата бряга, плачейки и отправяйки молитви към Хапи и размахвайки палмови листа за сбогом, докато се отдалечавахме. Царица Лострис стоеше на носа на „Дъхът на Хор“ с малкия принц до себе си и двамата махаха на тълпите на брега при бавното движение нагоре по реката. На двадесет и една години господарката бе изключително красива. Хората благоговееха пред нея. Нейната красота се повтаряше в лицето на детето до нея, което държеше камшика и жезъла на Египет в малките си здрави ръце.

— Ще се върнем — викаше господарката.

Принцът повтаряше след нея:

— Ще се върнем. Чакайте ни. Ще се върнем.

Този ден на бреговете на майка Нил се роди легендата, която щеше да поддържа нашата угнетена и потисната страна през най-мрачния й период.

(обратно)

Когато стигнахме долния край на водопада, обсипаното с остри камъни дефиле се преобрази, спокойната зелена повърхност се пенеше, но все още не бе дала воля на цялата си ужасна сила.

Това бе най-подходящият за нашето смело начинание момент от жизнения цикъл на реката. Водите бяха достатъчно дълбоки, за да преминат корабите ни, без да заседнат в плитчините, а течението бе достатъчно силно, за да не ги запрати в гранитните скали край водопада.

Танус се занимаваше с корабите, а ние с Хюи под формалното командване на господаря Меркесет отговаряхме за хората на брега. Под един тръстиков заслон оставих веселия старец с голяма делва от най-доброто ни вино и с шестнадесетгодишната му съпруга и през следващите дни се стараех да не обръщам внимание на противоречивите му заповеди. Ние се захванахме с преминаването на първия праг.

Конете се придвижваха по сушата и с най-дебелите ленени въжета ги впрегнахме по десет заедно. Бързо установихме, че можем да съставим десет такива впряга — сто коня, които да свържем с основните въжета. Ако се бяхме опитали да запрегнем повече животни, те щяха да станат неуправляеми.

Освен с конете разполагахме и с двеста мъже, които теглеха спомагателните въжета. Сменяхме конете и мъжете на всеки час, за да не се преуморяват. При всеки опасен завой поставяхме допълнително хора на брега или на островчетата сред реката. Те бяха въоръжени с дълги пръти, за да насочват корабите към основното течение, по-далеч от подводните скали.

Хората ни бяха родени край реката и познаваха Нил по-добре отколкото жените си. Двамата с Танус създадохме система за сигнали с рогове, за да съгласуваме действията на хората по галерите и на тези, които бяха на брега.

Моряците на галерите също бяха въоръжени с дълги прътове, за да изтласкват напред и да отблъскват съдовете от плитчините. Докато работеха, пееха древни моряшки песни, а „Дъхът на Хор“ първи направи опит да прекоси прага. Песните на конярите се смесваха с глухото бучене на водите на Нил, а ние теглехме водния съд напред и той се насочи право към първия водопад.

Зелената вода се надигаше към носа му, но не можеше да преодолее нашата упоритост и силата на две хиляди мъже и сто коня. Изтеглихме „Дъхът на Хор“ през първия бързей и всички завикахме радостно, когато галерата се плъзна в спокойни води.

Обаче ни предстояха още шест мили. Сменихме хората и конете и насочихме кораба срещу бучащата и пенеща се вода. От нея се показваха камъни, остри като главите на гигантски хипопотами и готови да разпорят дървения й корпус. Трябваше да преодоляваме коварни водовъртежи и да се борим с опасността, която ни чакаше около всеки камък, но въжетата издържаха, а хората и конете теглеха неуморно нагоре, без да се щадят.

Господарката се разхождаше по брега покрай потящите се мъже. Дори под силното слънце беше свежа като цвете и смехът и добродушните й шеги им даваха нови сили. Тя пееше заедно с тях и аз също се включих в този хор. Измисляхме нови думи и продължавахме да напредваме. Мъжете се смееха на дръзките куплети и дърпаха въжетата с удвоена сила.

Принц Мемнон яздеше Блейд във водещия впряг. Хюи бе завързал едно въже около гърдите на коня зад предните му крака, за да може да го управлява, защото краката на детето бяха все още твърде къси, за да се справи само. Принцът гордо махаше на баща си, който го наблюдаваше от галерата.

Когато накрая навлязохме в дълбокото и спокойно течение на реката над дефилето, песента на моряците се превърна в химн за възхвала на Хапи, която ни бе помогнала в това изпитание.

Щом се качи отново на галерата, царицата повика главния зидар и му заповяда да изсече обелиск в гранитния масив над дефилето. Докато се мъчехме с прекарването на останалата част от флотилията през прага, зидарите работиха с въодушевление и изсякоха стройна колона. Когато я завършиха, издълбаха върху нея думите, които господарката им бе продиктувала, използвайки фараонските йероглифи, в които нейното име и името на принца се съдържаха в царския орнамент.

(обратно)

Докато преминавахме прага, придобивахме все повече опит.

Изтеглянето на „Дъхът на Хор“ през бързеите ни отне цял ден. През следващата седмица преминавахме за два пъти по-малко време, а в дефилето се намираха едновременно пет-шест плавателни съда. Това приличаше на царска процесия; галерите се движеха плътно една зад друга. В тегленето участваха десет хиляди мъже и около стотина коня.

В тихата и дълбока зелена вода над бързеите вече имаше стотина кораба, когато хиксосите отново ни нападнаха.

Цар Салитис се бе забавил с плячкосването на град Елефантина и не бе разбрал веднага, че сме продължили нагоре по реката с по-голямата част от съкровището на фараона. Онова, което знаеше за реката и което шпионите му и Интеф са му казали, го бе убедило, че праговете са непреодолимо препятствие за корабите. Беше загубил много време в Елефантина, преди отново да се втурне след нас.

Беше плячкосал града и двореца на острова; беше плащал на информатори и измъчвал пленници, за да научи какво е станало със съкровището и принца, ала гражданите на Елефантина бяха верни поданици и бяха устояли на хиксосите, за да дадат време на флотилията да извърши преминаването.

Разбира се, това не можеше да продължи безкрайно и накрая някаква бедна душа се бе пречупила при мъченията на тирана. Цар Салитис отново бе впрегнал конете си и се бе втурнал след нас в дефилето на праговете.

Обаче Танус бе добре подготвен да го посрещне. Под негова команда Кратас, Ремрем и Астес бяха избрали старателно позициите си. Всички, които можеха да бъдат освободени от работата по изтеглянето на корабите, бяха изпратени в помощ на отбраната.

Теренът бе най-големият ни съюзник. Дефилето бе стръмно и скалисто. Пътят бе тесен и с много завои и свлачища. При всеки завой на реката се издигаха високи отвесни скали, които бяха естествена преграда. Тук колесниците не можеха да маневрират. Беше невъзможно да изоставят реката и да заобиколят дефилето през откритата пустиня. В пясъчната пустош нямаше нито вода, нито паша за конете. Тежките колесници щяха да затънат в пясъците, преди да успеят да стигнат отново до реката. За враговете нямаше избор и те бяха принудени да приближават към нас в единична колона по тесния път на брега.

От друга страна, Кратас разполагаше с достатъчно време, за да подсили природните укрепления чрез изграждане на каменни стени. Той разположи стрелците си на скалите над тези препятствия и струпа камъни по височините над пътя.

Когато предните части на хиксосите се появиха, зад каменните укрепления върху тях се изсипаха безброй стрели. Сетне, когато тръгнаха пеша, за да разчистват струпаните по пътя каменни препятствия, по заповедна Кратас клиновете изпод струпаните камъни бяха избити.

Камъните започнаха да падат върху хиксосите, помитайки мъже, коне и колесници към водите на Нил. Застанал на върха на урвата заедно с Кратас, наблюдавах как телата им подскачат и се въртят по склона и чувах слабите и отчаяни викове, отекващи в скалите. Тежестта на броните им пречеше да се задържат на повърхността и реката ги поглъщаше.

Цар Салитис бе упорит и изпрати напред още от своите войски, за да прочистят пътя, и други, за да изкачат скалите и свалят нашите части от височините. Загубите на хиксосите в мъже и коне бяха неизброими, докато ние бяхме почти невредими. Когато те се катереха по скалите с тежкото си бронзово въоръжение, ние ги обсипвахме със стрели. Сетне, преди да стигнат до позициите ни, Кратас заповядваше на войниците да отстъпят към следващото подготвено укрепление.

Този неравен двубой можеше да имаше само един край. Преди още да си пробият път до средата на дефилето, цар Салитис се принуди да се откаже от преследването.

Танус и господарката бяха с нас на скалите, когато хиксосите започнаха да се оттеглят. Оставиха пътеката осеяна със счупени колесници и разхвърляни оръжия.

— Тръбите да свирят! — заповяда Танус и дефилето отекна от техните подигравателни звуци.

Последна в тази жалка върволица беше позлатената и украсена колесница на царя. Дори от върха, където се бяхме качили, успяхме да разпознаем Салитис с високия му бронзов шлем и черната коса, падаща на раменете му. Той вдигна дясната си ръка, в която държеше лъка, и заканително я размаха към нас. Лицето му бе изкривено от гняв.

Гледахме го, докато се изгуби от очите ни. Тогава Танус изпрати шпиони към Елефантина, за да е сигурен, че това не е хитрина и фалшиво оттегляне. Хапи бе изпълнила обещанието си и за пореден път ни бе защитила.

Сетне се обърнахме и като следвахме пътеката, прокарана от дивите кози, се върнахме там, където флотилията бе хвърлила котва.

(обратно)

Зидарите бяха завършили работата си. Гранитната колона бе висока три човешки ръста. Бях маркирал размерите и формата върху скалата, преди да се нанесе първият удар с длето. Поради това линиите на паметника бяха така майсторски прокарани, че той изглеждаше много по-висок на скалата над прага, с лице към мястото на нашата победа.

Всички се бяха струпали в подножието му, когато царица Лострис посвети колоната на речната богиня. Господарката прочете на всеослушание надписа, който зидарите бяха издълбали върху изгладения камък:

Аз, царица Лострис, регент на Египет и вдовица на фараон Мамос, осмия с това име, майка на принц Мемнон, който ще господства след мен над двете царства, заповядах да бъде издигнат този паметник.

Това е знак на дадената от мен клетва към народа на Египет, че ще се завърна при тях от тази пустош, където съм принудена да се оттегля принудително от варварите.

Този камък е поставен тук в първата година от управлението ми, деветстотната година от построяването на великата пирамида на фараон Хеопс.

Нека този камък остане непоклатим като пирамидата, докато изпълня обещанието си да се върна.

Сетне пред очите на всички царицата постави златното отличие за доблест на гърдите на Танус, Кратас, Ремрем и Астес — героите, които направиха възможно прекосяването на прага.

Последно след всички тя извика моето име и когато коленичих пред нея, прошепна така, че само аз да я чуя:

— Как бих могла да те забравя, скъпи мой, верен Таита? Без твоята помощ никога нямаше да стигнем толкова далеч — тя докосна леко бузата ми, — а и зная колко много обичаш тези красиви дрънкулки. — Тя постави тежката верига за заслуги на врата ми. По-късно я претеглих и видях, че тежи тридесет дебена, с пет дебена повече от веригата, която ми бе връчил фараонът.

Когато се спуснахме по склона на дефилето, вървях до господарката и държах щраусовите пера над главата й, а тя ми се усмихна няколко пъти. Всяка нейна усмивка бе по-скъпоценна за мен от тежката верига на гърдите ми.

На следващата сутрин се качихме отново на „Дъхът на Хор“ и продължихме на юг. Дългото пътешествие бе започнало.

(обратно)

Открихме, че реката е променила вида и нрава си. Вече не бе онази спокойна водна шир, която ни изхранваше и ни помагаше, а неприветливо, диво създание. В нея нямаше никакво благородство и състрадание. Беше тясна и дълбока, а бреговете й бяха стръмни и скалисти. Мрачни канари се надвесваха над нас.

На някои места покрай реката долината толкова се стесняваше, че се налагаше конете, говедата и овцете да вървят едно след друго по стръмните пътеки, които дивите кози бяха отъпкали между камъните и водата. На други места, където скалите и отвесният бряг навлизаха дръзко в Нил, пътеката напълно изчезваше. Понякога стадата не можеха да продължат напред и се налагаше Хюи да ги прекарва на другия бряг, където скалите бяха отстъпили и оставили пространство за преминаване.

Седмиците преминаваха, без да забележим признаци на човешко присъствие. Веднъж нашите разузнавачи откриха в пясъка на брега разядено от червеите грубо изработено кану, а в низината до реката — няколко запустели хижи. Покривите им бяха от тръстика, а стените липсваха. Имаше остатъци от решетки за сушене на риба и пепел от огнища, но това бе всичко. Не открихме съдове или украшения, които да ни подскажат какви хора са живели тук.

Бяхме нетърпеливи да се срещнем с племената от Куш, защото се нуждаехме от роби. Цялата ни цивилизация се крепеше на робите, а нямахме възможност да вземем много с нас от Египет. Танус бе изпратил пред флотилията разузнавачи, които да ни предупредят своевременно за появата на хора или селища, за да подготвим ловците на роби. Фактът, че самият аз бях роб, а прекарвах толкова време в планиране на поробването на други хора, никак не ме смущаваше.

Всяко богатство може да се изрази с четири стоки — земя, злато, роби и слонова кост. Вярвахме, че простиращата се пред нас земя е богата на тези неща. Ако искахме да станем достатъчно силни, за да изгоним хиксосите от Велики Египет, трябваше да открием тези богатства в тази чужда земя, през която плавахме.

Царица Лострис изпрати златотърсачи на хълмовете покрай реката. Те се катереха по дефилетата и пресъхналите дерета, чоплеха и копаеха, отчупваха парчета кварц и аспид, стриваха ги на прах и ги промиваха в плитки глинени съдове, надявайки се да зърнат блестяща следа на дъното им.

Царските ловци отидоха с тях да търсят дивеч, с който да се изхранваме. Освен това търсеха следи от онези големи сиви животни, които носеха скъпоценните бивни на страшните си глави. Постарах се да намеря човек, който да е виждал слонове, живи или мъртви. Изпитвах странно и необяснимо вълнение при мисълта за първата ни среща с легендарните животни.

Много други животни населяваха тези диви простори. Някои от тях ни бяха познати, но повечето бяха странни и ги виждахме за пръв път.

В тръстиките покрай реката имаше хипопотами. Те лежаха в плитчините като валчести камъни. След продължителен научно-теологичен спор така и не успяхме да изясним дали животните над прага принадлежат на богинята, както и тези под него, или са царски дивеч, принадлежат на короната. Жреците на Хапи бяха на едно мнение, докато останалите, с голям апетит за крехкото месо на тези животни, бяхме на противоположното.

Съвсем случайно точно в този момент богиня Хапи реши да навести един от знаменателните ми сънища. Видях я да се появява от зелените води, усмихвайки се благосклонно, и да поставя в ръката на господарката мъничък хипопотам, не по-голям от дива яребица. Веднага щом се събудих, без да губя време, разказах вълнуващия си сън на регентката. Сега вече моите сънища и видения бяха приемани и от господарката, и от всички останали като доказателство за желанията на боговете.

Тази вечер всички празнувахме на пясъчния бряг с изпечено на въглени крехко месо от речна крава. Популярността и славата ми се увеличиха след този сън. Единствено жреците на Хапи не споделяха всеобщите чувства към мен.

Реката гъмжеше от риба. Под прага народът ни бе ловил риба хиляди години. Но тукашните води бяха недокоснати от човешка ръка и рибарски мрежи. Вадехме от реката блестящ син костур, по-тежък и от най-дебелия човек от екипажа ни, имаше огромни морски котки с четинести мустаци, дълги колкото ръката ми и прекалено силни и тежки, за да бъдат уловени с мрежа. С удар на опашките си късаха ленените конци като нежна паяжина. Мъжете ги ловяха с копия в плитчините, като речните крави. Един от тези великани можеше да нахрани петдесет човека с тлъстото си жълтеникаво месо, от което в огньовете се стичаше мазнина.

В скалите над реката бяха надвиснали гнездата на орли и лешояди. Погледнати отдолу, те приличаха на струпани отломки, а изпражненията на огромните птици бяха оцветили камъните под тях с ивици блестящо бяло. Птиците се виеха над нас, очертавайки кръгове в горещия въздух, надигащ се от черните скали на клисурата.

От скалите царствено и надменно ни наблюдаваха стада диви кози. Танус отиде на лов, но изминаха много седмици, преди да улучи една от тях. Те имаха зрението на лешояди и пъргавостта на синеглав гущер, който може да тича без никакво усилие нагоре по гладка гранитна стена.

На височина един от старите козли стигаше до рамото на мъж. Брадата му докосваше камъка, на който стоеше, а рогата му се извиваха от стабилна назъбена основа. Накрая Танус успя да убие един от тях със стрела, прелетяла през клисура, дълбока сто крачки. Козелът падна в пропастта и се запремята във въздуха, след което се удари в камъните долу.

Поради големия ми интерес към всяко диво създание, след като го одра и наряза, Танус ми донесе главата с рогата. Доста се измъчи, докато я свали от тези убийствени канари. Почистих черепа и го поставих като украшение на носа на нашата галера, докато плаваме към неизвестното.

(обратно)

Изминаха месеци и водата започна да спада. По отвесните склонове, покрай които плавахме, личаха следите от предишни отливи.

През нощта двамата с Мемнон оставахме на палубата и наблюдавахме звездите, които грееха на небесния свод. Учех го на названието и естеството на всяка от тези блестящи точки и как те променят съдбата на хората. При тези наблюдения определих, че реката вече не тече на юг, а е променила посоката си на запад. Откритието ми възбуди разгорещен спор между учените мъже в нашето общество.

— Реката ни отвежда право към западните полета на рая — внушаваха ни жреците на Озирис и Амон Ра.

— Това е хитрина на Сет. Той иска да ни обърка и да осуети намеренията ни — възразяваха жреците на Хапи, които досега имаха силно влияние над съвета.

Царица Лострис бе дете на тяхната богиня и бе възприето, че Хапи закриля нашето пътешествие. Жреците се ядосваха, че влиянието им отслабва с това своеволно изменение на посоката на реката.

— Скоро тя отново ще завие на юг — твърдяха те.

Винаги съм се ужасявал, когато безскрупулни хора манипулират желанията на боговете така, че те да съвпаднат с техните.

Преди въпросът да бъде разрешен, стигнахме до втория праг.

Това бе най-далечното място, до което бе стигал цивилизован човек. Никой не бе отивал по-нататък. Причината бе съвсем очевидна. Тук бързеите бяха по-широки и опасни от онези, с които се бяхме справили.

Върху обширна площ течението на Нил бе разделено от няколко големи острова и стотици по-малки. Сега нивото на водата бе спаднало и на места се виждаше дъното. Сложна плетеница от канали се простираше на мили пред нас.

— Можем ли да бъдем сигурни, че няма друг праг, а след него още един? — питаха се един друг онези, които лесно се обезсърчаваха. — Ще изразходваме силите си и накрая ще се окажем в клопка между праговете на реката, безсилни да продължим напред или да се върнем назад. Трябва да се върнем, преди да е станало твърде късно — стигаха до общо заключение те.

— Ще продължим — повели господарката ми. — Тези, които желаят да се върнат сега, са свободни да го сторят. Обаче без кораби, на които да плават, и без коне, които да ги теглят. Нека се върнат — убедена съм, че хиксосите ще ги посрещнат с отворени обятия.

Никой не прие великодушното й предложение. Вместо това слязоха и плодородните острови, преграждащи течението на реката.

Влагата от бързеите по време на отлива и водата, просмукваха се през почвата, бяха превърнали тези острови в зелени гори, пълна противоположност на безкрайната пустиня на двата бряга. Изникнали от семената, донесен от течението от другия край на света, високи дървета от различни видове, каквито не бяхме виждали преди, растяха върху наносите, напластили се върху гранитната основа на островите.

Не можехме да прекосим острите камъни на дъното преди следващия прилив, когато водите на Нил щяха да са достатъчно дълбоки за корабите ни. Дотогава щяха да изминат много месеци. Нашите земеделци слязоха на островите, разчистиха земята и посяха семена, които носехме с нас. Те поникнаха за дни и на топлото слънце растенията избуяха пред очите ни. След няколко месеца зърнените култури бяха готови за жътва. Хранехме се със сладки плодове и зеленчуци, които ни липсваха, откакто бяхме напуснали Египет. Хората престанаха да недоволстват.

Всъщност тези острови бяха така привлекателни, а почвата — толкова плодородна, че някои от хората изразиха желание да се установят тук за постоянно. Жреците на Амон Ра помолиха царицата да издигне храм на бога на един от островите. Господарката им отвърна:

— Ние сме пътешественици. Накрая ще се завърнем в Египет. Такова е обещанието, което съм дала пред народа си. Няма да строим храмове или други постоянни жилища. Докато не се върнем в Египет, ще живеем като бедуините в шатри и в колиби.

(обратно)

Сега разполагах с различен дървен материал и можех да изучавам качествата му.

От акацията, чиято дървесина бе гъвкава и здрава, ставаха чудесни спици за колела. Дърводелците се заеха със сглобяването на колесниците, които бяхме донесли с корабите си. А от дърветата и бамбука, които растяха тук, направихме нови.

На равните, широки по няколко мили места под прага нашият ескадрон колесници ежедневно правеше упражнения. Спиците на колелата все още се чупеха при голяма скорост, но не толкова често както в миналото. Успях да убедя Танус да се качи на платформата на колесницата ми — той отказваше да се вози на друга.

По същото време успях да завърша първия си двойно извит лък, над който работех, откакто напуснахме Елефантина. Бе направен от същите материали както Ланата — дърво, слонова кост и рог, но се различаваше по форма. Когато не бе опънат, долният и горният край стърчаха; само когато бе опънат придобиваше формата на познатите ни лъкове. Напрежението в дървото и тетивата бяха увеличени от скъсените му пропорции.

След дълги увещания Танус се съгласи да стреля с лъка по няколко мишени, които бях издигнал на източния бряг. Пусна повече от двадесет стрели, без да каже нищо, но явно бе удивен от точността му. Познавах Танус добре. Бе твърде консервативен. Ланата бе първата му любов и бе мъчително за него да признае предимствата на новия лък, така че не поисках да изкаже мнението си, а го оставих постепенно да се примири с истината.

Нашите разузнавачи се завърнаха и докладваха, че миграцията на ориксите от пустинята е започнала. Вече бяхме виждали няколко малки стада от тези прекрасни животни. Обикновено те пасяха по брега на реката, но побягваха навътре в пустинята, щом забележеха корабите ни. Разузнавачите казаха, че огромна маса от тях се придвижва към нас. Бях свидетел на такова нещо веднъж.

Докато се придвижваха към нови пасища, стадата се сливаха в една огромна маса, прекосяваща пустинята. Сега ни се предоставяше шанс да опитаме месото им и да изпробваме колесниците. Щом имаше какво да преследва с тях, Танус за пръв път прояви истински интерес към колесниците ми. Когато зае мястото си на платформата зад мен, забелязах, че бе сменил стария си верен лък Ланата с новия, който бях направил за него. Не казах нищо, а дръпнах юздите и конете се насочиха между хълмовете към прохода, който ни отвеждаше в пустинята.

Един ескадрон от петдесет колесници и дузина тежки коли с храна и вода за пет дни потеглиха с нас. Колесниците се движеха в редица на разстояние три дължини една от друга. Това вече бе обичайният ни начин на придвижване. За да ни бъде по-леко, бяхме само по препаски на бедрата, а мъжете ни бяха в отлично физическо състояние след месеците, прекарани на скамейките на гребците. Мускулестите им тела бяха намазани с масла и блестяха на слънцето като телата на млади богове. Всяка колесница носеше ярко оцветен отличителен флаг на дълга бамбукова пръчка. Когато погледнах назад към колоната, дори аз, който никога не съм бил войник, бях впечатлен от зрелището.

Тогава все още не осъзнавах, но оттеглянето на хиксосите бе наложило нов боен дух у хората. Бяхме учени, търговци и жреци, но сега, след решението на царица Лострис да прогони нашествениците и водени от господаря Танус, ние се превръщахме във войнствен народ.

Преминавахме хълмовете и пред очите ни постепенно се откриваше пустинята. Изведнъж зад купчина камъни изскочи дребна фигурка.

— Пррр! — спрях конете аз. — Какво правиш тук толкова далеч от корабите?

Не бях виждал принца от предишната вечер и смятах, че е при бавачките си. Да се натъкна на него тук, в пустинята, бе голям шок за мен. Погледът ми бе гневен. Той не бе навършил шест години, но беше с играчката си лък през рамо, а на лицето му забелязах упорития израз, който ми напомняше за баща му, когато изпаднеше в едно от лошите си настроения.

— Идвам на лов с вас — заяви Мемнон.

— Не, няма — възпротивих се аз. — Веднага ще те върна при майка ти. Тя знае какво да прави с малко момче, което тайно се е измъкнало от лагера.

— Аз съм принцът на Египет — изрече Мемнон, но устните му трепереха въпреки предизвикателния му тон. — Никой не може да ми забрани. Мое право и свещен дълг е да водя хората си.

Сега бяхме на опасна територия. Принцът знаеше правата си, а аз бях този, който го бе научил на тях. Обаче наистина не очаквах да ги приложи толкова скоро. Бе невъзможно да се спори с него и аз напрегнато обмислях как да намеря изход от положението.

— Защо не ме помоли?

— Защото щеше да отидеш при майка ми — откровено си призна той, — а тя щеше да те подкрепи както винаги.

— Все още мога да отида при царицата — заплаших го, но той погледа към долината, където корабите изглеждаха малки като играчки, и ми се усмихна. И двамата знаехме, че няма да заповядам целият ескадрон отново да поеме в обратна посока.

— Моля те, нека дойда с теб, Таита — промени тона той.

Малкото дяволче ме атакуваше по всички фронтове. Бе невъзможно да му откажа, когато пуснеше в ход чара си. Тогава ми хрумна нещо.

— Трябваше да попиташ него.

Отношенията между тях двамата бяха доста особени. Само ние тримата — двамата родители и аз — знаехме истината. Принцът мислеше за Танус като за свой наставник и командир на своята армия. Въпреки привързаността си детето се страхуваше от него. Танус не беше човек, с когото малко момче, пък било то и принц, би си поиграло.

Сега двамата се гледаха. Явно Мемнон обмисляше план за атака, а Танус се опитваше да потисне смеха си.

— Господарю Хараб — принцът се беше спрял на официалната форма, — искам да дойда с вас. Смятам, че това ще е полезен урок за мен. Все пак един ден аз ще трябва да водя армията.

Бях го научил да размишлява логично. Можех да се гордея с ученика си.

— Принц Мемнон, това заповед ли е? — Баща му успя да прикрие удивлението си, като се намръщи.

В очите на принца проблеснаха сълзи и той поклати тъжно глава.

— Не, господарю. — Отново бе станал малко момченце. — Но много искам да дойда на лов с вас, моля ви!

— Царицата ще ме обеси. Хайде, скачай при мен, малък разбойнико!

Принцът обичаше Танус да го нарича „разбойник“. Обикновено той наричаше така войниците от любимия си полк и това караше Мемнон да се чувства един от тях. Нададе радостен вик и едва не се спъна в бързината да се качи на колесницата. Танус се протегна и го хвана за ръката. Вдигна го на платформата между нас двамата.

— Дий! — извика Мемнон на Пейшънс и Блейд и се понесохме напред към пустинята. Преди това аз не пропуснах да изпратя вестоносец до царицата. Дори лъвицата не е толкова свирепа, когато ставаше въпрос за малкото й, както царицата.

Там, откъдето бяха преминали мигриращите стада, се бе образувал път широк неколкостотин метра. Копитата на ориксите са широки, за да стъпват по мекия пясък на пустинята. Оставяха ясни следи във формата на хиксоските остриета на копия. Хиляди от тези огромни антилопи бяха преминали по този път.

— Кога? — попита Танус.

Аз слязох от колесницата, за да разгледам следите внимателно. Мемнон слезе с мен, защото никога не изпусках възможността да го науча на нещо. Показах му как нощният вятър ги е загладил и как малките насекоми и гущери са нанесли своите следи върху тези на стадото.

— Преминали са оттук вчера вечерта — изказах мнението си с подкрепата на принца, — но се движат бавно. С малко късмет ще ги застигнем преди обед.

Изчакахме колите да ни настигнат. Напоихме конете и сетне продължихме, следвайки широкия утъпкан път през дюните.

Скоро открихме трупове на изнемощели животни: бяха или много стари, или твърде млади и върху тях вече бяха накацали врани. Червените чакали се навъртаха крадешком, надявайки се на плячка.

Следвахме широкия път, докато забелязахме облак прах на южния хоризонт и тогава ускорихме ход. Когато се изкачихме на каменистите хълмове, забелязахме разпръснатите под нас стада, а пустинята се бе преобразила в цветна градина.

Последните дъждове може би бяха паднали тук преди стотици години. Изглеждаше невъзможно, но семената, които през цялото време бяха спали, изгаряни от слънцето и разпръсвани от пустинния вятър, бяха изчакали този дъжд. За всеки, който се съмняваше в съществуването на боговете, това чудо бе доказателство. За всеки, който се съмняваше, че животът е вечен, това даваше обещание за безсмъртие. Ако цветята можеха да оцелеят, то и човешката душа, която е много по-прекрасна и ценна, би могла да живее вечно.

Местността под нас бе оцветена в меки зелени тонове като фон на прекрасна дъга, а наоколо растяха цветя. Оранжево оцветените маргаритки цъфтяха по равнината, а тези с бели листчета приличаха на слана по склоновете на хълма. Сини гладиоли, пурпурни лилии и жълти азалии буйно цъфтяха наоколо. Красотата им обаче бе ефимерна. След месец пустинята отново щеше да триумфира. Цветята щяха да изсъхнат, а тревата щеше се превърне в прах и да се разпръсне от горещите ветрове. Нищо нямаше да остане от великолепието, освен семената, малки като прашинки пясък.

— Такава красота трябва да бъде споделена с този, когото обичаш — въздъхна Танус. — Защо царицата не е с мен сега!

Това че той бе толкова развълнуван от гледката, доказваше, че красотата е всесилна. Този мъж, войник и ловец бе забравил за плячката и гледката го изпълваше с религиозно благоговение.

Викът на Кратас ни сепна.

— В името на смърдящата брада на Сет, там долу трябва да има повече от десет хиляди орикси.

Те се бяха разпръснали чак до зелените очертания на далечните хълмове. Някои от възрастните самци стояха сами, странейки от останалите, но повечето бяха в стада от десет до сто. Приличаха на огромни ръждиви петна. Сякаш всички орикси в Африка се бяха струпали тук.

Отново напоихме конете, преди ловът да започне. Това ми даде възможност да отида напред и да разгледам струпването на толкова много животни. Естествено Мемнон ме последва, но когато се опитах да го хвана за ръката, той издърпа пръстите си.

— Не ме дръж за ръка пред всички, Таита — важно ми нареди. — Вече не съм малък.

Докато стояхме на височината, някои от животните наблизо вдигнаха глави и ни загледаха любопитно. Дойде ми наум, че вероятно досега те никога не бяха виждали хора и не се страхуваха от нас.

Ориксите са прекрасни създания, високи като коне, със същите гъсти тъмни опашки, стигащи до земята. Имаха дълги гриви, но приликата им с конете свършваше дотук, защото на главите си имаха тънки и остри като нож рога. Докато другите видове антилопи са кротки и безобидни, спасявайки се от нападателя с бягство, ориксите не биха отстъпили дори на лъв.

Разказах на Мемнон за тяхната смелост и издръжливост, за начина, по който живееха, без да пият вода.

— Те поемат вода от росата и от пустинните корени и грудки, които изравят с копитата си.

Той ме слушаше с интерес, защото бе наследил любовта към преследването от баща си и го бях научил да уважава всички диви животни.

— Истинският ловец разбира и уважава птиците и животните, които преследва — казах му аз, а той кимна сериозно.

— Искам да бъда истински ловец и войник, също като господаря Танус.

— Човек не се ражда с тези дарби. Трябва да ги научи по същия начин, както ти се подготвяш да бъдеш велик и справедлив фараон.

Изпитах разочарование, когато Танус ми викна, че конете са напоени, и видях останалите отново на колесниците. Бих предпочел да прекарам остатъка от деня с принца, наблюдавайки животните. Върнах се неохотно и подкарах колесницата начело на колоната.

На платформите на другите колесници стрелците бяха обтегнали лъковете си. Ловната треска бе обхванала всички. Бяха като ловджийски кучета, надушващи плячка.

— Но, господарю Танус! — извика Кратас. — Какво стана с облога за изхода на лова?

Преди той да успее да отвърне, промърморих:

— Обзаложи се. Старият самохвалко никога не е стрелял от летяща колесница.

— Само за тези, които сам си убил — викна Танус. — Ако в животното има стрела от другиго, не се брои. Всеки стрелец да маркира стрелите си със своя шарка, така че по-късно да може да претендира за животното.

Танусовият отличителен знак бе Окото на Хор.

— Един златен дебен за всеки убит орикс с твоя стрела в него.

— Нека са два — предложих аз. — Един за мен.

Аз не обичам да залагам, но това не беше залагане.

Танус бе въоръжен с новия си двойноизвит лък, а аз бях най-добрият водач на колесница в армията.

Все още бяхме новаци, но бях наблюдавал как хиксосите използват колесниците си. Всяка новост, която техните ескадрони показаха през онзи ужасен ден в равнината на Абнуб, бе запечатана, в паметта ми. За мен това не бе само лов за месо или спорт, а практика и тренировка за много по-големия лов на войната. Бяхме се научили да пропускаме в боен ред, да контролираме колесниците в разгара на битката и да реагираме при всяко движение на противника.

Докато се носехме към равнината, дадох първия сигнал и колоната се раздели на три. Разгърнахме се като листата на лилия. Фланговете се извиха като рогата на бик, за да обкръжат плячката, докато нашата колона се разгърна в линия един до друг на три дължини разстояние от колесница до колесница.

За пръв път животните се разтревожиха. Започнаха да се оттеглят. Малките стада се сливаха в по-големи, както един камък, търкалящ се по склона, предизвиква свличане на цяла лавина камъни. Скоро равнината оживя от движещи се орикси. Тичаха в галоп, а над тях се издигаше лека мъгла.

Нашата колона започна да се движи по-бавно. Не исках да уморявам конете с бързо преследване. Наблюдавах гъстите облаци прах, които вдигаха двата фланга, докато заобикаляха стадото. Накрая те се срещнаха и кръгът се затвори. Стадото орикси забави ход. Откриха, че пътят им за бягството е затворен. Започнаха объркано да се въртят.

Изпълнявайки моята заповед, щом затвориха кръга, фланговете преминаха в лек ход, а сетне се обърнаха с лице към центъра на кръга. Много от обърканите животни спряха и не знаеха в коя посока да побегнат. Накъдето и да се обърнеха, виждаха колесници. Докато ги наближавахме, конете ни започнаха да пръхтят възбудени. Стадото орикси се раздвижи отново, но без определена посока. Те се въртяха на едно място, правеха неуверени скокове в една посока, а сетне спираха и завиваха в друга.

Бях доволен от дисциплината на воините. Формацията им бе устойчива, без струпвания и без празни места в редицата. Сигналите, които им подавах, моментално бяха предавани и изпълнявани. Поне бяхме станали истинска армия. Скоро щяхме да бъдем готови да се изправим срещу всеки враг, дори срещу хиксосите, които бяха прекарали целия си живот на платформите на колесниците.

Посегнах назад, хванах принц Мемнон за ръката и го придърпах близо до себе си. Така Танус можеше свободно да стреля с лъка, а принцът бе в безопасност.

— Позволи ми да взема юздите, Таита. Аз ще управлявам колесницата — молеше Мемнон.

Бях му позволявал да кара преди, въпреки че главата му едва се показваше над предната преграда. Не посмях да му се присмея, защото вземаше нещата на сериозно.

— Следващия път, Мем. Сега наблюдавай и се учи.

Бяхме се приближили на стотина крачки от първия орикс. Животните бяха изнервени до краен предел. Водени от един стар мъжкар, към нас се понесоха поне сто орикса. Дадох сигнал и намалихме разстоянието между колесниците, така че колелата ни се допираха. Бяхме солидна стена от мъже и коне. Тромпетите дадоха сигнал за атака. Пуснах конете в пълен галоп и се понесохме напред.

Танус стреляше над рамото ми. Можех да видя как всяка от стрелите му лети към стадото. За пръв път стреляше в движение и първите му три стрели не попаднаха в целта. Но той бе добър стрелец и скоро се приспособи. Следващата му стрела улучи възрастния самец, който бе повел останалите. Бе попаднала в сърцето му. Животното се строполи в пясъка и се преобърна. Ориксите, които го следваха, завиха встрани, предлагайки на Танус безброй мишени. Наблюдавах как следващите му две стрели излетяха и паднаха зад бягащото стадо.

Изкушението да стреляш по движеща се мишена е голямо, но зависи от движенията на колесницата спрямо мишената. Опитвах се да го улесня, като препусках успоредно с ориксите. Въпреки всичко не се учудих, когато още две от стрелите на Танус пропуснаха жертвите.

Сетне той привикна и следващата стрела се заби чак до перата в гърдите на един орикс. После уби още три. Ловът около нас се разпадна и се превърна в битка, прах обгърна всичко, освен колесниците и бягащите животни.

Следвах два орикса, наближавайки ги бавно, когато остро камъче, излетяло изпод копитата на едно от животните, ме улучи по палеца, а сетне улучи и Мемнон в слепоочието. Когато го погледнах, видях кръв над окото му.

— Ти си ранен, Мем! — извиках и дръпнах юздите.

— Няма нищо — отвърна той и използва крайчеца на шала си да изтрие кръвта. — Не спирай, Таита! Кратас ще спечели облога, ако не продължим.

Така отново препуснахме в праха, а до мен лъкът на Танус пееше ужасната си песен. Принцът викаше възбудено — приличаше на кученце, преследващо заек за пръв път.

Някои от ориксите успяха да преминат през нашия кръг към пустинята, докато други се връщаха обратно в клопката. Хората викаха възбудени от победата, конете цвилеха, а ориксите падаха, когато стрелите се забиваха в тях.

Бе настанал невъобразим грохот от бягащи копита и от колела на колесници, бяхме потопени в жълт облак прах.

И най-добрите коне не могат безкрайно да препускат в галоп. Когато накрая Пейшънс и Блейд преминаха в бавен ход, те бяха навели глави от изтощение, а телата им плуваха в пот.

Прахът, който закриваше всичко наоколо, бавно се слегна и пред очите ни се разкри ужасна гледка.

Нашият ескадрон бе разпръснат из цялата равнина; преброих пет колесници, чиито колела бяха счупени по време на преследването. Ранени мъже лежаха в пясъка до преобърнатите колесници, до тях бяха коленичили техните другари, които се грижеха за раните им.

Здравите колесници също бяха спрели, а конете им бяха изтощени. Едва си поемаха дъх, а от устата им капеше пяна. Бяха мокри от пот, като че бяха преплували реката.

Жертвите ни бяха разпръснати из полето в същото безредие. Много от тези едри животни бяха мъртви, други бяха само ранени. Някои накуцвайки се отдалечаваха към пустинята.

Такъв бе жалкият край на всеки лов. Когато горещината и умората преминеха, ранените животни трябваше да се съберат и доубият.

Близо до нас един едър самец стоеше на парализираните си крака. Стрелата го бе улучила в гръбнака. Взех втория лък от страничната преграда и скочих на земята. Докато приближавах до осакатеното животно, то извърна глава и ме погледна. Сетне направи последен опит. Насочи острите си рога към мен, но очите му плуваха в сълзи на смъртна агония. Бях принуден да пусна две стрели в гърдите му, преди да падне настрани и да остане неподвижно.

Когато отново се качих на колесницата, погледнах лицето на принца. В очите му имаше сълзи, а на изцапаното му с кръв лице бе изписано състрадание към орикса. Той се извърна, за да не видя сълзите му, но аз се гордеех с него.

Хванах главата му и обърнах лицето му към себе си. Внимателно почистих раната на слепоочието и я превързах с парче ленен плат.

Тази нощ лагерувахме в равнината с цветята и техният аромат надделя над миризмата на пролятата кръв.

Нямаше луна, но звездите бяха изпълнили цялото небе. Хълмовете се къпеха в тяхната светлина. Останахме до късно покрай огньовете и празнувахме със сърца и черен дроб от орикси, изпечени на жарта. Отначало принцът седна между мен и Танус до огъня, но офицерите и войниците си съперничеха за неговото внимание. Бе спечелил сърцата на всички и при техните покани той започна да се мести от една група към друга. Чувстваше се добре в компанията им, а те внимаваха закачките им да не са твърде груби. Вдигнаха много шум за раната на главата му.

— Сега си истински войник — казваха те, — точно като нас. — И му показваха своите белези.

— Добре направи, че му разреши да дойде с нас — казах аз на Танус, докато го наблюдавахме с гордост. — Това е най-добрата подготовка за всеки млад войник.

— Мъжете го обичат — съгласи се той. — Има две неща, които са нужни на един военачалник. — Първото е късмет, а второто — любовта на воините му.

— Мемнон трябва да идва с нас на всяка експедиция, ако не е твърде опасно — реших аз, а Танус се изсмя.

— Остава да убедиш майка му. Някои неща са извън силите ми.

От другата страна на огъня Кратас учеше Мемнон на полковите песни, съкращавайки грубите изрази. Принцът имаше много хубав глас и мъжете ръкопляскаха и запяваха в хор. Започнаха да протестират шумно, когато се опитах да сложа Мемнон в леглото, което му бях приготвил под колесницата, и дори Танус ги подкрепи.

— Остави момчето с нас — заповяда той.

Мина полунощ, докато успея да сложа принца на постелката от овнешка кожа.

— Таита, дали ще се науча да стрелям като Танус? — заспивайки, промърмори той.

— Ти ще си един от най-великите пълководци на Египет, един ден ще изсека броя на победите ти на колона, така че всички да научат за тях.

Детето се замисли и въздъхна.

— Кога ще ми направиш истински лък, а не играчка?

— Щом пораснеш достатъчно да можеш да опъваш тетивата.

— Благодаря ти, Таита. Много ще ми хареса.

Заспа внезапно, както бих изгасил пламъка на лампа.

(обратно)

Завърнахме се триумфално с коли препълнени с осолено и изсушено на слънцето месо от орикси. Очаквах господарката сурово да ме накаже заради принца. Бях приготвил защитата си, смятах да прехвърля вината върху господаря Хараб.

Обаче порицанието й бе много по-леко от очакваното. Каза на Мемнон, че бил непослушно дете, което много я разтревожило, но сетне го грабна в прегръдките си. Когато се обърна към мен, аз се впуснах в дълги обяснения за ролята на Танус в тази схватка и за безценната тренировка и опитът, който принцът бе получил, но тя, изглежда, не обърна внимание на думите ми.

— Кога за последен път отидохме да ловим риба? — попита тя. — Вземи си копието за риболов, Таита. Ще отидем с една от лодките. Само ние двамата в реката, както го правехме едно време.

Знаех, че няма да наловим много риба. Искаше да сме сами в реката, за да не ни подслушват. Каквото и да я тревожеше, бе от голямо значение за нея.

Започнах да греба в спокойните зелени води, докато високите отвесни скали не ни скриха от флотилията.

Всичките ми опити за разговор пропаднаха, така че оставих веслата и взех лютнята си. Изсвирих и изпях песните, които обичаше най-много, и зачаках да заговори.

Накрая тя погледна към мен и очите й бяха изпълнени със странна смес от радост и тревога.

— Таита, мисля, че ще имам още едно дете.

Това изявление не ме учуди. Все пак всяка нощ, откакто напуснахме Елефантина, тя и командирът на армията се срещаха тайно, а аз пазех вратата на каютата й. Въпреки всичко така се разтревожих, че ръката ми замръзна върху струните и песента ми секна. Измина известно време, преди да възвърна гласа си.

— Господарке, използва ли билковия чай, който ти бях приготвил? — попитах нерешително аз.

— Само понякога — срамежливо се усмихна тя. — Господарят Танус не е от най-търпеливите. Още повече, че никак не е приятно да се занимаваш с разни съдове и бурканчета, когато те очакват много по-интересни неща.

— Например като правене на бебета, чийто баща не е фараон, за да ги припознае.

— Положението е много сериозно, нали, Таита?

Дръпнах една струна на лютнята, докато обмисля отговора.

— Сериозно? О, думата не е подходяща. Ще родиш незаконно дете или ако си вземеш съпруг, то ще си принудена да се откажеш от регентството. Такива са обичаят и законът. Меркесет ще бъде следващият регент, но ще има скрита война между благородниците за това място. Без твоята закрила принцът ще е в голяма опасност. Ще бъдем разкъсани от борби — полазиха ме тръпки при тази перспектива.

— Танус може да стане регент вместо мен и тогава ще мога да се омъжа за него — предложи тя.

— Не съм мислил за това — казах й мрачно. — Това ще разреши всичките ни затруднения. Но какво ще каже Танус?

— Ако го помоля, той ще го стори на драго сърце, сигурна съм — усмихна се Лострис с облекчение. — Тогава няма да се налага да измислям разни хитрости.

— Не е толкова лесно. Танус никога няма да се съгласи. Не е в състояние…

— Какви са тези глупости? — Очите й гневно просветнаха.

— Опази нощ в Тива, нощта, в която фараонът изпрати да арестуват Танус по обвинение за противодържавна дейност, ние се опитахме да го принудим да вземе короната. Кратас и останалите му офицери се заклеха да ни подкрепят. Искаха да нахлуят в двореца и да поставят Танус на трона.

— Той защо не се съгласи с тях? От него щеше да излезе добър фараон и щеше да ни спести толкова главоболия.

— Танус отхвърли предложението им. Заяви, че не е предател и никога няма да се възкачи на трона на Египет.

— Това е било отдавна. Нещата се промениха — гневно възрази тя.

— Не, не са. Танус даде клетва в този ден и призова бог Хор за свидетел. Закле се никога да не вземе короната.

— Но това вече е невалидно. Може да се откаже от клетвата си.

— Ти би ли се отказала от своята, дадена пред бог Хор? — настоях аз и Лострис сведе поглед.

— Би ли го направила? — настоях аз.

Тя неохотно поклати глава и промълви:

— Не! Не бих могла.

— Същите правила за чест обвързват Танус. Не можеш да искаш от него да направи нещо, което ти самата не би сторила — обясних спокойно. — Разбира се, можем да му го предложим, но и двамата знаем какъв ще бъде отговорът.

— Трябва да измислиш нещо! — Погледна ме с такава сляпа вяра, че ме ядоса. Когато се забъркаше в нещо неприятно, просто се обръщаше към мен и казваше: — Все ще измислиш нещо, нали?

— Има нещо, което бих сторил, но ти няма да се съгласиш, не повече, отколкото Танус би се съгласил да вземе короната.

— Ако ме обичаш, дори не би ми го предложил. — Тя ме разбра моментално и се отдръпна от мен, като че я бях ударил. — По-скоро бих умряла, отколкото да убия чудото на любовта, което Танус е поставил в утробата ми. Детето е част от нашата любов. Никога не бих го убила.

— Тогава, Ваше Величество, нямам какво повече да предложа.

Тя ми се усмихна с такова доверие, че дъхът ми секна.

— Зная, че ще измислиш нещо, скъпи Таита. Винаги си го правил.

И така аз сънувах сън.

(обратно)

Разказах съня си пред съвета, свикан от регентката на Египет.

Царица Лострис и принц Мемнон бяха седнали на трона, поставен на кърмата на „Дъхът на Хор“. Галерата бе хвърлила котва до западния бряг на Нил. Членовете на това събрание стояха на брега под нея.

Господарят Меркесет и благородниците представяха светската власт, жреците на Озирис и Хапи — религиозната, а господарят Хараб с петдесет висши офицери — военната.

Бях застанал под трона на откритата палуба с лице към великото събрание. Този път се бях постарал за външния си вид. Гримът ми бе изкусен и изтънчен, а косата ми бе намазана с благовонни масла. Носех двете златни вериги, с които господарката ме бе наградила, а ръцете и гърдите ми бяха станали мускулести от продължителното каране на колесница. Наистина трябва да съм изглеждал добре, защото забелязах похот в очите на тези, които имаха противоестествени наклонности.

— Ваше Величество — поклоних се ниско аз пред трона, а принц Мемнон ми се усмихна нахално. Главата му все още бе превързана, въпреки че вече не бе необходимо. Толкова се гордееше с раната си, че го оставих да задържи превръзката още известно време. Смръщих се и лицето му веднага придоби нужния за случая израз.

— Ваше Величество, миналата нощ сънувах странен и прекрасен сън, който чувствам, че е мой дълг да разкажа. Моля да ми позволите.

Царица Лострис отвърна снизходително:

— Всеки в нашето общество знае за свещения дар, който имаш. Принцът и аз знаем за способността ти да виждаш в бъдещето и да отгатваш желанията и заповедите на боговете чрез сънища и видения. Заповядам ти да говориш.

Поклоних се отново и се обърнах с лице към съвета.

— Миналата нощ спах пред вратата на царската каюта, изпълнявайки своя дълг. Царица Лострис легна сама на своето ложе, а принцът заспа в своята ниша зад нейното легло.

Дори господарят Меркесет се наведе напред и сложи ръка на ухото, с което все още чуваше. Всички обичаха хубавите истории и пикантните предсказания.

— При смяната на третата стража тази нощ се събудих. Странна светлина обливаше галерата. Усетих студен вятър да духа в лицето ми, макар че всички врати бяха затворени.

Всички ме слушаха с голям интерес. Бях намерил верния тон.

— Тогава чух стъпки, бавни и царствени, такива, каквито никой смъртен не прави — замълчах драматично. — Тези неземни и нежни звуци идваха от трюма на галерата — отново направих пауза.

— Да, ваши благородия, от трюма, където се намира златният ковчег, в който лежи фараон Мамос, осми с това име, очаквайки да бъде погребан.

Някои от моите слушатели потръпнаха от страх, докато други направиха знаци против злото.

— Тези стъпки се приближаваха до мястото, където лежах пред вратата на царицата. Небесната светлина се засили и докато треперех, пред мен се появи фигура. Беше мъж, но грееше като пълна луна, а лицето бе божествено превъплъщение на фараоновото, такова каквото го познавах, и все пак променено и изпълнено с божественост.

Те бяха възхитени и мълчаливи. Нито един човек не помръдваше. Търсех по лицата им признаци на недоверие, но не ги открих.

Внезапно принцът извика с високия си ясен глас:

— Да живее! Това е бил баща ми. Да живее! Това е бил фараонът!

Те поеха вика му:

— Да живее! Бил е фараонът! Да живее вечно!

Изчаках да настъпи тишина и изрекох:

— Фараонът се доближи до мен, а аз не можех да помръдна. Той мина покрай мен и влезе в каютата на нейно Милостиво Величие, царица Лострис. Въпреки че нито можех да помръдна, нито да издам звук, видях всичко, което се случи. Докато царицата спеше, божественият фараон легна върху нея с цялото си великолепие и изпълни съпружеските си задължения. Телата им бяха съединени като на мъж и жена.

Все още нямаше признаци на недоверие по лицата им. Изчаках малко и продължих:

— Фараонът се надигна от лоното на спящата царица, погледна към мен и проговори.

Мога толкова добре да имитирам гласове, та слушателите повярваха, че им говори този, когото имитирах. Заговорих с гласа на фараон Мамос:

— Дарих царицата с моята божественост. Тя бе едно цяло с мен и боговете. Оплодих я с моето божествено семе. Тя, която не познава друг мъж, освен мен, ще носи дете от царската ми кръв. Това ще бъде знак за всички хора, че тя се радва на закрилата ми и че аз ще бдя над нея.

Поклоних се още веднъж на царската двойка върху трона.

— Сетне фараонът отново премина през кораба и отново влезе в златния ковчег, където сега почива. Това бе моето видение.

— Вечен живот на моя фараон! — извика господарят Танус, както го бях подготвил, и викът бе поет от другите.

— Привет, царица Лострис! Да живее вечно! Привет за божественото дете, което носи! Дълъг живот на всичките й деца!

Тази нощ, когато се приготвих да се оттегля, господарката ме повика и прошепна:

— Твоето видение бе толкова живо и ти го разказа така добре, че не бих могла да заспя от страх да не би фараонът отново да дойде. Пази вратата добре.

— Смея да твърдя, че познавам един достатъчно смел и настоятелен мъж, който може да смути царствения ти сън, но се съмнявам това да е фараон Мамос. Какво да правя, ако дойде някой и иска да се възползва от красотата ти?

— Спи дълбоко, скъпи Таита, и си запуши ушите. — Страните й порозовяха на светлината на лампата.

Още веднъж предсказанието ми се сбъдна. Тази нощ в каютата на господарката дойде таен посетител и не беше духът на фараона. Аз направих каквото ми бе заповядала царица Лострис — запуших си ушите.

(обратно)

Нил придойде още веднъж, напомняйки, че е изминала още една година. Бяхме ожънали житото, което посяхме на островите и бяхме събрали стадата си. Разглобихме колесниците и ги подредихме на откритите палуби, навихме палатките и ги прибрахме в трюмовете. Накрая, когато всичко бе готово за тръгване, всеки годен мъж и кон се разположиха на брега, за да изтеглят корабите с въжетата. Бе необходим цял месец непосилен труд, за да преминем този ужасяващ праг. Шестнадесет човека се удавиха и пет галери се разбиха на парчета в черните скали. Но накрая преминахме и заплавахме в спокойните води над прага.

Седмиците се превърнаха в месеци, Нил описваше царствени завои под киловете ни. Откакто напуснахме Елефантина, чертаех карта на реката. Ориентирах се по звездите и слънцето, но се затруднявах да изчисля разстоянието, което бяхме изминали. Отначало бях заповядал на един роб да върви по брега и да брои всяка крачка, която направи, но знаех, че този метод е твърде неточен.

Решението дойде една сутрин, докато бяхме на маневри с колесниците. Наблюдавах колелото от дясната ми страна и осъзнах, че всяко пълно завъртане измерва точно толкова земя, колкото е неговата обиколка. По-късно пуснах колесница по брега. На едното колело бе завързано флагче, а на платформата имаше човек, който да брои и отбелязва в свитък всяко превъртане на флагчето.

Всяка вечер определях посоката и изчислявах разстоянието, което бяхме изминали през деня, и ги отбелязвах на картата си. Планът и формата на реката постепенно ми се изясниха. Видях, че бяхме направили голям завой на запад, но сега реката отново се бе извила на юг, както жреците на Хапи бяха предсказали.

Показах откритието си на Танус и царицата. Много нощи стояхме до късно в царската каюта, обсъждайки курса на реката и как това ще се отрази на плановете ни за завръщане в Египет. Изглежда, че всяка миля, която изминавахме по реката, само засилваше твърдостта на господарката да спази клетвата да се завърне.

— Няма да строим храмове, нито дворци от камък в тази пустош — отсече тя. — Няма да оставим следи. Пребиваването ни тук е временно. Няма да строим градове. Ще живеем на корабите, в шатри или колиби от трева и тръстика. Ние сме керван, който ще ни отведе в родния ми град, красивата Тива със стоте порти.

Насаме тя ме посъветва:

— Пази добре картите, Таита. Уверена съм, че ще откриеш по-лек път към дома.

Така речният ни керван напредваше, а пустинята бавно се променяше.

Ние, които плавахме по реката, бяхме станали затворено общество — пътуващ град без стени и без постоянни структури. Животът покълваше и изчезваше. Броят ни нарастваше, защото тези, които бяха тръгнали с нас от Елефантина, бяха в разцвета на силите си, а жените бяха плодоносни. Сватбеният ритуал бе кратък: младите двойки чупеха гърне пълно с вода от Нил. Раждаха се деца и бързо порастваха.

Старци умираха. В изпълненото с опасности ежедневие загиваха много млади хора. Ние ги балсамирахме и строяхме гробници в дивите хълмове. Оставяхме ги на вечния им сън и продължавахме напред.

Съблюдавахме празненствата и се молехме на нашите богове. Празнувахме и постехме, танцувахме и пеехме и изучавахме науките. Аз преподавах уроци на по-големите деца на палубата. Мемнон бе най-добрият ми ученик.

Преди да свърши годината и реката все още течеше на юг, стигнахме до третия праг. Още веднъж слязохме на брега, прочистихме земя и насадихме нашите семена, докато изчакаме новия прилив на Нил, за да ни помогне да преминем нататък.

(обратно)

Тук при третия праг в живота ми се появи нова радост.

В ленената палатка на брега на реката присъствах на раждането на принцеса Техути, припозната дъщеря на отдавна починалия фараон Мамос.

В моите очи Техути бе прекрасна, както само едно чудо може да бъде. Когато имах възможност сядах до кошчето й и разглеждах крачетата и ръцете й с умиление. Когато беше гладна и очакваше гърдата на майка си, понякога слагах малкия си пръст в устата й заради удоволствието да усещам как дъвче с голите си венци.

Реката най-после се надигна и ни позволи да преминем през третия праг. Заплавахме нататък и почти неусетно реката зави на изток, описвайки голям завой.

Преди да изтече годината, се наложи отново да сънувам един от пророческите си сънища, защото господарката отново бе заченала по свръхестествен начин. Духът на мъртвия фараон отново започна да броди.

Господарката беше наедряла много от бременността, когато стигнахме до четвъртия праг. Големият водопад и острите като зъбите на крокодил камъни го правеха още по-ужасен от онези, които бяхме преминали. Хората бяха паднали духом. Когато смятаха, че никой не може да ги чуе, се оплакваха един на друг — ние сме заобиколени от тези проклети каменни бариери, а боговете са ги поставили напряко на реката, за да ни попречат да продължим напред.

Аз разчитах думите по движението на устните им, когато се събираха по брега. Те не знаеха за тази моя способност.

— Ще бъдем като в капан зад тези ужасни прагове и никога няма да се завърнем надолу по реката. Трябва да си тръгнем сега, преди да е станало твърде късно.

Дори на съвета, свикан от регентката, прочетох същите думи по устните на някои от великите господари на Египет, които седяха отзад и си говореха с приглушени гласове.

— Ако продължим, всички ще умрем в тази пустиня и душите ни ще скитат вечно в нея без почивка.

Между младите благородници имаше един, който бе твърде арогантен и своеволен. Подхранваше недоволството и бунтуваше хората. Трябваше да действам бързо и решително. Чух какво каза господарят Акер на един от привържениците си.

— Ние сме в ръцете на тази жена, малката блудница на мъртвия фараон. Това, от което се нуждаем, е силна мъжка ръка, която да ни ръководи. Трябва да намерим начин да се отървем от нея.

Първо, с помощта на стария ми приятел Атон, открих имената на всички съзаклятници и предатели. Не ме учуди, че начело на списъка бе името на господаря Акер, по-големия син на Меркесет, на чиито устни прочетох предателските думи. Той бе млад мъж, възгордял се твърде много от себе си. Подозирах, че мисълта самият той да седне на престола никак не му е чужда.

Когато обясних на Танус и господарката какво смятам, че трябва да бъде сторено, те свикаха съвета.

Царица Лострис откри заседанието.

— Много добре разбирам как милеете за собствената си земя и колко сте уморени от пътуването. Споделям всяка ваша мечта за Тива.

Видях Акер да разменя многозначителни погледи с приятелите си и подозрението ми се засили.

— Обаче, жители на Египет, нищо не е така лошо, както изглежда. Хапи бди над пътешествието ни, както обеща. Ние сме много по-близо до Тива, отколкото мислите. При завръщането ни в нашия любим град, няма да изминем същия път. Няма да се изправяме още веднъж пред опасностите и затрудненията на тези опасни прагове, които препречват пътя по реката.

Хората се развълнуваха и зашушукаха недоверчиво. Акер се изсмя, не твърде силно, за да прекрачи прага на уважението и благоприличието, но въпреки това господарката го забеляза.

— Господарю Акер, виждам, че поставяте думите ми под съмнение.

— В никакъв случай. Ваше Величество. Проклинам тези предателски помисли. — Той отстъпи бързо. Още не беше достатъчно силен, нито достатъчно сигурен в хората си, за да се противопостави. Бях го хванал, преди да се подготви.

— Моят роб Таита начерта курса на реката, които изминахме през тези години — продължи царицата. — Всички сте виждали колесницата с флагче на колело, което измерва разстоянието. Таита наблюдава небесните тела да открие посоката на пътуването ни. Заповядвам му сега да застане пред съвета и да разкрие своите изчисления.

Принц Мемнон ми бе помогнал да направим копия на картата на двадесет нови свитъка. На девет години той вече бе добър писар. Раздадох копията на благородниците, така че обясненията ми да са по-ясни. Привлякох вниманието им към почти кръговия курс, който следвахме, откакто напуснахме Елефантина.

Учудването им бе очевидно. Само жреците имаха някаква представа за това, което бях направил. Те също наблюдаваха звездите и бяха вещи в навигацията. Но дори те бяха изненадани от дългия завой на реката. Това не беше учудващо, след като копията на картата, която им показах, не бе съвсем точна. Бях си позволил известна волност в данните заради Акер и неговите поддръжници и завоят на реката изглеждаше по-малък, отколкото предполагаха моите изчисления.

— Знатни мъже, както можете да видите на тези карти, откакто преодоляхме втория праг, сме преплували хиляда мили, но сега се намираме на не повече от неколкостотин мили от мястото на нашето заминаване.

Кратас се изправи, за да зададе въпрос, който му бях подсказал, преди да започне събранието.

— Това означава ли, че ще е възможно да изминем този кратък път през пустинята и да стигнем до втория праг за същото време, за което се стига от Тива до Червено море и обратно? Бил съм на такова пътешествие няколко пъти.

Аз се обърнах към него.

— Бях с теб на едно от тези пътувания. Отне ни десет дни във всяка посока, а тогава нямахме коне. Преминаването на тази тясна ивица от пустинята вече няма да е толкова трудно. Това означава, че от тук човек може да се върне до Елефантина за няколко месеца и ще се наложи да премине само през първия праг при Асуан.

Хората започнаха да шумят, коментирайки удивено. Картите преминаваха от ръка в ръка и бяха подробно разучавани. Настроението на събралите се рязко се промени. Тази неочаквана близост до дома и земята, която познаваха, ги въодушеви.

Само Акер и приятелите му бяха сърдити. Той бе лишен от главния си коз в играта, която играеше. Както се надявах, младият мъж стана и ядосано попита:

— Доколко са верни драсканиците на роба? — Тонът му бе нападателен, а изражението му високомерно. — Лесно е да направиш няколко щрихи на свитъка, но когато те се превърнат в мили от земя и камък, е съвсем друга работа. Как този роб ще докаже, че тези налудничави теории са факт?

— Господарят Акер стигна до същината на проблема — любезно се намеси господарката. — Възнамерявам да изпратя едни от най-силните мъже да прекосят пустинята и да отворят пътя за нашето завръщане на север, пътя към дома, към красивата Тива.

Изражението на Акер се промени, когато в думите на царицата видя капана, който му бе подготвен. Бързо седна на мястото си и си придаде вид на незаинтересован. Обаче господарката продължи безжалостно:

— Не можех да реша кой да води тези мъже, но сега господарят Акер със своето разбиране и възприемчивост сам предложи да вземе участие в тази жизненоважна задача. Не е ли така, господарю? — мило попита тя и продължи нататък, преди да е успял да откаже. — Благодарни сме ти, Акер. Сам ще определиш колко хора да тръгнат с теб. Заповядвам да тръгнеш преди следващото пълнолуние. Луната ще направи пътуването по-лесно през нощта и ще избегнете дневните горещини. Ще изпратя с теб мъже, които да умеят да се ориентират по звездите. Можеш да се добереш до втория праг и да се върнеш преди края на месеца. Ако успееш, ще сложа на раменете ти златната верига за заслуги.

Акер се взираше в нея с отворена уста и все още седеше неподвижен, когато останалите се разпръснаха. Очаквах да намери някакво извинение и да отхвърли задачата, която му наложихме, но накрая той ме изненада, като дойде при мен да ме попита за съвет и помощ в подготвянето на разузнавателния отряд. Изглежда, не го бях преценил правилно и сега, когато му бе възложена достойна мисия, имаше шанс да се промени и да ни бъде полезен.

Подбрах няколко от най-добрите мъже и коне за него и му дадох пет от най-здравите коли, които да превозват вода, която, ако се използваше икономично, можеше да стигне за тридесет дни. Когато настъпи пълнолуние, Акер бе доста оптимистично настроен, а аз изпитвах вина, че бях намалил разстоянията и опасностите на пътя.

Когато те тръгнаха, навлязох с тях в пустинята, за да им покажа правилния път, а после застанах и ги наблюдавах как се сливат със сребристата пустош, отивайки по посока на съзвездието Лютня на северния хоризонт.

Мислех за Акер всеки ден, докато стояхме под четвъртия праг, и се надявах картата, която му бях дал, да не е погрешна, както се опасявах. Поне непосредствената заплаха от бунт се бе отдалечила с него на север.

Докато чакахме, засяхме растения и прочистихме островите и бреговете. Обаче тук почвата бе като на по-ниските земи до реката. Бе трудно да се напоява и забелязах, че това се отрази на реколтата.

Естествено ние направихме нашите шадуф — просто приспособление, с което гребяхме вода от по-ниските канали и я изсипвахме в по-високите. Това се извършваше от роб, който потапяше глиненото гърне във водите на реката, а сетне го издигаше и изливаше в напоителния канал на брега. Това бе бавна и уморителна работа. Когато брегът бе висок, както бе тук, това бе крайно разточителен метод за събиране на вода.

Всяка вечер се разхождахме с Мемнон на колесница покрай брега, а аз се безпокоях за оскъдната реколта. Имахме да изхранваме хиляди гърла, а основната ни храна все още бяха зърнените култури. Предвиждах, че ще настъпят гладни дни, освен ако успеехме по-добре да напояваме полетата.

Не зная какво ме накара да се замисля за колело в този случай, освен това, че науката за колелото се бе превърнала в мания за мен. Бях погълнат от проблема с колелата на колесниците. Сънищата ми бяха изпълнени със счупени колела, с бронзови рамки и ножове на тях. Видения, които не ми даваха покой.

Бях чул от един от жреците на Хапи, че някои дървесни видове могат да станат по-твърди и по-гъвкави, като киснат дълго време във вода, и реших да опитам. Потопих едно колело от колесница за цял ден във водите на Нил. Течението започна да го върти около оста му. Когато натопих колелото по-дълбоко, въртенето спря и аз престанах да мисля повече за това.

Няколко дни по-късно една от малките галери, кръстосваща между островите, заседна и двама мъже бяха изхвърлени в бързеите и се удавиха.

Двамата с Мемнон станахме свидетели на тази трагедия и бяхме потресени. Използвах благоприятния случай да предупредя принца още веднъж за опасността и силата на реката.

— Толкова е силна, че може да върти колелото на колесницата.

— Не ти вярвам, Таита. Казваш го, за да ме изплашиш. Знаеш колко обичам да плувам в реката.

Така че реших да му докажа и двамата бяхме много впечатлени от колелото, което се въртеше като че по собствена воля в течащата вода.

— Ще се върти още по-бързо, ако има весла по рамката — накрая изказа мнението си Мемнон и аз го погледнах учудено: още не бе навършил десет години по това време.

До новото пълнолуние създадохме новото въртящо колело, снабдено с малки глинени съдове, които се издигаха и преливаха вода в канала, укрепен с глинени тухли. Въпреки напредналата си бременност господарката дойде на брега да наблюдава това удивително съоръжение. Беше възхитена от него.

— Ти си много изобретателен и за толкова неща използваш водата, Таита — каза ми тя. — Спомняш ли си креслото, задържащо се на повърхността на водата, което направи за мен в Елефантина?

— Мога да го направя отново, ако ни позволиш да живеем в нормален дом като цивилизовани хора.

Танус бе също толкова впечатлен от водното колело, въпреки че не го показа, разбира се. Вместо това ми се усмихна.

— Много хитро, но ако се счупи като някое от тези на колесниците? — подчерта той, а Кратас и останалите военни грубияни сметнаха, че това е много забавно. От тогава, когато колело на колесница се счупеше, казваха, че то е „счупи Таита“.

Въпреки незаслужените подигравки добре напояваните поля скоро дадоха реколта: класове със златно зърно се скланяха тежко на яркото слънце над Нил. Това не бе единствената реколта, която събрахме при четвъртия праг. Царица Лострис роди още една принцеса. Детето бе дори по-изящно от сестра си.

Принцеса Беката се роди с ореол от златисточервени къдрици, което се видя доста странно на хората. Божественият й баща, покойният фараон Мамос, бе с тъмна коса, а тази на майка й — черна като гарваново крило. Нямаше обяснение за странния цвят, но всички бяха съгласни, че е много красив.

Когато принцеса Беката навърши два месеца, водите на Нил започнаха да се надигат и се приготвихме за преминаването на четвъртия праг. Вече бяхме придобили опит и бяхме изучили всички хитрини на коварната река.

(обратно)

Още не бяхме започнали, когато в лагера настана страшна бъркотия. От другия бряг на реката, където бяхме отишли с Мемнон да проверим конете, чухме викове и приветствия.

Веднага се върнахме при корабите и след като разбутахме тълпата, която махаше с палмови листа, видяхме малък керван от изтощени коне и очукани коли, а до тях стояха мъже с обрулени от слънцето лица.

— Проклета да е картата ти, Таита — извика господарят Акер от първата кола. — Не зная кой от вас е по-голям лъжец. Разстоянието се оказа двойно по-голямо, отколкото ни казахте.

— Наистина ли стигна северната страна на речния завой? — извиках развълнувано, проправяйки си път през тълпата.

— Натам и обратно — изсмя се той доволно. — Лагерувахме при втория праг и ядохме пряспа риба от Нил. Пътят към Тива е отворен.

Господарката ми нареди да се отпразнува тържествено завръщането, а господарят Акер бе героят на деня. В разгара на празника царица Лострис положи златната огърлица за заслуги на раменете му и го издигна в ранг Най-добър от десет хиляди. Повръщаше ми се, като го гледах как се перчи. Сякаш това не задоволи господарката, та трябваше да му даде командването на Четвърта дивизия и му даде документ за притежание на хиляда декара първокачествена земя на брега на Нил, когато се завърнем в Тива.

Струваше ми се прекалено, особено подаръка на толкова много земя, която щеше да се откъсне от имението на господарката. Тя, изглежда, бе забравила, че Акер за малко не вдигна бунт. Всъщност аз бях този, който предложи и планира пътешествието. При тези обстоятелства, струва ми се, че още един златен синджир за бедния роб Таита не беше неуместен.

Както и да е, трябваше да приветствам решенията на господарката. Тя преобрази господаря Акер, потенциален неин враг, в ревностен и лоялен привърженик, който многократно доказа верността си в бъдеще. Тя имаше добър подход с мъжете и умееше да ги спечели на своя страна.

Укротяването на господаря Акер и откриването на пътя през завоя на реката осигуряваше завръщането ни. Така щяхме да преминем четвъртия праг с висок дух и смели сърца.

(обратно)

Не бе изминал и месец и разбрахме, че богинята е изпълнила обещанието си и късметът е на наша страна.

Пустинята остана зад нас, а реката направи още един завой на юг и течението ни носеше към непознати земи.

За пръв път бяхме свидетели на чудото на дъжда. Аз знаех какво е дъждът, тъй като, когато бях в Долното царство, бе валяло, но другите не бяха виждали от небето да пада вода. Тя се стичаше по обърнатите ни нагоре лица, а в небето проблясваха светкавици.

Тези изобилни и редовни дъждове променяха пейзажа. Докъдето ни стигаше погледът, по двата бряга на Нил се простираше безкрайна зелена равнина. В нея колесници можеха да препускат на воля, без ограниченията на каменисти хълмове и дюни, а и конете пасяха там на воля.

Това не бе единственият дар на богинята. Там растяха дървета. В тясната долина, която сега бе наш дом, може би някога бе имало гора. Но дърветата бяха изчезнали дълго преди тук да дойдат хора с брадви. За нас дървото бе скъпоценен материал. То се доставяше с кораби или с кервани от далечни страни.

Накъдето и да погледнехме сега, виждахме дървета. Не растяха в гъсти гори като по островите, а в малки горички с поляни между тях. Дървеният материал бе толкова много, че от него можеха да се построят флотилиите на всички страни по света. Нещо повече, градовете на тези народи можеха да бъдат издигнати отново от дърво и всяка къща да бъде напълно обзаведена с него, след което тук щеше да останат достатъчно дървета за огрев за векове наред. Ние винаги бяхме приготвяли храната си на тухли, направени от изпражненията на животните ни, и сега гледахме като омагьосани.

Това не бе единственото богатство, което открихме при навлизането си в легендарната страна Куш.

Когато ги забелязах, помислих, че са паметници от сив гранит. Стояха в една акациева горичка. И докато озадачено се взирахме, огромните камъни започнаха да се движат.

— Слонове!

Никога не бях ги виждал, но не можеше да е нещо друго. Викът ми бе подет от хората около мен.

— Слонове! Слонова кост!

Богатство, за което дори фараонът не би посмял да мечтае. Накъдето и да се обърнехме, виждахме многобройни стада от тях.

— Хиляди са. — Ловджийската страст на Танус започваше да се разпалва. — Само ги погледни, Таита.

Равнините бяха пълни с животни, не само със слонове. Наоколо имаше газели и антилопи, също и животни, които преди не бяхме виждали. Щяхме да ги опознаем добре и да намерим имена за многочислените им видове.

Ориксите се смесваха със стада водни биволи, чиито рога се извиваха като лъка, който бях направил за Танус. Жирафи с дълги шии стигаха до горните клони на акацията. Биволи се търкаляха в калта на брега на реката. Бяха огромни мудни животни, черни като брадата на Сет и също толкова грозни. Скоро щяхме да изпитаме злобния им характер зад меланхоличния поглед и опасните им черни рога.

— Извади колесниците! — нетърпеливо изрева Танус. — Впрегни конете! Ловът започва.

Ако знаех какви опасности ни очакват, никога не бих позволил на принц Мемнон да се качи на платформата зад мен, когато за пръв път тръгнахме на лов за слонове. Те ни се струваха толкова хрисими и лениви животни. Навярно щяха да са лесна плячка.

Танус бе нетърпелив да тръгне на лов и не пожела да изчака всички колесници да бъдат монтирани. Веднага щом първите петдесет бяха готови, той издаде заповед за тръгване. Започнахме да си подвикваме и да се обзалагаме за изхода на лова, докато колесниците препускаха през горичките на брега.

— Пусни ме да карам, Таита — настояваше принцът. — Знаеш, че се справям добре като теб. — Въпреки че бе роден ездач, а му бяха помогнали и ежедневните тренировки, принцът бе твърде самонадеян. Никой не можеше да претендира, че познава конете колкото мен, да не говорим за единадесетгодишен хлапак.

— Гледай и се учи — строго му казах аз и когато Мемнон се обърна към Танус, той ме подкрепи по изключение.

— Таита е прав. Никой от нас преди не е ходил на лов за слонове. Затваряй си устата и си отваряй очите, момче.

Пред нас малко стадо от тези странни сиви животни се хранеше с шушулки, паднали от клоните на дърветата. Разглеждах ги с жив интерес, докато се приближавахме. Размахваха големите си уши й се обърнаха към нас. Чудех се дали някога бяха помирисвали коне или хора.

С тях имаше малки и майките ги побутнаха в центъра на стадото, опитвайки се да ги защитят. Бях трогнат от тези майчини грижи. Тогава за пръв път ми мина през ума, че тези животни не са така бавни и глупави, както изглеждаха.

— Тези са женски — викнах на Танус, — имат малки, а бивните им нямат голяма стойност.

— Прав си. — Той посочи над рамото ми. — Погледни зад тях. Онези двата трябва да са мъжки. Виж колко са високи и едри и как проблясват бивните им на слънцето.

Дадох сигнал на колесниците да ни последват и променихме посоката. Все още се носехме в колона през акациевата горичка към онези два слона. По земята имаше клони и изкоренени акациеви дървета, които внимателно заобикаляхме. Тъй като все още не познавахме невероятната сила на тези животни, викнах на Танус:

— Не би ми минало през ума, че стадата слонове могат да сторят това; мислех ги за кротки и беззащитни.

Двата стари слона, които бяхме избрали, усетиха приближаването ни. Точно в този миг осъзнах истинския им ръст. Когато размериха уши, те закриха небето като дъждовни облаци.

— Само погледни слоновата кост! — извика Танус.

Беше спокоен, интересуваше го единствено резултата от преследването, но конете бяха нервни и подплашени. Бяха усетили странната миризма и раздразнено вдигаха глави. Беше трудно да ги овладея и да ги накарам да продължат напред.

— Онзи вдясно е по-едър — изпищя Мемнон. — Трябва първо да нападнем него. — Дребосъкът бе също толкова разпален като баща си.

— Чу царската заповед — изсмя се Танус. — Ще нападнем оня вдясно. Нека другият остане за Кратас, той е достатъчно добър за него.

Така аз вдигнах ръка и дадох команда колонада да се раздели на две. Кратас премина вляво с двадесет и пет колесници, а ние продължихме направо към огромния сив звяр, който се бе изправил пред нас с жълтите си бивни от слонова кост, дебели като колоните в храма на Хор.

— Приближи се до него — извика Танус, — преди да е избягал!

— Дий! — викнах аз на Пейшънс и Блейд и те препуснаха в галоп. Очаквахме огромното животно да побегне от нас, щом разбере, че го нападаме. Досега не бяхме срещали дивеч, който спокойно да посрещне удара ни. Дори лъвът побягва, докато не бъде ранен или притиснат. Нима тези огромни животни била се държали по-различно?

— Главата му е толкова голяма, че от нея ще стане добра мишена — ликуваше Танус, докато опъваше тетивата. — Ще го убия с една-единствена стрела, преди да избяга. Доближи се под този смешен негов нос.

Зад нас останалите от колоната се бяха подредили в редица. Планът ни бе да се доближим и да заобиколим животното, пускайки стрели в движение.

Вече го наближавахме, а то не помръдваше. Вероятно бяха толкова глупави, колкото изглеждаха. Можеха лесно да бъдат убити и усетих как Танус се разочарова.

— Хайде, стари глупако! — извика презрително той. — Не стой така. Защитавай се! Слонът сякаш го чу и разбра предизвикателството. Надигна хобот и нададе зашеметяващ и оглушителен рев. Конете се подплашиха и аз бях изхвърлен с такава сила назад, че си натъртих ребрата. За миг изгубих контрола над конете и се отклонихме встрани.

Тогава слонът отново нададе рев и побягна.

— В името на Хор, насочва се към нас! — изръмжа Танус удивено, защото животното не бягаше, а се носеше право към нас с бясна скорост. Бе много по-бърз от кон и пъргав като леопард. Вдигаше облаци прах при всяка крачка и бе до колесницата, преди да успея да обуздая конете отново.

Вдигнах лице към него: той се бе надвесил, протягайки хобота си да ни изхвърли от платформата. Беше огромен, а очите му ни наблюдаваха гневно. Сякаш не бяха очи на животно, а на интелигентен и буден човек. Слонът не беше безобидно и мудно животно, а смел и страшен противник, когото бяхме предизвикали.

Танус пусна една стрела. Тя уцели слона в челото. Когато бронзовият връх се заби, очаквах, че той ще падне. Тогава още не знаехме, че мозъкът му не се намира там, където очаквахме да бъде, а в задната част на главата, добре предпазен от здрава кост, така че никаква стрела не можеше да го пробие. Слонът дори не спря. Просто протегна хобота си и взе стрелата, както човек би сторил с ръка. Издърпа я и продължи направо към нас, протягайки напред изцапания си с кръв хобот.

Хюи, който бе в колесницата зад нас, ни спаси, защото ние бяхме беззащитни срещу гнева на животното. Той се приближи от едната ни страна, шибайки конете с камшик и викайки като дявол. Стрелецът на платформата зад него заби стрелата точно под окото на слона и това отклони вниманието му.

Той промени посоката и подгони Хюи, но младежът препусна напред и избяга. Следващата колесница нямаше такъв късмет. Този, който я управляваше, нямаше опита на Хюи и бягството му не бе така успешно. Слонът вдигна хобота си високо и го стовари като брадва върху него. Удари стоящия наблизо кон и счупи гръбнака му с такава сила, че чухме изпукването. Осакатеният кон падна и повлече другия със себе си. Колесницата се преобърна и мъжете в нея бяха изхвърлени. Слонът сложи предния си крак върху падналия войник, откъсна главата му с хобот и я захвърли като детска топка. Тя полетя във въздуха, разпръсквайки наоколо кръв.

Сетне връхлетя следващата колесница от колоната и тя отвлече вниманието на слона от жертвата му.

Подкарах конете към близката горичка. Извръщахме ужасено поглед към труповете и изпотрошените колесници, разпилени по цялото поле.

Двата грамадни слона се бяха наежили от забитите в телата им стрели. Обаче раните не бяха отслабили силите им, а, изглежда, ги бяха разярили. Те се развилняха в горичката: стъпкваха преобърнатите колесници и конете с огромните си крака и подмятаха телата на пищящите мъже високо във въздуха.

Кратас премина покрай нас и извика:

— В името на Сет, това е ужасно! Загубихме осем колесници още в първата схватка.

— Ловът е по-вълнуващ, отколкото очакваше, капитан Кратас — викна принц Мемнон към него.

Щеше да стори по-добре, ако бе запазил мнението си за себе си. Сега обаче двамата с Танус едновременно се извърнахме към него.

— Колкото до теб, момчето ми, за днес ти беше достатъчно — строго му казах аз.

— Връщаш се при корабите, и то по най-бързия начин — съгласи се Танус и в този момент покрай нас мина празна колесница в лек галоп. Екипажът сигурно бе изхвърлен от разбеснелите се слонове.

— Хвани конете! — заповяда Танус. Сетне, когато колесницата бе спряна, той каза на принца: — Качвай се и ни изчакай на брега!

— Господарю Танус! — Принц Мемнон се изправи, стигайки до рамото на баща си. — Протестирам…

— Не ми минават номерата ти, младежо. Върви да протестираш пред майка си, ако трябва. — Вдигна принца с една ръка и го пусна в празната колесница.

— Господарю Танус, мое право е… — Мемнон направи последен отчаян опит.

— А мое право е да те набия по задните части с ножницата си, ако не потеглиш — каза той и му обърна гръб.

— Събирането на слонова кост не е като да береш гъби — отбелязах аз. — Трябва да измислим по-добър план.

— Не можеш да убиеш тези животни, като стреляш по главите им — отбеляза Танус. — Ще трябва да опитаме да им пуснем стрели през ребрата. Ако нямат мозък в главите, то сигурно имат дробове и сърца.

Дръпнах юздите и конете изправиха глави, но усещах, че Пейшънс и Блейд са изнервени също като мен от перспективата да се завърнем на полето. На никого от нас не му хареса първия лов на слонове.

— Аз ще тръгна напред — заявих на Танус — и тогава ще завия, за да можеш да стреляш в ребрата му.

Пуснах конете в тръс и постепенно увеличихме скоростта, когато навлязохме в акациевата горичка. Слонът ни забеляза, нададе един от онези ужасни ревове, смразяващи кръвта ми, и конете наостриха уши уплашени. Дръпнах юздите и те продължиха нататък.

Животното се понесе към нас като свличащи се камъни по стръмен хълм. Беше ужасно в яростта и агонията си, но аз държах конете здраво за юздите. Когато приближихме, ги ударих с камшика и те препуснаха като луди. Завих наляво, за да минем край слона.

На разстояние по-малко от двадесет крачки Танус пусна три стрели една след друга в гърдите му. Всички се забиха зад плешката, намирайки пролука между ребрата.

Слогът отново нададе вик, но този път в смъртна агония. Той протегна хобота си към нас, но не бе в състояние да ни достигне. Обърнах се и го видях да стои в праха. Когато отново изрева, от хобота му бликна кръв.

— Белите дробове! — извиках аз. — Добра работа, Танус. Улучил си го в дробовете.

— Сега им намерихме слабото място — ликуваше той. — Върни обратно, искам да улуча сърцето му.

Подкарах колесницата обратно, конете още не се бяха изморили.

— Хайде, красавци! — викнах им аз. — Още веднъж. Дий!

Въпреки раната старият слон бе на крака. Тези прекрасни животни са много издръжливи. Той бе готов да посрещне атаката ни с целия си кураж и великолепие и това ме накара да изпитам страхопочитание. Дори в разгара на лова и страха за собствения ми живот почувствах срам заради мъченията, които му причинихме.

Искаше ми се да противопоставя моя кураж на неговия. Подкарах колесницата много близо до него и накарах конете да завият, за да не ни достигне с хобота си.

Изведнъж външното ни колело се счупи. В следващия миг излетях във въздуха като акробат, но това не бе първото ми падане и се бях научил да скачам като котка. Преодолях шока и се претърколих два пъти. Земята беше мека, а тревата — гъста като килим. Изправих се невредим. Танус не се бе справил толкова добре. Лежеше неподвижно.

Конете бяха прави, но счупената колесница им пречеше да побегнат. Слонът ги нападна. Блейд бе по-близо до него и той пречупи гръбнака на любимата ми кобила с един удар на хобота си. Тя падна на колене цвилейки, а Пейшънс все още бе впрегната до нея. Слонът заби единия си бивник в тялото на Блейд и изправи глава, издигайки ритащото животно високо във въздуха.

Трябваше да побягна, докато слонът е залисан, но Пейшънс все още бе невредима. Не можех да я оставя. Огромното животно бе леко извърнато, ушите му като корабни платна му пречеха да ме види и аз незабелязано побягнах. Грабнах меча на Танус от ножницата на счупената колесница и хукнах към Пейшънс.

Въпреки че огромният слон я влачеше за хамута, с който бе свързана с Блейд, и въпреки че кръвта от другия кон бе опръскала шията и гърдите й, все още беше здрава. Разбира се, беше обезумяла от ужас, цвилеше и риташе със задните си крака и едва не ми счупи главата, когато се спуснах към нея. Наведох се, когато копитата й преминаха покрай главата ми и леко одраскаха бузата ми.

Отрязах кожените такъми, които я държаха прикована към колесницата. Мечът бе остър и веднага разсече кожения повод. Пейшънс бе свободна. Здраво я хванах за гривата и се опитах да се метна на гърба й, но тя бе толкова уплашена, че препусна, преди да успея да я яхна. Блъсна ме и аз отлетях встрани. Паднах тежко на земята до счупената колесница.

С усилие се изправих и я видях да препуска през горичката. Бе невредима. Погледнах към Танус. Лежеше на десет крачки от колесницата с лице към земята, но в този момент повдигна глава и погледна към мен с объркано изражение. Знаех, че всяко рязко движение може да привлече вниманието на слона към него. Направих му знак да остане неподвижен. Не смеех да издам звук, защото разяреното животно още стоеше наблизо.

Вдигнах поглед към него. Горката Блейд бе набита на бивника му, а юздите й се бяха заплели в хобота му. Слонът започна да отстъпва, повличайки след себе си счупената колесница. Опитваше се да освободи бивниците си от трупа на кобилата. Беше успял да разпори корема й и миризмата от съдържанието на стомаха се смесваше със силната миризма на кръв и тази на самия слон.

Преди да скоча и да побягна, проверих дали главата на слона е извърната към мен. Стигнах до мястото, където лежеше Танус.

— Ставай! Изправи се! — пресипнало прошепнах аз, опитвайки се да го повдигна, но той бе много тежък и замаян. Отчаяно погледнах към слона. Той се отдалечаваше от нас, все още влачейки счупената колесница и мъртвия кон.

Сложих ръката на Танус около врата си и мушнах рамо под мишницата му. Успях да го вдигна на крака и той се подпря несигурно на мен. Аз се олюлях под тежестта му.

— Стегни се! — прошепнах аз. — Слонът може да ни забележи всеки момент.

Опитах се да го повлека, но той направи само една крачка, изстена и се опря на мен.

— Кракът ми — изпъшка. — Не мога да помръдна. Коляното ми. Навехнал съм си проклетото коляно.

Изведнъж осъзнах тежкото ни положение. Страхът ме завладя и силата ми ме напусна.

— Бягай, стари глупако! — изръмжа в ухото ми Танус. — Остави ме. Върви си!

Слонът вдигна глава и я поклати по същия начин, както кучето отръсква водата от ушите си. Огромните уши се удряха в тялото му, а трупът на Блейд падна от бивниците му, като че не бе по-тежък от заек. Силата на слона бе невероятна. Ако можеше да подхвърля кон и колесница с такава лекота, какво ли би сторил с моето слабо тяло?

— Бягай, бягай, глупако! — подтикваше ме младият мъж и се опита да ме отблъсне, но някакво упорство ме спираше да го напусна и аз се вкопчих в рамото му. Въпреки страха си не можех да го изоставя.

Слонът чу гласа на Танус и обърна към нас огромните си уши, разперени като платната бойна галера. Гледаше право към нас, а ние бяхме на около петдесет стъпки от него.

Тогава още не знаехме, че зрението му е слабо и е почти сляп. Той разчита на обонянието и слуха си. Ако стояхме неподвижно, нямаше да ни забележи.

— Видя ни! — задъхах се аз и повлякох Танус със себе си, принуждавайки го да подскача на здравия си крак до мен.

Слонът ни забеляза и издаде странен звук. Никога няма да го забравя. Ние се олюляхме и едва не паднахме. Сетне се насочи право към нас.

Идваше с големи крачки и ушите му се развяваха. Стрели стърчаха от голямото му чело и кръвта се стичаше надолу като сълзи. Всеки път, когато надаваше рев, от хобота му бликаше кръв. Висок като скала и черен като смъртта, той стремително се носеше към нас. Виждах всяка гънка около очите му. Миглите му бяха гъсти като на красиво момиче, но в тях гореше такава ярост, че сърцето ми се превърна на камък в гърдите, а краката ми отказаха да се помръднат.

Времето спря, всичко стана сякаш нереално.

Стоях и наблюдавах как смъртта витае около нас и не можех да помръдна и да я избегна.

— Таита! — дочух детски глас. Помислих, че халюцинирам. — Таита, идвам!

Невярващо извърнах очи от видението на смъртта. Към нас през полето се носеше колесница. Не можех да видя кой държи юздите им.

— Приготви се, Таита! — Тогава забелязах малката главичка, едва показваща се над предната преграда. Юздите бяха здраво стиснати в две малки юмручета, а кокалчетата бяха побелели от напрежение.

— Мем — извиках аз, — връщай се! Завий обратно!

Вятърът развяваше косата му, слънцето хвърляше червеникави отблясъци в тъмните му къдри. Той бързо приближаваше.

— Ще пребия малкия немирник за това, че не ми се подчинява — изръмжа Танус, докато подскачаше на един крак.

И двамата бяхме забравили за опасността.

— Дий! — извика Мемнон. Зави така рязко, че вътрешното колело спря да се върти. Застана точно пред нас и ни закри за миг от слона. Изпълнението му бе прекрасно.

Пъхнах рамо под мишницата на Танус и го хвърлих на платформата. В следващия миг се метнах върху него и Мемнон подкара конете толкова рязко, че щях да падна от колесницата, но се задържах.

— Тръгвай, Мем — изкрещях аз, — ако ти е мил живота!

— Дий! — извика той. — Дий!

Колесницата полетя. Изнервените коне се понесоха изплашени от виковете на преследващия ни слон и тримата не откъсвахме погледите си от него. Главата му бе надвиснала над нас, закривайки кръгозора ни. Бе протегнал хобот и всеки път, когато издаваше звуци, пръскаше с кръв вдигнатите ни нагоре лица. Приличахме на жертвите на някакъв ужасен вид чума.

Не можехме да избягаме от него, а той не можеше да ни настигне. Ние се носехме по горската поляна с огромната кървава глава, надвиснала над нас, докато се свивахме от страх в хвърчащата колесница. Само една малка грешка и щяхме да паднем или в някоя яма, или щяхме да се разбием в паднало дърво и слонът щеше да ни връхлети в същия миг. Но принцът държеше юздите здраво, избирайки пътя си през горичката със силна ръка и остро око. Остави конете да тичат бясно през завоите на едно колело, рискувайки колесницата да се преобърне, като поддържаше по този начин разстоянието между нас и слона непроменено. Изведнъж всичко свърши.

Една от стрелите, забита в гърдите на слона, бе стигнала до сърцето му. Той отвори широко уста и от гърлото му бликна кръв. Краката му се подкосиха и се сгромоляса с трясък на земята. Падна на една страна: единият голям и извит бивник стърчеше нагоре, сякаш за последен непокорен царствен жест.

Мемнон спря конете и ние с Танус олюлявайки се слязохме от колесницата и се втренчихме в ужасяващия труп. Младият мъж се придържаше за колесницата, за да облекчи ранения си крак, и бавно се извърна да погледне момчето, което не знаеше, че е негов баща.

— За бога, познавам много смели мъже, но не са добри като теб, момчето ми — изрече той, повдигна Мемнон и го притисна до гърдите си.

Не видях много от това, което се случи по-нататък, защото погледът ми се замъгли от досадни сълзи. Осъзнавах, че съм стар, сантиментален глупак, но не можех да се въздържа. Дълго бях чакал да видя бащата да прегърне сина си.

Съвзех се едва когато чух далечни викове. Това, което никой от нас не бе осъзнал, бе, че гонитбата бе станала пред очите на цялата ни флотилия. „Дъхът на Хор“ бе хвърлил котва на отсрещния бряг и оттук можех да различа стройната фигура на царицата на кърмата. Дори отдалеч се виждаше, че лицето й е побеляло и напрегнато.

(обратно)

Златната верига за проявена доблест е воинско отличие, с което се награждават само герои.

На палубата бяха събрани всички знатни граждани и командирите на армията на царицата. До мачтата биха струпани бивниците на слоновете. Зад трона стояха мирно знаменосците, а когато принцът коленичи пред царицата, зазвучаха тромпети.

— Скъпи поданици — заговори царицата с ясен глас, — генерали и офицери от моята армия. Обявявам принц Мемнон, който пред мен и пред погледите на всички останали прояви голямо мъжество… за офицер втори ранг в гвардията на Синия крокодил за проявената смелост и го дарявам със Златната верига за доблест, която да носи с гордост… — Тя се усмихна на единадесетгодишното момче, към което се отнасяха като към победител.

Златната верига специално бе пригодена от царските златари да става на врата на малкото момче, а аз със собствените си ръце бях изработил малък златен слон, който да виси от нея. Беше миниатюрен шедьовър с очи от гранат и бивници от истинска слонова кост. Изглеждаше добре на гладките гърди на принца.

Усетих в очите ми отново да напират сълзи, докато хората поздравяваха моя прекрасен принц. Не бях единственият развълнуван тук; дори Кратас, Ремрем и Астес въпреки безцеремонното си държание, придобито в битки, се усмихваха като идиоти и мога да се закълна, че в техните редици забелязах насълзени очи. Всеки офицер от Сините крокодили пристъпи към принца да го поздрави и прегърне тържествено като другар по оръжие. Тази вечер, докато препускахме по брега на Нил по залез, Мемнон внезапно спря конете и се обърна към мен.

— Най-после съм войник, така че ще трябва да ми направиш лък, Таита.

— Ще ти направя най-добрия лък, който някога е притежавал стрелец — обещах му аз.

Той важно ме изгледа и въздъхна.

— Благодаря ти, Таита. Мисля, че това е най-щастливият ден в живота ми.

Каза го сякаш бе побелял старец.

На следващия ден потърсих принца и го открих сам на брега, където обикновено се криеше от чужди погледи. Той не ме забеляза, така че можех да го наблюдавам известно време.

Беше чисто гол. Независимо от предупрежденията ми за течението на реката и за крокодилите, явно бе плувал, защото косата му бе мокра. Обаче бях озадачен от държанието му: държеше в ръце два обли камъка и ги повдигаше нагоре и сваляше като в някакъв непознат ритуал.

— Таита, защо ме следиш? — неочаквано каза той, без да си обръща главата. — Искаш ли нещо от мен?

— Искам да знам какво правиш с тези камъни. Да не се прекланяш на някой странен нов бог от Куш?

— Закалявам ръцете си да станат по-силни за новия лък. Искам да заякнат, така че да опъвам тетивата докрай. Няма да ми пробуташ още една играчка, Таита, нали?

(обратно)

Появи се още един праг, петият, както по-късно щеше да се окаже, предпоследният в нашето пътешествие. Не представляваше същата непреодолима бариера както останалите четири. С промяната на заобикалящата ни природа вече не бяхме ограничени от курса на реката. Докато изчаквахме Нил отново да се надигне, посяхме нашите семена както винаги, но колесниците ни бродеха надалеч в саваната. Господарката изпрати групи на юг да преследват стадата слонове. Тези огромни стада от прекрасни сиви животни, посрещнали ни така доверчиво, когато за пръв път навлязохме в Куш, сега бягаха и се разпръскваха. Преследвахме ги безмилостно, където и да ги срещнехме, но тези умни животни бързо и добре се научиха да ни се изплъзват.

Когато пристигнахме при петия праг, намерихме стада да пасат в горичките на двата бряга. Бяха с хиляди и Танус нареди колесниците незабавно да ги атакуват. Бяхме се научили как да ловуваме и как да избягваме загубите, които първите два слона ни бяха причинили. През първия ден убихме сто и седем слона, а загубихме само три колесници.

На следващия ден нямаше и следа от тях. Въпреки че колесниците проследиха стадата по следите им, които оставяха в горичките, изминаха пет дни, преди да ги настигнат.

Ловците често се завръщаха след седмици в нашия лагер без нито един бивник. Безкрайният източник на слонова кост се оказа една илюзия. Както принцът отбеляза през първия ден, ловът на слонове не е толкова проста работа, както изглежда.

Колесниците, които отиваха на юг, не се завръщаха с празни ръце. Бяха открили нещо много по-ценно за нас от слоновата кост. Бяха открили хора.

Не бях напускал лагера от няколко месеца, защото бях погълнат от опитите с колелата на моята колесница. В този период бях открил разрешението на проблема, който ме тормозеше от самото начало и бе източник на забавление и подигравки от страна на Танус и неговите грубияни.

Отговорът на въпроса не бе едностранен, а комбинация от фактори, като се започне с материала, от който се правят спиците на колелата. Сега имах почти неограничен подбор от различни видове дърво, с което да работя, и рога от орикс и носорози, които ловяхме наблизо до лагера и които, за разлика от слоновете, не се изместиха след нападенията срещу тях.

Открих, че при накисване червената сърцевина на акацията ставаше толкова твърда, че в нея можеше да се огъне върхът на най-острата бронзова брадва. Съчетах това дърво с пластове от рог и ги привързах заедно с бронзова жица подобно на това, което бях направил с лъка Ланата. В резултат на тези мои опити колелата можеха да минават по всякакъв терен, без да се разпаднат. Когато с Хюи завършихме първите десет колесници с тези нови колела, предизвиках Кратас и Ремрем, които бяха най-известните и разрушителни водачи на колесници в цялата армия да се опитат да ги счупят. Облогът бе десет златни дебена за победителя.

Играта много се поправи на тези пораснали деца и те се впуснаха в нея с момчешко удоволствие. Седмици след това виковете им и тропотът на копита огласяха горичките покрай Нил. Когато времето за опитите им изтичаше, при мен дойде Хюи и горчиво се оплака, че бяха изтощили двадесет чифта коне. Обаче се утеши с това, че спечелихме облога. Колелата ни бяха издържали на тежкото изпитание.

— Ако ни беше дал още няколко дни — замърмори Кратас, докато подаваше златните монети с явно неудоволствие, — сигурен съм, че щях да успеем. — И той ни изигра пантомимата, която считаше за страшно забавна и която представляваше счупване на колело и премятащ се във въздуха водач.

— Талантлив клоун си, смели Кратас, но ти взех златото — подрънках го аз под носа му. — Всичко, което ти остана, е една стара шега, която ти излезе солена.

Точно тогава господарят Акер и хората му, които бяха тръгнали за слонове, се завърнаха с новината, че вместо тях са открили населено място в южна посока.

Бяхме очаквали да срещнем племена още при първия праг. От векове земята на Куш беше ни снабдявала с роби. Те бяха залавяни от собствените си хора, вероятно в племенни войни, и заедно със слоновата кост, щраусовите пера, рогата от носорог и златен прах бяха доставяни до границите на нашата империя. Черните весели робини на царица Лострис, купени от пазара за роби в Елефантина, бяха родом от тези места. Не можех да си обясня защо още не сме срещнали хора. Вероятно се бяха оттеглили навътре в саваната заради войните или нападенията за роби по същия начин, по който стадата слонове се бяха разпръснали. А може би бяха измрели от чума или глад? Едва сега имахме доказателства за човешко присъствие.

Тази новина се разпространи като епидемия между нас, робите бяха много по-необходими от златото и слоновата кост. Цялата ни цивилизация и начин на живот бяха изградени върху притежаването на роби. Нямахме възможност да вземем много с нас от Египет, а сега бе наложително да заловим повече, за да заместят тези, които бяхме принудени да изоставим.

Танус заповяда да бъде изпратена голяма военна експедиция. Той лично щеше да я предвожда, защото не бяхме сигурни с какво ще се сблъскаме. Освен пленниците по време на война ние купувахме роби от чуждестранни търговци и сега за пръв път от векове насам бяхме принудени да ги ловим сами. Това занимание бе ново за нас, както и ловът на слонове, но поне този път знаехме, че жертвите ни няма да са покорни и глупави.

Танус все още държеше да се вози само на моята колесница: дори Кратас и Ремрем не успяха да го убедят в качеството на новата колесница, която бях създал. Бяхме начело на колоната, но колесницата зад нас се управляваше от най-младия офицер втори ранг на Сините крокодили — принц Мемнон.

Бях подбрал двама от най-добрите водачи за негов екипаж. Той бе твърде лек, така че в колесницата можеше да се качи още един мъж, а принцът не бе достатъчно силен, за да разпрегне колесницата и да я пренесе през препятствията по пътя. Нуждаеше се от този допълнителен мъж да му помага.

Първото селище, на което се натъкнахме, бе на брега на реката, на три дни път от прага. Бяха групи от жалки сламени навеси, твърде елементарни, за да бъдат наречени колиби. Танус изпрати разузнавачи напред да проучат обстановката, а сетне призори ние ги обградихме с бързо нападение. Хората, които изскочиха от навесите, бяха твърде объркани, за да окажат съпротива или поне да се опитат да избягат от нас. Струпаха се заедно и зяпаха към кръга от колесници.

— Добър лов! — Танус бе доволен, докато ги наблюдавахме.

Мъжете бяха високи и стройни, с дълги крайници. Надвишаваха по ръст повечето от нашите войници; дори Танус изглеждаше нисък в сравнение с тях, докато ги подбираше в групи, както фермерът би направил със стадото си.

— Има някои наистина добри екземпляри — отбеляза той. — Погледни този хубавец. — Посочи към млад мъж с необикновена физика. — За него можеш да получиш десет дебена на пазара в Елефантина.

Жените бяха здрави и силни. Гърбовете им бяха изправени и зъбите — бели и здрави. Всяка зряла жена носеше дете и водеше друго за ръка.

Бяха най-примитивните хора, които някога съм срещал. Нито мъжете, нито жените носеха препаски и оставяха безсрамно оголени гениталиите си; само младите момичета носеха наниз от черупки от щраусови яйца на кръста.

Кожата им бе толкова тъмна, че голите им тела на утринните лъчи имаха пурпурен оттенък като цвета на презряло тъмно грозде. Някои от тях си бяха изрисували груби шарки с паста от пепел и бяла глина. Мажеха косата си със смес от биволска кръв и кал и я сресваха във високи блестящи прически, подобни на шлемове.

Нещо, което веднага ми направи впечатление, бе, че нямаше възрастни хора между тях. По-късно научих, че те чупят краката на старците си с бойните си тояги и ги оставят на брега като жертвоприношение на крокодилите. Вярваха, че тези животни са превъплъщение на прадедите им и като ги хранят с възрастните хора, жертвата става част от тях.

Не обработваха метал. Оръжията им бяха дървени тояги. Грънчарството не им бе познато и за съдове използваха черупките на диви плодове. Не се занимаваха със земеделие, а се прехранваха с риболов и с лов на недоразвити говеда с дълги рога, които ценяха най-много. Смесваха млякото им с кръв, която ловко пускаха от вратната им вена, и пиеха сместа с голямо удоволствие.

Като ги изучавах през следващите месеци, открих, че не могат да четат и да пишат. Единственият им музикален инструмент бе барабан от издълбан дънер на дърво, а песните им наподобяваха воя на дивите животни. Танците бяха явна пародия на сексуален акт, в който голи мъже и жени пристъпваха поклащайки бедра един към друг, докато не се срещнат — тогава имитацията се превръщаше в разпусната реалност.

Когато принц Мемнон ме запита какво право имаме да залавяме тези хора и да ги владеем като стадо, аз му обясних:

— Те са диваци, а ние сме цивилизовани хора. Както бащата е отговорен към сина си, наше задължение е да ги издигнем от тяхното диво състояние и да им покажем истинските богове. Тяхната част от сделката е да ни се отплатят с труда си.

Мемнон бе умно момче и след като му обясних, вече никога не ме попита за логиката или моралността на това дело.

По мое предложение господарката бе позволила на две от черните си прислужници да ни придружат. Отношенията ми с тях не бяха съвсем приятелски, но те ни направиха безценна услуга. И двете пазеха детски спомени от времето, преди да ги заловят, и помнеха езика на племената от Куш. Това бе достатъчно за нас, за да започнем процеса на укротяване на нашите роби. Като музикант имах добро ухо за звуците на човешката реч; като добавим, че имах и природна склонност към чужди езици, за няколко седмици научих езика на шилуките.

Беше елементарен както обичаите и начина им на живот. Целият им речник бе съставен от около петстотин думи, които аз записах на свитъци и обучих началника на робите и тези военни инструктори, които Танус бе назначил за новите уловени роби. Защото той бе отделил много мъже от племето, които да попълнят пехотните му полкове.

Първото ни нападение не ни предупреди за истинската натура на шилуките. Всичко мина твърде леко и ние бяхме неподготвени за това, което последва, когато връхлетяхме върху следващите разпръснати селища. По това време диваците бяха нащрек и готови да ни посрещнат.

Бяха отвели стадата си и скрили жените и децата си. Голи и въоръжени само с дървени тояги, те идваха на орди срещу нашите колесници, лъкове и мечове с невероятна смелост.

— В името на отвратителния Сет! — доволно изруга Кратас, когато отблъснахме атаката им. — Тези черни дяволи са родени войници.

— С подходящи оръжия и военна подготовка могат да се изправят срещу всеки воин — съгласи се Танус. — Оставете лъковете, залавяйте ги живи.

Той ги преследва с колесниците дотогава, докато паднаха изтощени въпреки голямата им издръжливост и безумна смелост. Началниците на робите ги завързаха с въжета.

Танус подбра най-добрите за своята пехота и научи езика им с лекота. Шилуките скоро започнаха да гледат на него като на бог, а той започна да ги харесва почти толкова, колкото аз обичах конете си. Тези високи и стройни копиеносци идваха само при Танус да го молят да ги приеме в отрядите си.

Той ги въоръжи с дълги копия с бронзови върхове и щитове от слонска кожа, облече ги в препаски от кожата на дива котка, а на главите им се развяваха щраусови пера. Показаха им класическите методи на воюване и те бързо се научиха на всички тактики.

Част от шилуките бяха избрани за армията. Други се оказаха неуморими гребци на галерите и неоценими пастири и коняри, защото бяха свикнали да се грижат за стадата си.

Много скоро научихме, че техни традиционни врагове са племена, живеещи още по на юг — динка и мандари. Тези племена бяха още по-примитивни — липсваше им бойният дух на нашите шилуки. Нищо не им доставяше по-голямо удоволствие от това да бъдат изпратени на юг заедно с египетските им офицери и колесниците и да воюват с древните си врагове. Те заловиха хиляди мъже и жени от динка и мандари. Тях използвахме за тежка работа, която не изискваща никакви познания. Никой от тях не дойде при нас по собствено желание, както някои от шилуките.

(обратно)

Когато флотата ни премина през петия праг, цялата земя на Куш бе открита за нас.

Сега, когато плавахме нагоре по реката с помощта на шилуките, колесниците ни свободно се носеха по двата бряга и се завръщаха с нови роби и слонова кост.

Скоро достигнахме широк приток, вливащ се в основното течение от изток. Стичаше се едва-едва, но шилуките ни увериха, че през този сезон притокът, който те наричаха Атбара, ще се превърне в стремителен поток и водите му ще засилят прилива на Нил.

Царица Лострис изпрати златотърсачи да следват течението на Атбара, докъдето е възможно. Флотилията ни отплава на юг, като по пътя си ловяхме още роби.

Аз се тревожех и се опитах да го предотвратя, но колесницата на Мемнон оглавяваше често бясно препускащите колесници. Естествено бях се погрижил да го заобикалят добри воини, но рискът в африканската пустош съществуваше постоянно, а той бе малко момче.

Смятах, че трябва да прекарва повече време с мен на палубата на „Дъхът на Хор“, а не да се забавлява с такива като Кратас и Ремрем. Тези двама грубияни не се грижеха нито за своята, нито за безопасността на принца. Подтикваха го към облози и насърчаваха дръзките му постижения. Скоро стана безразсъден като тях и когато се завръщаше от тези набези, изпитваше голямо удоволствие да ме ужасява, като ми разказва за своите лудории.

Когато протестирах пред Танус, той само се изсмя.

— Ако ще носи един ден двойната корона, трябва да се научи да презира опасността и да командва армията.

Господарката ми се съгласи с Танус за подготовката на Мемнон. Аз трябваше да се задоволявам с времето, което все още можех да прекарвам сам с моя принц.

Поне имах двете малки принцеси. Техути и Беката ставаха все по-очарователни и аз бях техен роб във всяко отношение. Поради особените обстоятелства бях по-близо до тях, отколкото истинския им баща. Първата дума на Беката бе „Тата“, а Техути отказваше да заспи, докато не й разкажа приказка. Тя линееше, когато имах други задължения и се отдалечавах от флотилията. Смятам, че това бе най-щастливият период от живота ми. Чувствах се в центъра на семейството си и сигурен в привързаността им.

Щастието също се усмихна на моя народ. Скоро един от златотърсачите се завърна от експедиция нагоре по Атбара. Коленичи пред царица Лострис и положи малка кожена торбичка пред краката й. Когато тя му заповяда, отвори торбичката и изсипа светещи камъчета. Някои бяха малки като песъчинки, а други — големи колкото нокътя на палеца ми. Всички светеха с особен блясък, който не можеше да бъде сгрешен.

Златарите бяха повикани и те заработиха с пещите и глинените си съдове за разтапяне на метал. Накрая обявиха, че това наистина е чисто злато. Двамата с Танус яздихме нагоре покрай Атбара до мястото, където бе открито златото. Помогнах за планирането на местата, където да бъдат изкопавани чакълени ями по течението на реката, и използвахме много роби от племената динка и мандари, които носеха кошници с чакъл на зидарите, направили дупки в гранитния склон над реката.

Нарисувах на моята господарка дълги редици черни роби: мокрите им кожи блестяха на слънцето, докато се изкачваха по склона на хълма с тежки кошници върху главите. Когато се завърнахме при корабите, донесохме петстотин дебена претопено злато.

(обратно)

Плавайки на юг, стигнахме още един праг. Този бе шести и последен. Преминахме го по-бързо и по-леко от предишните. Колесниците и колите с провизии го заобиколиха по бреговете и така ние стигнахме до мистериозното сливане на две могъщи реки, които образуваха Нил, толкова почитан от нашия народ.

— Това е мястото от видението на Таита. Тук Хапи пуска водите да текат и да се сливат. Това място е свещено — заяви царица Лострис. — Пътешествието завърши. Тук богинята ще укрепи силите ни за завръщането ни в Египет. Ще го нарека Кебуи — Мястото на северния вятър, защото този вятър ни доведе дотук.

— Мястото е благоприятно. Богинята вече ни показа своята благосклонност, като ни снабди с роби и злато — съгласиха се с нея господарите от държавния съвет. — Няма да продължим нататък.

— Остава само да намерим място за гробница на фараон Мамос, моя съпруг — заяви царица Лострис. — Когато гробницата бъде построена и саркофагът на фараона бъде запечатан в нея, моята клетва ще бъде изпълнена. Ще настане време да се завърнем във Велики Египет и ще изгоним хиксоския тиранин от родната ни земя.

Смятам, че само аз не изпитах радост и облекчение от това решение. Всички останали изпитваха носталгия и умора от продължилото с години пътешествие. Аз се бях пристрастил към пътешествията. Исках да видя какво лежи отвъд следващия завой на реката, отвъд следващия връх, отвъд следващия хълм. Ето защо бях много доволен, когато господарката реши аз да потърся място за гробницата на фараона, а принц Мемнон щеше да ме придружи с ескадрон колесници. Не само щях да удовлетворя любопитството си, но и щях да имам момчето за компания.

На четиринадесет години той командваше експедицията. Това не бе нещо необичайно. В нашата история има фараони, които са водели големи армии в битките не по-възрастни от него. Принцът пое задачата си много сериозно. Огледа лично всеки кон и колесница. Към всяка колесница имаше по два резервни коня, така че да могат да бъдат подменяни и да почиват редовно.

Сетне двамата обмислихме всеки детайл и в коя посока да се отправим в търсене на идеалното място за гробница на фараона. Местността трябваше да е скалиста и недостъпна за крадци. Трябваше да има скала, в която гробницата и всички допълнителни проходи да бъдат прокопани.

Откакто бяхме навлезли в страната Куш, не бяхме намерили място, което да ни задоволи. Преразгледахме местата, през които бяхме минали, и се опитахме да отгатнем какво се простира пред нас. Мястото, където се сливаха двете реки, наречено Мястото на северния вятър, бе най-красивото, което виждахме през дългото пътуване.

Изглежда, всички птици се събираха тук: от малки рибарчета до красивите сини канарчета. Техните ята затъмняваха слънцето. В сребристите акациеви горички и в саваната пасяха стадата антилопи. Сякаш свещеното място на богинята бе средище на всички форми на живот. Водите при сливането на двете реки гъмжаха от риба, а над нас в синьото небе се виеха белоглави орли.

Двете реки се различаваха, също както две деца, излезли от една и съща утроба, можеха да се различават по темперамент и по ум. Десният приток бе бавен и жълтеникав, докато другият бе синьо-зелен и буен. Той не смесваше водата си с другия, запазвайки цвета си много мили по течението.

— Коя от двете реки да изберем. Таита? — искаше да узнае Мемнон и аз повиках водача шилук.

— Жълтата река идва от огромно смъртоносно блато. Там живеят крокодили, хипопотами и жилещи насекоми. Човек може да се зарази от треска и да умре — каза ни шилукът.

— Какво ще кажеш за другата река? — попитахме ние.

— Тъмната река идва от небето, стича се от скалите, които се издигат в облаците. Никой не се е изкачил по тези ужасни канари.

— Ще следваме левия приток — реши принцът. — Там ще открием място за гробницата на моя баща.

Така ние се отправихме на изток, докато не видяхме на хоризонта да се извисяват планини. Те образуваха синьо укрепление толкова високо и непристъпно, каквото не вярвах да съществува в природата. Планините и хълмовете, които бяхме виждали, докато плавахме по реката, приличаха на джуджета в сравнение с тези. Колкото повече се приближавахме, толкова по-високи ставаха, а всичко около тях се смаляваше.

— Щом никой не може да се изкачи там горе — каза Мемнон, — сигурно там живеят боговете.

Наблюдавахме как над върховете се събират черни облаци. Чухме гръмотевици да ръмжат като лъвове и се изпълнихме с благоговение.

Стигнахме до подножието на тези ужасни планински вериги; нататък не можехме да продължим с колесниците си. Там открихме скрита долина, обградена с каменни стени. Двадесет дни двамата с принца проучвахме това диво място, докато накрая се изправихме пред една черна скала. Мемнон тихо заговори:

— Тук земното тяло на баща ми ще почива в мир. — Той вдигна замечтан поглед към отвесната скала. — Сякаш чувам гласа му. Той ще бъде щастлив тук.

Така аз проучих скалата и забих бронзови клинове в пукнатините й, посочвайки посоката и правилния ъгъл за входа на гробницата на зидарите, които щяха да започнат скоро работа тук. Щом свърших, се измъкнахме от лабиринта от долини и скали и се завърнахме при Нил, където ни очакваха корабите.

(обратно)

Лагерувахме само на няколко дни път от Кебуи. Една нощ се събудих от непривичен сумтящ звук и тропота на хиляди копита, които приближаваха към нас в мрака.

Мемнон заповяда да се вдигне тревога и всички застанахме в кръга, образуван от колесниците. Хвърлихме още дърва в огньовете. На тяхната светлина видяхме тъмна река да се стича покрай нас. Мистериозните крясъци и сумтенето бе почти оглушително. Животните тичаха така близо едно до друго, че се блъскаха в колесниците. Останахме в укреплението през остатъка на нощта. Потокът живи същества бе безкраен.

При първите слънчеви лъчи станахме свидетели на невероятна гледка. Цялата равнина бе потъмняла от животни. Всички се движеха в една посока. В някои части на това огромно стадо част от животните безпричинно се подплашваха и започваха да ритат. Подскачаха, пръхтяха и се гонеха в безкрайни кръгове, като водовъртеж на повърхността на спокойно течаща река. Сетне се успокояваха и отново следваха множеството пред тях.

Гледахме ги смаяно. Всяко животно от това огромно стадо приличаше на останалите, не се различаваха по нищо. Имаха тъмночервеникава козина, увиснала гуша, от която висеше рошава грива, а рогата им бяха извити като полумесеци. Главите им бяха уродливи, с грозни изпъкнали носове, а раменете им бяха по-високи от задните части.

Накрая продължихме пътуването си, като преминахме с колесниците през това живо море. Те се отдръпваха в последния момент и стояха толкова близо до колесниците, че можехме да ги докоснем с ръка. Не се плашеха и ни наблюдаваха с безразличие.

По обяд принцът огъна лъка си и уби пет от тези антилопи. Одрахме и нарязахме труповете им на парчета, а останалите им събратя спокойно пасяха покрай нас. Въпреки странния им вид месото им бе добро за ядене както на всяко друго диво животно, което бяхме убивали.

— Това също е дар от боговете — заяви момчето. — Когато се присъединим към основната армия, ще изпратим хора да проследят тези стада. Ще можем да опушим достатъчно месо за армията и робите до следващата миграция на животните.

От нашите шилуки бяхме научили, че това преселение е ежегодно. Стадата се местеха от едни пасища на други на неколкостотин километра разстояние. Шилуките наричаха тези животни гну заради сумтящите звуци, които издаваха.

— Те ще са неизчерпаем източник, с който да попълваме запасите си — казах на принца.

Никой от нас не можеше да предвиди катастрофалните последици от съприкосновението ни с тромавите гну. Би трябвало да бъда предупреден от начина, по който те вдигаха глава и пръхтяха безпричинно, или от слузта, която течеше от ноздрите на някои от тях. Обаче аз не обърнах внимание на държанието им. Бях решил, че са кротки и безобидни създания, които ще са полезни за нас.

Когато стигнахме до двете реки, ние докладвахме за миграцията на гну на царица Лострис и тя се съгласи с предложението на принц Мемнон. Придружен от Кратас, Ремрем, още двеста колесници и няколко хиляди шилуки, Мемнон потегли обратно. Царицата бе заповядала да убият и опушат колкото е възможно повече гну за хранителни припаси на армията.

Аз не тръгнах с експедицията, защото ролята на касапин не ме привличаше. Обаче скоро щяхме да забележим пушека от огньовете, на които приготвяха месото, да затъмнява хоризонта. Не след дълго препълнени догоре коли с пушено месо започнаха да се завръщат. Точно двадесет дни след първата ни среща с антилопите гну бях седнал със скъпия ми приятел Атон под сянката на едно дърво на брега на Нил. Исках да доставя малко удоволствие на себе си и от уважение към Атон бях отворил една от скъпоценните кани с палмово вино, останало от запасите, които бяхме донесли с нас от Египет. Двамата играехме и се пазаряхме, както правят стари приятели. Отпивахме от виното с голямо удоволствие.

Нямахме представа за нещастието, което ни грозеше. Напротив, имах всички основания да съм доволен от себе си. Бях завършил чертежите и плановете на гробницата на фараона, в която бях добавил няколко особености, за да я предпазят от грабеж. Царицата бе одобрила проекта и бе назначила един от майсторите зидари за надзирател. Каза ми, че мога да разполагам с толкова роби и инвентар, колкото сметна за необходимо. Господарката бе решила да не се скъпи при изпълнението на клетвата си към мъртвия фараон. Щеше да построи най-хубавата гробница, която моят гений може да проектира.

Бях спечелил третата игра на бао и бях отворил друга кана с превъзходно вино, когато чух тропот на копита и видях един конник да препуска към нас. Отдалеч познах Хюи. Малцина яздеха коне и определено не така бързо като него. Когато стигна до нас, лицето му така ме разтревожи, че скочих на крака и преобърнах виното и дъската за бао.

— Таита! — извика той от стотина крачки. — Конете! Дано Изида се смили над нас! Конете!

Хюи спря коня и аз се метнах зад него, хващайки го здраво през кръста.

— Не губи време с приказки — извиках аз в ухото му. — Тръгвай, човече, тръгвай!

По-голямата част от стадото бе налягало по земята, но аз се втурнах към Пейшънс, първата ми любов. Кобилата бе легнала на една страна, дишаше тежко. Вече бе стара, имаше сиви косми по муцуната. От деня, в който Блейд бе убита, не я впрягах. Всичките й жребчета бяха наследили нейното добро сърце и жива интелигентност. Скоро бе отбила хубавото си малко конче, което сега стоеше близо до нея и разтревожено я наблюдаваше.

Коленичих до нея.

— Какво има, смелото ми момиче? — тихо я попитах аз.

Тя позна гласа ми и отвори очи. Клепачите й бяха залепнали от слуз. Бях ужасен от състоянието й. Шията и гърлото й бяха подути почти двойно от нормалното. Отвратителна жълта гной течеше от устата и ноздрите й. Треската я изгаряше. Топлината, която излъчваше, бе като от лагерен огън.

Тя се опита да се изправи, когато я погалих, но бе твърде слаба. Дъхът й клокочеше и свистеше в гърлото й. Гъста гной излизаше от ноздрите й и се чуваше как я задушава. Тя се бореше за всяка глътка въздух.

Очите й ме гледаха с молба и доверие. Бях безпомощен. Дръпнах белия ленен шал от раменете си и изтрих гнойта от ноздрите й. Бе жалък опит, защото веднага след това от тях потекоха нови струйки гной.

— Таита! — викна Хюи. — Всичките ни животни са поразени от тази епидемия.

Оставих Пейшънс и обиколих останалите коне от стадото. Половината от тях вече бяха легнали по земята, а тези, които все още стояха изправени, залитаха и от устата им течеше жълта гной.

— Какво да правим? — искаха да разберат Хюи и останалите коняри. Трябваше да оправдая доверието им. Очакваха от мен да предотвратя това ужасно бедствие. Не знаех никакво лекарство, нито можех да се сетя дори за драстично или невероятно лечение.

Върнах се при Пейшънс и отново изтрих гнойта от ноздрите й. Виждах, че бързо губи сили. Всеки дъх й костваше невероятно усилие. Скръбта ми ме обезоръжи и знаех, че моята безпомощност скоро ще се превърне в сълзи и нямаше да има никаква полза нито за конете, нито за хората.

Някой коленичи до мен, вдигнах поглед и видях, че е един от шилуките, усърден коняр, с когото бях в приятелски отношения.

— Това е болестта на гну — каза ми той на простия си език. — Много ще умрат.

Вгледах се в него, докато проумея думите му. Спомних си за пръхтящите сивкави животни, от които равнината бе потъмняла, и как решихме, че са дар от боговете.

— Тази болест убива нашите животни, когато гну се върне. Тези, които оцелеят, са в безопасност. Не се разболяват повече.

— Какво да направим, за да ги спасим, Хабани? — настоях аз, но той поклати глава.

— Нищо не може да се направи.

Държах главата на Пейшънс, когато тя умря. Дъхът й заседна в гърлото. Тя потрепери и остана неподвижна. Издадох тих стон, но когато вдигнах помътнелия си от сълзи поглед, видях малкото конче на Пейшънс да лежи на земята.

В този миг отчаянието ми се смени с изгаряща ярост.

— Не! — извиках аз. — Няма да позволя то да умре.

Изтичах до кончето и извиках на Хабани да ми донесе кожените ведра с вряла вода. С ленена кърпа навлажних шията на кончето, опитвайки се да намаля подуването, но нямаше ефект. Гнойта все още излизаше от ноздрите му, а горещата му кожа бе изопната.

— То умира — поклати глава Хабани. — Много ще умрат.

— Няма да позволя — повторих аз и изпратих Хюи до галерата да ми донесе медицинското сандъче.

Докато се върне, бе станало късно. Жребчето бе към своя край. Дъхът му секваше и силите го напускаха. Опипах шията му, за да открия дихателната тръба. С един плитък разрез тръбата се показа и сетне със скалпела направих малка дупка в нея. Моментално през отвора изсвистя въздух и дробовете му се издуха. Започна да диша ритмично, но отворът отново се запълни с гной и кръв.

Бързо отчупих бамбукова пръчка от близката колесница и отрязах тръбичка, която пъхнах в раната. Тя задържа дихателната тръба отворена и жребчето се успокои.

— Хюи! — извиках аз. — Ще ти покажа как да ги спасим.

Преди да настъпи нощта, бях обучил повече от стотина водачи на колесници и коняри да извършват тази груба, но необходима операция. Работихме цялата нощ на колебливата светлина на ламите, в царските стада имаше над петнадесет хиляди коне. Не успяхме да спасим всичките. Продължавахме да работим с почернели от засъхнала кръв ръце. Когато умората ни надвиваше, лягахме на купа сено и спяхме по час, след което продължавахме с работата си.

При някои от конете болестта, която бях нарекъл Жълтия удушвач, се проявяваше в по-лека форма. Изглежда, имаха вродена устойчивост към болестта. Много от тях останаха на крака, а след няколко дни оздравяха.

Други умряха, преди да разрежем дихателната им тръба. Дори някои от тези, които успешно бяхме оперирали, по-късно умряха от гангренясване и усложнение на раната. Принц Мемнон бе принуден да изостави колесниците и да се върне пеша до Кебуи.

Накрая загубихме половината от нашите коне, седем хиляди умряха, а тези, които останаха живи, бяха толкова слаби, че им бяха необходими месеци да се възстановят. Жребчето на Пейшънс оцеля и замести майка см в моето сърце. Впрегнах го от дясната страна на моята колесница. Нарекох го Рок заради силата и добрия нрав.

— Как тази зараза ще се отрази на завръщането ни в Египет? — попита ме господарката.

— Върна ни с доста години назад — казах й аз и видях болката в очите й. — Загубихме повечето от старите обучени коне, такива като Пейшънс. Царските стада трябва да се размножат и да тренираме млади коне, които да заемат местата пред колесниците.

Очаквах годишната миграция на гну със страх, но когато дойдоха и отново равнините потъмняха от животни, Хабани излезе прав. Само няколко от нашите коне показаха признаци на болестта, и то в лека форма, което ги отклони само за няколко седмици, преди отново да заемат местата си.

Бях много учуден от факта, че малките кончета, родени след първата миграция, бяха имунизирани чрез млякото на своите майки. Бях сигурен, че никога повече няма да преживеем тази чума в пълната й сила.

(обратно)

Сега главната ми задача бе построяването на гробницата на фараона. Бях длъжен да прекарвам повечето време на онова диво и неприветливо място.

Планините бяха непредсказуеми като красива жена. Понякога бяха забулени от облаци. Друг път бяха прекрасни и съблазнителни, зовейки ме да открия всичките им тайни и да изпитам всичките им опасни наслаждения.

Въпреки че разполагах с осем хиляди роби и неограничена помощ от превъзходни майстори и художници, работата по гробницата вървеше бавно. Знаех, че за завършването й са нужни години. Всъщност нямаше за къде да бързаме, защото царските стада с коне трябваше да бъдат попълнени отново и да обучаваме полковете с шилуки, докато станат достатъчно силни, за да се сблъскат с хиксосите някой ден.

Когато не бях горе в планините при гробницата, прекарвах времето си в Кебуи, където имаше безброй задачи и удоволствия, които ме очакваха: от обучението на двете малки принцеси до измислянето на нови военни тактики заедно с господаря Танус и принца.

По това време вече бе ясно, че докато Мемнон някой ден ще предвожда дивизии колесници, то Танус никога нямаше да преодолее отвращението си към конете. Той бе моряк и пехотинец до мозъка на костите си и с течение на годините ставаше все по-консервативен. Интересуваше се само от новите полкове на шилуките.

Принцът растеше като стремителен водач на колесница. Всеки ден идваше при мен с дузина нови идеи, някои от които невъзможни за изпълнение, но други доста добри. Изпробвахме ги всичките, дори онези, които знаех, че са неосъществими. Беше на шестнадесет години, когато царица Лострис го произведе в ранг Най-добрият от десет хиляди.

Тъй като Танус рядко се качваше на колесница, аз поех ролята на главен водач на колесницата на Мемнон. Между нас съществуваше пълна хармония, която се простираше и върху любимия ми впряг коне. Рок и Чейн. Когато бяхме на поход, принцът предпочиташе да кара, а аз стоях на платформата зад него. Обаче щом започнеше сражение, той ми подаваше юздите и взимаше лъка или копието. Аз поемах управлението на колесницата и влизахме в битката, както бяхме мечтали едно време.

Когато Мемнон възмъжа и заякна, започнахме да печелим награди в състезанията. Първо, триумфирахме на надбягванията с коне, където Чейн и Рок показаха на какво са способни; сетне започнахме да печелим състезанията по стрелба и хвърляне на копия. Скоро този, който искаше да спечели лентата на победителя от царица Лострис, трябваше първо да си премери силите с нас.

Спомням си възгласите, докато колесницата ни се носеше към финала: аз на юздите, а Мемнон на платформата, мятайки копия наляво и надясно в сламените чучела, покрай които профучавахме с голяма скорост. Принцът виеше като демон, а дългата му плитка се развяваше на вятъра като опашката на нападащ лъв.

Скоро се появиха и други предизвикателства, в които той започна да се отличава, и то без никаква помощ от моя страна. Когато минеше покрай млади момичета със златното отличие за доблест на гърдите си и лентата на победител, завързана на плитката му, те се кикотеха, изчервяваха се и свеждаха срамежливо очи. Веднъж нахлух в палатката му с важни новини, но веднага изскочих, защото вниманието на принца бе погълнато от младото красиво тяло под него. Измъкнах се безшумно, малко натъжен, ме годините на невинност бяха изминали.

Извън тези удоволствия нищо не можеше да се сравни със скъпоценните часове, които прекарвах при господарката. На тридесет и три години тя бе в разцвета си. Чаровна, изтънчена и самоуверена, тя наистина се бе превърнала в царица.

Всички я обичаха, но никой както мен. Дори любовта на Танус не можеше да се мери с моята привързаност. Гордеех се, че тя все още има нужда от мен и се осланя на преценките и съветите ми така доверчиво. Въпреки другите радости в живота ми тя завинаги щеше да остане голямата ми любов.

(обратно)

Би трябвало да бъда доволен и преситен, но неспокойната ми натура ме теглеше да изследвам непознатото. Когато не работех в гробницата на фараона, планините ме примамваха.

Започнах да правя къси разходки из клисурите, сам или с Хюи.

С него за пръв път видяхме стадо кози високо над нас в планината. Досега не бяхме срещали такава порода. Бяха два пъти по-високи от тези, които бяхме виждали в поречието на Нил.

Хюи занесе новината за тези огромни кози до корабите ни, разположени при Кебуи. След месец господарят Танус, преметнал лък през рамо и придружен от Мемнон, пристигна в долината на гробницата. Принцът се бе превърнал в ревностен ловец като баща си и нямаше търпение да тръгне след козите. Що се отнася до мен, бях много доволен, че ще имам възможността да проуча по-подробно тези планински земи.

Имахме намерение да се изкачим само до най-близките върхове, но когато се изкатерихме на един от тях, пред нас се разкри невероятна гледка. Издигаха се планини, чиито върхове опираха в небето. Те правеха върха, на който бяхме застанали, съвсем нищожен и ни мамеха да продължим нагоре.

Нил също се изкачваше през стръмни долини и мрачни клисури, които пенеха водите й. Невинаги можехме да следваме курса на реката и на места бяхме принудени да се движим по шеметните кози пътеки през неприветливите планини.

Когато навлязохме навътре в планините, те вече не изглеждаха толкова страшни.

Бяхме стотина мъже и водехме десет коня, натоварени с провизии. Лагерувахме в едно от онези бездънни дефилета. Трофеите от последния лов на Танус и Мемнон лежаха на камъните, очакващи нашите оценки и възхищение. Бяха две глави на козли, по-големи от всичко, което бяхме виждали в нашите пътешествия. Рогата им бяха толкова тежки, че два роба едва повдигаха една глава. Внезапно заваля.

В нашата египетска долина вали веднъж на двадесет години. Никой от нас не бе виждал дъжд като този, който се изля върху нас.

Първо, плътен тъмен облак закри небето над скалите, така че ние се потопихме от слънчева светлина в дълбок мрак. Студен вятър се втурна надолу към долината и смрази телата и духа ни. Струпахме се уплашени на едно място.

Светкавица се стрелна като копие от мрачния облак и разтресе скалите наоколо, изпълвайки въздуха с миризма на сяра. Над нас изтрещя гръмотевица, а земята под краката ни се разлюля.

Тогава заваля. Не бе обикновен дъжд, приличаше на водопад. Не можехме да дишаме, водата запълваше ноздрите и устата ни и имах чувството, че се давя. Водната струя бе толкова плътна, че едва различавах човека, застанал до мен. Побягнахме да се скрием под близката скала.

Беше студено. Не познавах такъв студ, бяхме се покрили единствено с нашите тънки ленени шалове. Студът проникваше до костите ни и ние треперехме така, че зъбите ни тракаха.

През шума на дъжда дочух още един. Това бе вода, падаща от скала на скала като ненаситно чудовище, повличайки всичко по пътя си.

Пороят ме повлече — помислих си, че умирам, докато се премятах, и студена вода изпълни гърлото ми. Обгърна ме мрак и реших, че съм мъртъв.

Смътно си спомням как нечии ръце ме изтеглят от водата, а сетне ме отнасят на някакъв бряг. Чувах принцът да ме вика. Преди да отворя очи, усетих мириса на горящи дърва. Почувствах топлина да се разлива по тялото ми.

— Таита, събуди се! Кажи ми нещо! — Гласът бе настоятелен и аз отворих очи. Лицето на Мемнон плуваше пред мен, той ми се усмихна. Сетне викна:

— Той отвори очи, господарю Танус.

Открих, че се намираме в пещера, а навън бе паднала нощ. Танус се приближи и приклекна до принца.

— Как си, стари друже? Надявам се да не си си счупил кокалите?

С усилие седнах и внимателно се опипах, преди да отвърна:

— Всяка става ме боли, освен това съм страшно гладен.

— Значи ще оживееш — засмя се той, — въпреки че преди малко се съмнявах, че някой от нас ще се спаси. Трябва да се махаме от тези проклети планини, преди нещо още по-лошо да ни е сполетяло.

— Какво стана с останалите? — попитах аз.

Танус поклати глава.

— Всички се удавиха. Ти си единственият, когото успяхме да изтеглим от водата.

— А конете?

— Удавиха се. Всичките.

— Храна?

— Никаква — отвърна Танус. — Дори лъкът ми бе отнесен. Останаха ми само мечът и дрехите на гърба.

(обратно)

На разсъмване напуснахме убежището си в скалите и се спуснахме надолу към тази коварна долина. В подножието й открихме труповете на хора и коне.

Между камъните и сипеите започнахме да търсим каквото бе останало от запасите ни. За моя голяма радост намерих медицинското си сандъче непокътнато, въпреки че бе пълно с вода. Извадих съдържанието му и го оставих да се суши на слънцето, докато направя кожени презрамки, с които да го нося на гърба си.

През това време Мемнон отряза парчета месо от трупа на един кон. Събра съчки, изхвърлени от пороя, и започна да пече месото. Когато се нахранихме, прибрахме останалото месо и потеглихме.

Пътуването скоро се превърна в кошмар. Изкачвахме стръмни хълмове и се спускахме в клисурите отвъд тях. Тази пустош, изглежда, нямаше край, а изранените ни крака, обути в сандали, ни боляха при всяка крачка. През нощта треперехме около малките огньове, запалени от изхвърлени от реката съчки.

На втория ден разбрахме, че сме загубили пътя и се лутаме. Бях убеден, че сме обречени да умрем в тези ужасни планини. Тогава чухме реката и когато се изкачихме до седлото между два високи върха, видяхме Нил да се извива в дефилето. Това не бе всичко. На бреговете видяхме струпани разноцветни палатки, а между тях се движеха хора.

— Цивилизовани хора — казах моментално аз. — Защото дрехите им са изтъкани.

— А това са коне — съгласи се Мемнон, сочейки към животните, завързани извън лагера.

— Погледни нататък! — посочи Танус. — Сигурно могат да обработват метал. — Бе забелязал блясъка на мечове и върховете на стрели.

— Трябва да разберем кои са тези хора. — Бях впечатлен от това какво племе може да живее на такава негостоприемна земя.

— Може да ни прережат гърлата — изръмжа приятелят ми. — Какво те кара да вярваш, че тези планинци не са жестоки като земята, на която живеят?

По-късно разбрахме, че са етиопци.

— Конете им са превъзходни — прошепна Мемнон. — Нашите не са толкова високи. Трябва да слезем долу и да ги разгледаме.

Принцът страстно обичаше конете.

— Господарят Танус е прав. — Предупреждението му възбуди моята обикновено благоразумна природа. — Може да са опасни диваци, нищо, че са облечени в цивилизовани дрехи.

Седнахме на склона и поспорихме известно време, но накрая любопитството ни надделя и се спуснахме надолу по дефилето.

Когато се приближихме, видяхме, че са високи, добре сложени хора, по-едри от египтяните. Косата им бе гъста, тъмна и къдрава. Мъжете носеха бради, докато ние египтяните се бръснехме. Бяха облечени в дълги до земята дрехи, вероятно изтъкани от вълна и ярко оцветени. Ние ходим голи до кръста, а нашите препаски обикновено са чисто бели. Те носеха меки кожени ботуши, противоположно на нашите сандали.

Жените, които видяхме, работеха пред палатките. Лицата им не бяха покрити. Пееха и си подвикваха на непознат за нас език. Имаха мелодични гласове и се смееха, докато носеха вода, стояха клекнали до огньовете и мелеха зърно с воденични камъни.

Група мъже играеха на някаква игра, която много напомняше на бао. Те се обзалагаха и спореха над играта с камъчета. По едно време двама от тях скочиха и извадиха изкривени ножове от коланите си. Изправиха се един срещу друг, ръмжейки като котараци.

Тогава трети мъж, който седеше сам, се надигна и се протегна като мързелив леопард. Отиде до тях и с меча си изби ножовете от ръцете им. Двамата противници веднага се успокоиха и се оттеглиха. Помирителят им явно бе главатар на племето. Бе висок, жилав мъж, а брадата му бе дълга и гъста като на планински козел. Носът му бе извит над плътни устни. Помислих си, че сигурно смърди като козлите, които Танус бе убил.

Неочаквано той ме стисна за ръката и прошепна:

— Виж това!

Техният главатар носеше богато украсена дреха. Робата му бе на червени и сини райета. На ушите си имаше обици, чиито камъни светеха като луна. Но явно не това го бе впечатлило.

— Меча му! — изсъска Танус. — Погледни меча.

Сега го забелязах. Бе по-дълъг от нашите, а дръжката му бе от чисто злато и обсипана със скъпоценни камъни. Явно този шедьовър бе отнел дълги години труд на своя майстор.

Но не украсата бе привлякла вниманието на Танус. Острието на меча не бе нито от бронз, нито от червена мед. Цветът бе странен, сребристосин, като люспите на костура в Нил. Бе инкрустиран със злато, сякаш за да подчертае неговата уникалност.

— Какво е това? — прошепна той. — Какъв метал?

— Не зная.

Главатарят отново седна пред шатрата си, но този път положи меча в скута си и с продълговато парче вулканичен камък започна да точи острието. Металът издаваше звънтящ звук при всяко докосване до камъка. Бронзът не издаваше такива звуци.

— Искам го — прошепна Танус. — Няма да се успокоя, докато не получа този меч.

Погледнах го сепнато, никога не бях долавял такава настойчивост в гласа му. Видях, че наистина е решил това, което казваше. Беше обладан от внезапна непреодолима страст.

— Не можем да оставаме повече тук — тихо му казах аз. — Ще ни открият. — Хванах го за ръката, но той не помръдна. Бе се загледал в меча.

— Хайде да погледнем конете им — настоях аз.

Накрая той ми позволи да го поведа нататък. С другата си ръка се държах за Мемнон. Когато отидохме на безопасно разстояние, заобиколихме лагера им и се промъкнахме към конете.

Разгледах ги отблизо и бях завладян от същата страст, каквато се бе породила у Танус към синия меч. Бяха много различни от хиксоските. Имаха горди глави и широки ноздри. Те бяха признак на издръжливост. Очите им бяха разположени по-високо в черепа и бяха по-изпъкнали. Имаха прекрасни умни, кафяви очи.

— Красиви са — прошепна Мемнон зад мен. — Виж как държат главите си и извивката на шиите им.

Танус мечтаеше за меча, а ние желаехме конете със същата страст.

— Трябва ни само един такъв жребец да го заведем при нашите кобили. — Молех се аз на бога, който би ни чул. Бих заменил надеждата си за вечен живот само за един кон. Един от конярите погледна в нашата посока, сетне каза нещо на мъжа до него. Този път не бе нужно да настоявам и тримата се свихме зад камъните, които ни прикриваха, и запълзяхме. Надолу по реката намерихме друго скрито място и моментално започнахме да спорим. Заговорихме едновременно и никой не слушаше останалите двама.

— Ще отида и ще му предложа хиляда дебена злато — кълнеше се Танус. — Този меч трябва да стане мой.

— Той ще те убие. Не видя ли как го гали, сякаш е първородният му син?

— Тези коне! — чудеше се Мемнон. — Никога не съм виждал такава красота. Колесницата на Хор сигурно се тегли от такива коне.

— Ами ако ни нападнат? — предупредих го аз. — Те са кръвожадни диваци. Ще те изкормят, преди да си отвориш устата да им кажеш дума. Още повече, какво можеш да им предложиш в замяна. Те ще забележат, че не носим нищо.

— Може да откраднем три коня тази вечер и да избягаме в равнината — предложи Мемнон, но аз остро му отвърнах:

— Ти си принцът на Египет, а не някакъв крадец.

Той се усмихна.

— За един от тези коне, бих прерязвал гърла като най-злия разбойник в Тива.

Докато спорехме, изведнъж дочухме гласове. Потърсихме по-надеждно убежище и се скрихме.

Гласовете се усилиха. Появиха се няколко жени. Те спряха под нас до брега на реката. Трите бяха възрастни, а едната беше момиче. Жените носеха сиви роби и черни кърпи на главите си. Помислих, че са слугини или бавачки. Тогава не знаех, че са тъмничарки, защото се отнасяха с необичайно внимание към момичето.

То бе високо и стройно и когато пристъпваше, напомняше на бамбуково стебло, подухвано от вятъра. Носеше синя къса роба, изтъкана от вълна, която не покриваше коленете й. Въпреки че бе обута в меки къси ботуши, забелязах, че краката й са стройни и дълги. Жените спряха точно под нашето скривалище и една от възрастните започна да съблича момичето. Другите две напълниха гърнетата, които носеха на главите си, с вода от Нил. Течението все още бе много бързо и никой не би могъл безопасно да навлезе в реката. Явно те възнамеряваха да изкъпят момичето с тези съдове.

Едната жена свали дрехата на момичето и то остана голо на брега. Чух как Мемнон ахна. Погледнах към него. Бе забравил напълно решението си да краде коне.

Докато двете жени поливаха момичето, третата я търкаше със сгъната кърпа. Момичето бе вдигнало ръце над главата си и бавно се въртеше, за да могат да измият всяка част на тялото й. Тя се смееше и пищеше от студената вода.

Косата й бе гъста и на ситни къдрици и цветът на кожата й бе тъмен. Чертите й бяха деликатни, а носът — прав. Устните й бяха плътни, а очите й бяха големи и тъмни. Миглите й бяха толкова гъсти, че се сливаха в една тъмна линия. Беше красива. Познавах само една жена, която бе по-хубава от нея.

Неочаквано тя каза нещо на жените. Те се отстраниха и тя започна да се катери, за да се прикрие от компаньонките си, но ние все още я виждахме. Тя бързо се огледа, но не ни забеляза. Явно студената вода й бе въздействала, защото бързо клекна.

Мемнон тихо изръмжа. Силното желание му бе причинило болка. Момичето скочи на крака и погледна право към него. Принцът бе застанал малко встрани от нас. Тя го забеляза.

Двамата се гледаха. Момичето трепереше, тъмните й очи бяха огромни. Очаквах тя да побегне или изпищи. Вместо това погледна назад, за да е сигурна, че жените не са я последвали. Сетне отново се обърна към Мемнон и с тих мил глас попита нещо и протегна ръка към него.

— Не те разбирам — прошепна той и разтвори ръце.

Момичето пристъпи към него и повтори въпроса нетърпеливо. Когато Мемнон поклати глава, тя го хвана за ръката и я разтърси. Гласът й се извиси развълнувано, докато му говореше нещо.

— Масара!

Една от жените я бе чула.

— Масара!

Явно така се казваше момичето, защото направи знак на Мемнон да мълчи и да си отиде.

Обаче трите жени вече се изкачваха по склона. Бяха разтревожени. Заобиколиха скалата и спряха, когато видяха принца.

За момент никой не помръдна, сетне трите жени изпищяха едновременно. Голото момиче, изглежда, се канеше да се спусне към Мемнон, но жените я уловиха. Сега и четирите крещяха, а момичето се опитваше да се отскубне и да побегне.

— Време е да се връщаме — дръпна ме за ръката Танус.

От лагера се разнасяха гласовете на много мъже. Бяха чули писъците на жените. Когато спрях и погледнах назад, забелязах, че наближават мястото до реката. Открих, че Мемнон не ни е последвал, а се опитва да помогне на момичето.

Жените бяха силни и здраво го държаха, като викаха още по-силно. Въпреки че Масара отчаяно се опитваше да се освободи, той не можеше да я изтръгне от тях.

— Танус! — викнах аз. — Мемнон е в опасност.

Ние се върнахме, здраво го хванахме от двете страни и го задърпахме. Той пристъпваше неохотно.

— Ще се върна за теб — викна към момичето, докато бягахме. — Бъди смела! Ще се върна!

Когато някой ми каже, че любовта от пръв поглед не съществува, аз се усмихвам и си спомням деня, в който Мемнон срещна Масара.

Загубихме ценно време, когато се върнахме за принца, и щом поехме по една козя пътека нагоре по склона, нашите преследвачи почти ни настигнаха. Една стрела прелетя над рамото на Мемнон и ние се затичахме още по-силно.

Движехме се един след друг. Пръв бе Мемнон, след него Танус, а аз бях последен, защото медицинското сандъче на гърба ми тежеше. Още една стрела прелетя над главите ни, последвана от трета, която се заби в сандъчето с такава сила, че залитнах. Но то бе спряло стрелата, която иначе би се забила в тялото ми.

— Хайде, Таита — викна Танус. — Хвърли проклетата си кутия, или ще те заловят.

Двамата с Мемнон бяха на петдесет крачки пред мен, но аз не можех да се откажа от скъпоценното си сандъче. В следващия момент ме уцели друга стрела, но този път нямах късмет. Улучи ме в бедрото и аз паднах на пътеката.

Претърколих се до седнало положение и погледнах с ужас към тръстиковата стрела, която стърчеше от крака ми. Сетне погледнах назад към преследвачите ни. Брадатият главатар с робата на райета ги предвождаше и бе изпреварил останалите със стотина крачки. Изкачваше се по пътеката с големи крачки.

— Таита! — викна Танус. — Добре ли си?

Той бе спрял и гледаше разтревожено назад. Мемнон бе избързал напред и не се виждаше.

— Ранен съм! — викнах аз. — Остави ме. Не мога да те последвам.

Без да се колебае нито миг, Танус се втурна към мен. Етиопският главатар го забеляза и изрева нещо. Извади синия меч и го размаха, докато се изкачваше нагоре по склона.

Приятелят ми стигна до мен и се опита да ме повдигне.

— Безсмислено е. Ранен съм тежко. Спасявай се — казах му аз, но етиопецът почти ни бе достигнал.

Танус ме пусна и извади своя меч.

Двамата се втурнаха един към друг. Нямаше никакво съмнение за изхода от схватката, Танус бе силен и опитен с меча. Когато убиеше главатаря, ние щяхме да бъдем обречени, защото не можехме да очакваме милост от етиопците.

Мъжът вдигна меча над главата си и замахна към главата на Танус. Не му липсваше смелост. Знаех, че Танус щеше да парира удара с бърз контраудар към гърлото му. Това бе един от любимите му удари.

Двете остриета се срещнаха, но не се чу звън. Синият меч пречупи бронзовия на две. От някога смъртоносното оръжие на Танус сега в ръката му остана само дръжката.

Той бе смаян от лекотата, с която етиопецът го обезоръжи и не реагира бързо на следващия му удар. Отскочи назад, но синьото острие рани голите му гърди.

— Бягай, Танус! — викнах аз. — Или ще убие и двама ни.

Етиопецът отново се втурна към него, но аз седях по средата на тясната пътека. Бе принуден да ме прескочи, за да достигне Танус. Хванах го с двете си ръце през коленете и го повалих.

Той се опита да забие меча си в корема ми, но аз така рязко се извърнах, че и двамата се затъркаляхме надолу по сипея. Докато се търкаляхме, хвърлих последен поглед към Танус, който надничаше надолу от пътеката, и отчаяно извиках:

— Бягай! Погрижи се за Мемнон!

Сипеят бе опасен като плаващ пясък и човек не можеше да спре. Двамата бяхме запратени в различни посоки, но продължавахме да се премятаме по сипея. Бях натъртен, почти бях загубил съзнание, когато груби ръце ме хванаха за краката. Над главата ми се разнесоха проклятия.

Главатарят им ги възпря, преди да ме убият и хвърлят тялото ми в реката. Той бе покрит с прах, както и аз, робата му бе разкъсана, но все още стискаше синия меч в ръката си. Каза нещо на хората си. Те започнаха да ме влачат към лагера. Отчаяно започнах да се оглеждам и забелязах медицинското си сандъче върху скалите. Кожените презрамки се бяха скъсали.

— Донесете това — заповядах аз на мъжете с достойнство и посочих сандъчето.

Те се изсмяха на моето нахалство, но главатарят им заповяда да го вземат.

Двама мъже трябваше да ме поддържат, защото куцах заради стрелата, забита в бедрото ми. Всяка крачка ми причиняваше ужасна болка и когато пристигнахме в лагера, те грубо ме блъснаха на земята. Сетне започнаха да спорят дълго и яростно. Явно бяха озадачени за произхода ми и се чудеха какво да правят с мен. От време на време някой от тях се приближаваше към мен и ме ритваше в ребрата, докато ми задаваше въпроси. Лежах тихо, за да не ги предизвиквам.

Когато мъжете, които преследваха Танус и Мемнон, се завърнаха в лагера с празни ръце, настъпи объркване. Аз се успокоих при мисълта, че двамата са успели да им избягат.

След малко те си спомниха за мен и се върнаха да дадат израз на раздразнението си с още ритници и удари. Накрая главатарят им нареди да престанат и повечето загубиха интерес към мен и се разпръснаха. Оставиха ме да лежа на земята, покрит с прах и синини, със стрела все още забита в крака ми.

Етиопецът отново седна пред шатрата. Докато точеше острието на меча си, той ме поглеждаше. От време на време разменяше с мъжете си по няколко думи, но опасността за мен явно бе отминала.

Внимателно прецених момента и се обърнах направо към него. Посочих медицинското си сандъче, което бе захвърлено в една от палатките, и го помолих:

— Трябва ми сандъчето, за да превържа раната си.

По знаците, които му правех, главатарят разбра какво искам. Той заповяда на хората си да донесат сандъчето. Накара ги да го положат пред него и отвори капака. Започна да рови, разглеждайки внимателно всяко нещо. Когато нещо привлечеше вниманието му, го вдигаше и задаваше въпрос. Аз се опитвах да му отговоря със знаци.

Изглежда, това го задоволи: освен скалпелите сандъчето не съдържаше опасни оръжия. Не съм сигурен, дали той разбра, че това са медицински инструменти. Сетне със знаци се опитах да му покажа от какво се нуждая, сочейки крака си. Той застана до мен с меч в ръката, давайки ми да разбера, че всяка измама от моя страна ще ми коства главата, но ми позволи да използвам инструментите.

Стрелата се бе забила под такъв ъгъл, че ми бе трудно да я извадя. А болката, която сам си причинявах, на няколко пъти ме докара до състояние на припадък.

Накрая, целият облян в пот, бях готов да изтръгна острието на стрелата със специалните лъжици. Мъжете от лагера се бяха струпали около мен и наблюдаваха хирургическите ми способности с голям интерес.

Хванах здраво лъжиците, сложих между зъбите си дървена палка и здраво я захапах, сетне издърпах острието от раната. Последваха учудени викове. Явно никой от тях не бе виждал стрела да бъде извадена с такава лекота и без последствия за ранения. Бяха още по-впечатлени от умението ми, когато превързвах раната с ленен бинт.

При всички народи, дори най-примитивните, лечителят е на почит и уважение. Аз бях показал моето умение по най-убедителен начин и положението ми в етиопския лагер бързо се промени.

По заповед на главатаря бях пренесен в една от шатрите и положен на сламеник. Медицинското ми сандъче бе поставено до главата ми, а една от жените ми донесе храна.

На сутринта, когато шатрите бяха сгънати, бях положен на носилка, прикачена към един от конете в дългия керван. Бях смаян, когато по слънцето се ориентирах, че отново се отправяме към планините. Разбрах, че няма вече никога да видя своя народ. Лечителските ми способности вероятно спасиха живота ми, но вероятно заради тях никога нямаше да ме освободят. Разбрах, че сега наистина съм роб.

(обратно)

Кракът ми започна да заздравява. Това така впечатли етиопците, че скоро започнаха да водят при мен болни и ранени.

Излекувах тенията на един и срязах набралия пръст на друг. Заших раната на един мъж, който бе спечелил твърде много облози от раздразнителните си приятели. Тези хора имаха склонност да уреждат споровете си с ножове. Когато един от конете метна ездача си в дерето, аз наместих счупената му ръка. Зарасна добре. Етиопският главатар започна да се отнася към мен с голямо уважение. След като си избереше парчетата месо от подноса, аз бях вторият преди всички останали, който имах право да си сипя храна.

След като кракът ми се оправи напълно и започнах да ходя, позволиха ми свободно да се движа из лагера, въпреки че не биваше да се отдалечавам. Въоръжен мъж ме следваше навсякъде, дори при интимните ми нужди зад скалите.

Държаха ме настрани от Масара. Виждах я само сутрин, когато тръгвахме на път, и отново вечер, когато лагерувахме. По време на похода през планините бяхме далеч един от друг. Аз яздех в началото на кервана, а тя бе в края, пазена от жените и от въоръжена стража.

Когато успеехме да се видим, пленничката ми хвърляше отчаяни погледи, като че можех да й помогна по някакъв начин. Явно бе ценен заложник. Бе толкова красива, че аз често се улавях да мисля за нея. Опитвах да проумея причината за залавянето й. Реших, че или я водят против желанието при нейния бъдещ съпруг, или е залог в някаква политическа интрига.

Без да разбирам езика им, нямах никаква надежда да разбера нещо за етиопците или какъв е смисълът на всичко това.

Имах добър слух и памет и им приложих своите трикове. Слушах внимателно всичките им разговори и запаметявах напевността и ритъма на техния говор. Скоро научих, че господарят им се нарича Аркоун. Той даваше заповеди за походите. Скоро можех да повтарям дословно неговата реч със същата напевност и тон.

Те ме изслушаха смаяно, а после избухнаха в смях. Удряха се по гърбовете, а от очите им се стичаха сълзи. Чувството им за хумор бе първично. Нямах никаква представа какво съм казал, но очевидно го бях повторил правилно.

Те повтаряха моето слово един на друг и клатеха глави, имитирайки приповдигнатия тон на Аркоун. Дълго се забавляваха с това. Накрая той се изправи пред мен и изкрещя нещо. Не разбрах нищо, но повторих въпроса му точно дума по дума.

Толкова се развеселиха от това, че се запревиваха от смях, а един от мъжете падна в огъня и опърли брадата си.

Въпреки че шегата засягаше Аркоун, той се смееше заедно с останалите и ме потупа по гърба. От този момент всеки мъж, жена или дете от лагера бяха мои учители. Трябваше само да посоча предмет и етиопската дума веднага ми бе изричана. Когато започнах да подреждам думите в изречения, те с готовност ме поправяха и се гордееха от напредъка ми.

Отне ми известно време да вникна в граматиката им. Глаголите им се скланяха по коренно различен начин, а родовете и множествените числа бяха странни. Обаче за десетина дни започнах да говоря доста сносно, дори имах голям запас от ругатни и нападки.

Докато изучавах езика им и ги лекувах, наблюдавах начина им на живот и навиците им. Научих, че са непоправими играчи. Онази игра на дъска, която непрекъснато играеха, бе тяхната страст. Наричаха я „дом“, но бе по-опростена и елементарна от бао. Броят на камъчетата бе различен от този при бао. Обаче целта и принципите бяха подобни.

Аркоун бе шампион на дом, но докато го наблюдавах как играе, забелязах, че не е запознат с класическите закони на играта. Размислих добре за рисковете, които бих поел, ако унижа такъв суетен тиранин като Аркоун, но накрая реших, че това е единственият начин да спечеля надмощие над него. Следващия път, когато той седна пред палатката си и извади дъската за игра, очаквайки някой да се приближи до него, за да поиграят, изблъсках с лакти първия кандидат и седнах със скръстени крака пред него.

— Нямам сребро, за да се обзаложа — казах му аз на все още елементарен език. — Ще играя от любов към играта.

Той кимна сериозно. Като страстен играч разбра чувството ми. Новината, че ще играя срещу Аркоун, се разнесе из лагера и всички се събраха да погледат. Когато му позволих да спечели първите три хода, те започнаха да се побутват с лакти и да се шегуват, разочаровани, че играта толкова бързо ще привърши. Следващите четири хода бяха мои. Дори не се наложи да приложа закона на седемте камъчета.

За известно време всички останаха мълчаливи. Не смятам, че Аркоун осъзна поражението си. Сетне той скочи и извади ужасния син меч. Помислих, че съм го преценил правилно, и ще ми отсече главата или поне ръката. Той издигна меча над главата си и го размаха с гневен вик. С няколко удара насече дъската на трески и разхвърли камъните из лагера. Сетне се отдалечи към скалите, скубейки брадата си и отправяйки ми смъртни заплахи оттам.

Изминаха три дни, преди Аркоун отново да извади дъската за игра и да ми махне да седна срещу него. Горкият човек нямаше ни най-малка представа какво му бях подготвил.

(обратно)

С всеки ден все по-добре се справях с техния език и най-после успях да разбера причината за това дълго пътуваме из планините.

Бях подценил Аркоун. Той не бе главатар, а цар. Цялото му име бе Аркоун Ганоучи Мериам Негуса Нечаст, Цар на царете и господар на Етиопската държава в Аскум. Много по-късно научих, че в този район всеки планински разбойник със сто коня и петдесет жени нарича себе си цар и че съществуват около двадесет такива царе, вилнеещи наоколо за земя и плячка.

Най-близкият съсед на Аркоун бе Престер Бени-Джон, също претендиращ за титлата Цар на царете и господар на етиопците в Аскум. Между двамата монарси съществуваше съперничество. Воюваха непрекъснато.

Масара бе любимата дъщеря на Престер Бени-Джон и бе отвлечена от друг разбойнически главатар, а сетне продадена на Аркоун за конски товар сребро. Той възнамеряваше да принуди баща й да отстъпи. Изглежда, отвличането и откупването бяха част от етиопското държавническо изкуство.

Аркоун не се доверяваше на никого, затова бе принуден сам да се погрижи за принцеса Масара. Нашият керван я отвеждаше обратно към крепостта му. Научих го от разговорите на жените, които ми носеха храната, както и от разговорите около дъската за игра на дом. Когато пристигнахме в крепостта Амба Камара — планинското укрепление на Аркоун, бях наясно с обърканата и променлива политика на различните владетели в Аксум и за различните претенденти за трона на империята.

Усещах нарастващото вълнение в кервана с приближаването на крайната цел на пътуването ни. Накрая изкачихме тесен ветровит проход, не по-широк от козя пътека, в поредната планинска верига, характерна за Централна Етиопия. Всяка от тях завършваше с плато. От високото се виждаше как земята бе разделена на малки царства. Всяко плато бе естествена непревземаема крепост. Всеки застанал на върха можеше да се нарече цар, без страх да бъде нападнат.

Аркоун яздеше до мен и ми посочи към планините на юг.

— Това е скривалището на един конекрадец и мошеник, Престер Бени-Джон. Страшно вероломен човек. — Той изръмжа и се изплю на една скала по посока на своя съперник.

Бях започнал да опознавам Аркоун: бе невероятно жесток и неискрен. Ако отстъпваше по това на Престер Бени-Джон, то бащата на Масара трябваше наистина да е страхотен човек.

Пресякохме платото на Амба Камара, преминавайки през няколко селища с каменни коптори и полета, засети със сорго. Селяните бяха високи, рошави главорези, въоръжени с мечове и кръгли медни щитове. Изглеждаха също толкова свирепи и войнствени като мъжете от кервана.

В далечния край на платото пътека ни доведе до най-невероятната естествена крепост, която бях виждал. От основния масив на планината подпората бе толкова ерозирала, че бе останала да стърчи само една кула от камък със стръмни стени, а пред нея зееше ужасна бездна, над която се извиваше тясна каменна арка.

Под моста на хиляда крачки надолу се виеше реката. Конете бяха неспокойни и ездачите бяха принудени да слязат от тях и да ги водят за юздите. По средата на моста аз също се разтреперих замаян и не посмях да погледа в бездната. Трябваше да положа големи усилия, за да продължа пътя си и да не се хвърля и вкопча в камъните под мен.

Върху тази каменна кула се издигаше груба крепост с тръстиков покрив. Отворените прозорци бяха покрити със сурова кожа, а изпражненията и гнусотиите не се изтичаха от крепостта, а оставаха долу в подножието на скалата.

Трупове на мъже и жени висяха около нея като украса на някакво страховито тържество. Някои бяха там толкова отдавна, че месата им бяха изкълвани от враните. Други бяха още живи и аз ужасен наблюдавах техните слаби движения. Обаче повечето бяха мъртви и на различен етап на разлагане. Миризмата бе толкова силна, че дори непрестанният вятър, не можеше да я премахне.

Цар Аркоун наричаше враните свои пиленца. Понякога ги хранеше от стената, а друг път им хвърляше храна в дефилето. Писъците на жертвите хвърляни в пропастта, също бяха част от живота в Адбар Сегед, Домът на пеещия вятър. Тези екзекуции, ежедневният бой с пръчки, отсичането на ръце или крака и изтръгването на езици бяха основни развлечения на цар Аркоун, когато не играеше на дом или не планираше нападение над съседите си царе. Много често той лично размахваше брадвата или изтръгваше езици, а гръмкият му смях заглушаваше стоновете на жертвите.

Веднага щом нашият керван влезе в централния двор на крепостта, Масара бе отведена в лабиринт от каменни коридори, а аз — към новото си жилище, което се намираше в съседство с това на Аркоун.

Бях настанен в тъмна и ветровита каменна килия. В нея имаше огнище, но то не успяваше да ме сгрее. Въпреки че носех вълнена дреха, в Адбар Сегед винаги ми бе студено. Как ми липсваха слънцето край Нил и скъпият ми Египет! Стоях в тези ветровити укрепления и копнеех за своето семейство, за Мемнон и Танус, за малките принцеси, но най-вече за господарката. Понякога се будех през нощта със сълзи, замръзнали на лицето ми, и трябваше да покрия главата си с покривалото от овча кожа, така че Аркоун да не чуе плача ми през дебелата каменна стена. Често го умолявах да ме освободи.

— Но защо искаш да ме напуснеш, Таита?

— Искам да се върна при семейството си.

— Сега аз съм твоето семейство — смееше се той. — Аз съм твоят баща.

Обзаложих се с него. Ако спечелех сто игри на дом срещу него, той трябваше да ме пусне да си вървя и да ми даде ескорт, който да ме придружи до големите равнини на Нил. Когато спечелих сто пъти, той се изсмя и се учуди на лековерността ми.

— Сто ли казах? Не. Сигурно е било хиляда. — Той се обърна към оръженосците си. — За хиляда ли се спазарихме?

— Хиляда! — повториха те. — Хиляда!

Всички го приеха за голяма шега. Когато ядосан отказах да играя с Аркоун, той ме провеси гол от крепостната стена дотогава, докато не започнах да крещя да подреди камъчетата на дъската. Когато Аркоун ме видя гол, се изсмя и ме мушна.

— Може да си много добър на дом, но, изглежда, си загубил камъчетата си, египтянино.

Моят физически недъг бе разкрит и започнаха да ме наричат „евнух“ за мой срам и унижение. Но в края на краищата последиците бяха благоприятни. Ако бях истински мъж, никога нямаше да ме пуснат при Масара.

(обратно)

Дойдоха за мен през нощта и ме поведоха треперещ през коридорите към стаята на Масара. Помещението едва се осветяваше от мъждива лампа и миришеше на повръщано. Момичето се бе свило на сламеник по средата на пода. Имаше ужасни болки и стенеше, като се държеше за корема.

Веднага се залових за работа, изследвах я внимателно. Страхувах се да не би коремът й да е твърд, защото нямах подходящи лекарства. Дори аз с всичките си познания не можех да я спася, ако я бе сполетяло това, което мислех.

За мое облекчение открих, че коремът й е топъл и мек. Нямаше треска. Продължих прегледа си въпреки виковете й, но не успях да открия причината за състоянието й. Бях объркан и започнах да обмислям положението. Внезапно се сетих. Независимо че лицето й се гърчеше от болка, очите й ме наблюдаваха открито.

— По-лошо е, отколкото смятах — извърнах се аз към двете жени. — Ако ще я спасявам, ще ми трябва сандъчето. Донесете го веднага.

Те се втурнаха към вратата, а аз склоних глава до нейната и прошепнах:

— Ти си хитро момиче и умело се преструваш. С перце ли погъделичка гърлото си?

Тя се усмихна и отвърна шепнешком:

— Не можах да измисля друг начин да се срещнем. Когато жените ми казаха, че си се научил да говориш на техния език, знаех, че можем да си помогнем.

— Надявам се да е така.

— Бях толкова самотна. Дори да поговоря с приятел ще бъде голямо облекчение. — Доверието й бе толкова голямо, че ме развълнува. — Вероятно ще намерим начин да избягаме от това ужасно място.

В този момент чухме, че жените се завръщат. Масара стисна ръката ми.

— Ти си приятел, нали? Ще дойдеш отново при мен.

— Ще го сторя.

— Бързо, кажи ми, преди да си отидеш. Как се казва той?

— Кой?

— Този, който бе с теб през онзи ден до реката. Онзи, който прилича на млад бог.

— Казва се Мемнон.

— Мемнон! — повтори тя със страхопочитание. — Прекрасно име. Подхожда му.

Жените се втурнаха в стаята. Момичето притисна стегнатия си корем и запъшка, като че ще умре всеки момент, а аз клатех глава притеснено. Приготвих отвара от билки, които бяха полезни за нея, и казах, че ще се върна на разсъмване.

Сутринта състоянието на Масара се бе подобрило и можех да прекарам малко по-дълго време с нея. Само една от жените присъстваше и момичето размени с мен няколко думи.

— Мемнон ми каза няколко думи. Не мога да ги разбера. Какво каза той?

— Той каза: „Ще се върна за теб. Бъди смела! Ще се върна за теб.“

— Не може да е казал това. Той не ме познава. Срещата ни бе толкова кратка. — Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. — Смяташ ли, че е искал да каже това, Таита? — В тона й имаше скрита молба, която ме трогна, и не бих допуснал да страда повече от това, което вече бе изтърпяла.

— Той е коронован принц на Египет и мъж на честта.

Това бе всичко, което успяхме да си кажем тогава, но аз се върнах на следващия ден. Първото нещо, което ме попита, бе:

— Кажи ми какво ми каза Мемнон!

И аз трябваше да повторя обещанието му.

Казах на Аркоун, че здравето на Масара се подобрява, но че трябва да й позволят да се разхожда. Иначе не мога да отговарям за здравето й.

Той мисли един ден. Обаче момичето бе ценна стока, за която бе платил конски товар от сребърни кюлчета, и накрая даде съгласието си.

Всекидневните ни разходки бавно се удължаваха, докато накрая стражите свикнаха да ни виждат заедно. Двамата с Масара можехме да се разхождаме около стените на Адбар Сегед и да разговаряме.

Тя искаше да знае всичко, което можех да й разкажа за Мемнон, и аз се опитах да си спомня интересни случки от неговия живот, за да я забавлявам. Някои от тях й станаха любими и трябваше да повтарям, докато ги научи на наизуст и ме коригираше, ако пропусна нещо. Особено я забавляваше епизодът с ранения слон и как е получил Златния синджир за доблест за този подвиг.

— Разкажи ми за майка му, царицата — настояваше тя. — Разкажи ми за Египет. Разкажи ми за боговете ви. Разкажи ми за Мемнон като бебе. — Винаги въпросите й се връщаха към него, а аз бях доволен да задоволявам любопитството й, защото копнеех за семейството си.

Една сутрин тя дойде разстроена и ми каза:

— Миналата нощ имах ужасен сън. Сънувах, че Мемнон се е върнал за мен, но аз не можех да разбера какво ми казва. Трябва да ме научиш да говоря на египетски, Таита. Ще започнем още днес, в тази минута!

Беше умна, а и много искаше да научи езика. Бързо напреднахме. Скоро говорехме само на египетски, особено когато наоколо имаше стража.

Когато не говорехме за Мемнон, обмисляхме плана за нашето бягство. Разбира се, от пристигането ни в Адбар Сегед правех планове и сега ми бе много полезно да ги сравнявам с нейните.

— Дори ако избягаш от крепостта, никога няма да преминеш планините без чужда помощ — предупреди ме тя. — Пътеките са като оплетено кълбо. Никога няма да ги разплетеш. Всеки цар е във война с останалите. Не се доверяват на странници и ще ти прережат гърлото като на шпионин.

— Тогава какво да правим? — попитах аз.

— Ако успееш да избягаш, трябва да отидеш при баща ми. Той ще те закриля и ще те заведе при твоите хора. Ти ще кажеш на Мемнон къде съм и той ще дойде да ме спаси. — Тя уверено изрече тези думи.

Тогава осъзнах, че представите на Масара за Мемнон не отговаряха на действителността. Беше се влюбила в божество, а не в млад юноша. Аз бях виновен за това с моите истории за принца. Сега не можех да я нараня и да разбия надеждата й, като й кажа колко неверни са нейните представи.

— Ако отида при Престер Бени-Джон, той ще ме сметне за шпионин и ще ми отсече главата. — Опитах се да отхвърля отговорността, която тя стоварваше върху мен.

— Аз ще ти кажа какво да му предадеш. Нещо, което знаем само ние двамата с него. Това ще е доказателството, че идваш от мое име.

Беше ме притиснала, така че се опитах да се измъкна по друг начин.

— Как ще намеря пътя към крепостта на баща ти? Ти ми каза, че трудно ще намеря път през планините.

— Аз ще ти обясня. Ти си умен и ще запомниш откъде да минеш.

По това време бях я обикнал почти колкото моите малки принцеси. Бих поел всеки риск да я защитя. Напомняше ми за господарката преди много години и не можех да й откажа нищо.

— Много добре. Кажи ми го.

И така започнахме да планираме нашето бягство. За мен това бе само игра, с която исках да запазя надеждите и духа й. Не вярвах да намеря изход.

Мислехме да се спуснем с въже от скалата, въпреки че всеки път, когато погледнех надолу от нейната тера са, потръпвах. Тя започна да прибира парченца вълна и ги криеше под сламеника си. Възнамеряваше от тях да оплете въже. Не можех да й кажа, че въжето, от което имахме нужда, би изпълнило килията й до тавана.

Две дълги години ние чезнехме в Адбар Сегед, без да измислим план за бягство, но Масара никога не загуби вяра. Всеки ден ме питаше.

— Какво ми каза Мемнон? Кажи ми какво ми обеща.

— Той каза: „Ще дойда за теб. Бъди смела!“

— Да. Аз съм смела, нали, Таита?

— Най-смелото момиче, което познавам.

— Повтори какво ще кажеш на баща ми, когато го видиш.

Повтарях думите й и тогава тя ми разкриваше последния си план за бягство.

— Ще уловя малките врабчета, които храня на терасата. Ти ще напишеш писмо до баща ми, в което ще му кажеш къде съм. Ще го завържем на крачето на врабчето и то ще отлети при него.

— По-вероятно е да отлети при Аркоун, който ще ни набие и ще ни забрани да се срещаме.

Накрая избягах от Адбар Сегед, яхнал хубав кон. Аркоун отново бе заминал да се сражава с Престер Бени-Джон. Беше ми заповядано да го придружа като личен лекар и партньор за играта дом.

Когато преминах по каменната арка на кон, вдигнах поглед и видях Масара да стои на терасата. Беше прекрасна. Тя извика нещо на египетски. Вятърът отнесе думите й надалеч.

— Кажи му, че ще го чакам. Кажи му, че съм била смела. — А сетне много тихо, така че не бях сигурен дали чух правилно: — Кажи му, че го обичам.

Вятърът превърна сълзите ми в ледени късчета, когато яздех през Амба Камара.

(обратно)

В нощта преди битката Аркоун ме задържа до късно в палатката си. Докато даваше последни наставления, продължаваше да точи с ремък острието на синия си меч. От време на време обръсваше по някой косъм от ръката си с блестящото стоманено острие и кимаше доволно. Накрая го намаза с претопена овнешка мас. Този странен сребърносинкав метал трябваше да бъде добре смазан, иначе на него се образуваха червеникави петна като капки кръв.

Синият меч предизвикваше у мен голям интерес. Понякога, когато бе благосклонно настроен, Аркоун ми позволяваше да го подържа. Тежестта на метала бе учудваща и той бе много остър. Можех да си представя какво би вършил с него воин като Танус. Знаех, че ако го срещна отново, той щеше да поиска да научи всичко за него. Често разпитвах Аркоун, но той не обичаше да говори за меча.

Разказа ми само, че бил изкован в сърцето на вулкан от един от езическите богове на Етиопия. Прапрадядо му го бил спечелил от бога на игра на дом, която продължила двадесет дни и двадесет нощи. Намирах това за доста правдоподобно, освен онази част от легендата за спечелването на оръжието на дом. Ако прапрадядото бе играл дом както Аркоун, то тогава богът трябва да е бил много глупав.

Той поиска мнението ми за битката, планирана за следващия ден. Бе разбрал, че познавам военната тактика. Казах му, че планът е изключителен. Етиопците имаха понятие от тактика колкото и от играта дом. Разбира се, теренът не позволяваше конете да се разгърнат, а те нямаха колесници. Нямаха система, нито ред.

Аркоун бе решил на сутринта силите му да се разделят на четири конни отряда. Щяха да се крият зад скалите и да заловят пленници, да прережат няколко гърла, а сетне да побегнат.

— Ти си един от великите генерали в историята — казах му аз. — Бих искал да изпиша свитък с възхвали за твоя гений. — Идеята му хареса и ми обеща да ме снабди с необходимото за този проект веднага щом се завърнем в Адбар Сегед.

Изглежда, цар Престер Бени-Джон бе същият пълководец като него. На следващия ден ние посрещнахме неговата армия в голяма долина със стръмни склонове. Бойното поле бе взаимно уговорено преди месеци и Престер Бени-Джон бе заел позиция в единия край на долината, преди ние да пристигнем. Той пристъпи напред и започна да сипе обиди и предизвикателства към Аркоун от безопасно разстояние.

Престер Бени-Джон беше висок мъж, много слаб и с дълга бяла брада, сребърните му къдри се спускаха чак до кръста. Не можех да различа чертите му от такова разстояние, но жените ми бяха казали, че като млад бил най-красивият момък в Етиопия и имал двеста жени. Някои от тях се самоубили от любов по него. Явно талантът му се проявяваше повече в харема, отколкото на бойното поле.

Престер Бени-Джон свърши с ругателствата и Аркоун пристъпи напред, за да му отвърне. Обидите му бяха цветисти и поетични, докато ехото ги носеше надолу по скалите. Постарах се да запомня някои от тях.

Когато той замлъкна, очаквах битката да започне, но бях сгрешил. Още няколко воини от двете страни пожелаха да говорят. Подпрян на скалата, заспах на топлото слънце, усмихвайки се докато си представях как Танус и неговите Сини крокодили биха се справили с тези етиопски дърдорковци.

Когато се събудих от дрънкането на оръжия, вече бе следобед. Аркоун бе загубил първата атака. Един от отрядите му бе препуснал срещу позициите на Престер Бени-Джон, удряйки мечове върху медните си щитове. За невероятно кратко време те се завърнаха живо на стартовите си позиции, без да причинят или получат наранявания.

Бяха разменени още обиди, след което Престер Бени-Джон атакува. Той нападна и се оттегли със същата скорост и подобни резултати. Така измина денят; обида за обида, нападение за нападение. С падането на нощта двете армии се оттеглиха. Ние лагерувахме в долната част на долината и Аркоун ме повика при себе си.

— Каква битка! — възбудено ме посрещна той, когато влязох в палатката. — Ще изминат много месеци, преди Престер Бени-Джон да посмее да се бие отново.

— Утре няма ли да има битка? — попитах аз.

— Утре се връщаме в Адбар Сегед — каза той, — а ти ще опишеш победата ми на свитъци. Очаквам след това поражение Престер Бени-Джон скоро да проси мир.

Седмина от нашите бяха ранени в жестоката битка, всички бяха улучени със стрели. Извадих остриетата и превързах раните им. На следващия ден се погрижих ранените да бъдат качени на носилки и вървях до тях, докато се връщахме към крепостта.

Един от мъжете бе ранен в корема и изпитваше силни болки. Знаех, че ще умре до една седмица, но направих всичко възможно да облекча страданието му с възглавници и повдигайки носилката през труднопроходимите места по пътя.

Късно следобед пристигнахме до укрепление на реката, едно от онези, през които бяхме минали на път за битката с Престер Бени-Джон. Познах укреплението по описанието, което Масара ми даде за местността и за пътя до крепостта на баща й. Реката бе един от многобройните притоци на Нил, спускащи се от планините. През последните дни бе валяло дъжд и нивото на водата при брода бе високо.

Нагазих във водата до носилката на моя пациент с раната в корема. Той вече бълнуваше. По средата на брода осъзнах, че сме подценили дълбочината и силата на течението. То подхвана едната страна на носилката и я преобърна, завъртя коня, повличайки горкото животно в дълбокото, където копитата му загубиха каменното дъно.

Аз се хванах за хамута му и в следващия миг и двамата заплувахме. Бяхме отнесени от течението на зелената ледена вода. Раненият мъж бе паднал от носилката и когато се опитах да го хвана, изпуснах хамута на коня. Водата ме отнесе. Главата на ранения изчезна под водата, но по това време плувах, за да спася собствения си живот. Обърнах се по гръб и изпънах крака. По този начин можех да се отблъсквам от камъните, когато течението ме запращаше към тях. Известно време неколцина от мъжете на Аркоун тичаха по брега близо до мен, но скоро реката направи завой и те не можеха да заобиколят скалата. Конят и аз бяхме сами в реката.

След завоя скоростта на течението намаля и успях да доплувам до коня и да се хвана за шията му. За момент бях спасен. За пръв път от бягството насам осъзнах, че боговете ми бяха дали тази възможност. Измърморих благодарствена молитва и използвах гривата на коня, за да го направлявам към средата на реката.

Бяхме преплували няколко мили и се стъмни, преди да насоча коня към брега. Изкачихме се на песъчливия бряг. Прецених, че до сутринта няма да ме преследват. Никой от мъжете на Аркоун не би предприел рисковано издирване в тъмното. Обаче бях толкова премръзнал, че цялото ми тяло трепереше.

Заведох коня на закътано от ветровете място и се притиснах към хълбока му. Мократа му кожа вдигаше пара на лунната светлина. Постепенно топлината на животното проникна в мен и престанах да зъзна. Щом се позатоплих, събрах клонки. Използвайки метода на шилуките, успях с много трудности да запаля огън. Сложих дрехите си до огъня, за да изсъхнат през нощта.

Щом стана достатъчно светло да виждам пътя, облякох се и яхнах коня. Яздех далеч от реката, защото бях сигурен, че хората на Аркоун ще ме търсят там.

Два дни по-късно, следвайки посоката, която ми бе дала Масара, стигнах до укрепените на един хълм селища, владение на Престер Бени-Джон. Вождът на селото бе готов да ми пререже гърлото незабавно и да ми вземе коня. Използвах целия си талант да убеждавам и накрая той се съгласи да ме заведе до крепостта на Престер Бени-Джон, обаче задържа коня ми.

(обратно)

Мъжете, които ме водеха при цар Престер Бени-Джон, говореха за него с топлота и любов. Селищата, през които минахме, бяха по-чисти и процъфтяващи от тези на Аркоун. Стадата крави бяха добре угоени, а посевите по-буйни. Хората се хранеха добре. Конете, които видях, бяха великолепни. Очите ми се насълзиха от тяхната красота.

Когато стигнахме близо до крепостта, разположена на друго плато, забелязах, че е в добро състояние и че стените не бяха украсени с трупове.

Отблизо цар Престер Бени-Джон наистина бе невероятно привлекателен мъж. Сребристата му коса и брада му придаваха достойнство. Кожата му бе светла, а очите — тъмни и интелигентни. Отначало той слушаше с недоверие разказа ми, но постепенно отношението му се промени, когато му предадох думите на Масара.

Беше дълбоко развълнуван от посланието на любов и дълг, което му донесох от дъщеря му, и нетърпеливо започна да ми задава въпроси за здравето и състоянието й. Сетне слуги ме заведоха в моите покои, които според етиопските стандарти бяха пищни. Дадоха ми чисти вълнени дрехи, които да заменят дрипите ми.

След като се нахраних и отпочинах, слугите ме заведоха обратно в изцапаното и одимено помещение, което бе залата за аудиенции на Престер Бени-Джон.

— Ваше Величество, Масара е пленница на Аркоун през последните две години — незабавно изтъкнах аз. — Тя е младо и нежно момиче и чезне в неговите смрадливи подземия. — Позволих си да разкрася фактите аз.

— Опитах се да събера откупа, който Аркоун иска за дъщеря ми — каза бащата. — Но трябваше да разтопя всяка чиния и чаша в Аксум, за да събера такова съкровище от сребро, което да задоволи алчността му. Освен това той настоява за големи участъци от моята земя и няколко главни селища. Да отстъпя, ще означава да отслабя царството си и да осъдя десетки хиляди от моите поданици на тиранията му.

— Мога да заведа армията ти до неговата крепост в Адбар Сегед. Можеш да я обсадиш и да го принудиш да ти върне Масара.

Той изглеждаше изненадан от предложението ми. Явно тази мисъл не му бе минавала. Това не бе етиопски начин на воюване.

— Познавам много добре крепостта, но тя е непревземаема — отвърна ми той. — Аркоун има голяма армия зад гърба си. Водили сме много жестоки сражения е него. Мъжете ми са лъвове, но никога не сме го побеждавали. — Бях виждал лъвовете на Престер Бени-Джон в битка и разбрах, че преценката му е правилна. Армията, която командваше, не би могла да атакува Адбар Сегед и да освободи Масара със силата на оръжието.

На следващия ден се завърнах с друго предложение.

— Велики царю на Аксум, както добре знаеш, аз съм египтянин. Царица Лострис, регент на Египет, се е разположила с нейната армия там, където Нил се среща с близнака си.

Той кимна.

— Зная. Тези египтяни навлязоха в моята територия без позволението ми. Копаят мини в долините ми. Скоро ще ги нападна и унищожа.

Сега бе мой ред да се учудя. Престер Бени-Джон знаеше за работите по гробницата на фараона; нашите хора бяха в опасност. Реших да му изложа моето предложение.

— Нашите мъже са вещи в изкуството на войната и обсадата — обясних аз. — Имам влияние върху царица Лострис. Ако ме изпратиш при нея, ще я убедя да ти предложи своето приятелство. Нейните полкове ще атакуват крепостта на Адбар Сегед и ще освободят дъщеря ти.

Въпреки че той се опита да го скрие, забелязах, че предложението му хареса и ме запита:

— Какво ще иска царицата в замяна за своето приятелство.

Пазарихме се пет дни, но накрая направихме сделката.

— Ти ще позволиш на царица Лострис да продължи да копае в твоята долина и ще обявиш тази местност за забранена. Твоите поданици няма да ходят там по никакъв повод — казах му аз. Така гробницата на фараона щеше да бъде предпазена от оскверняване.

— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон.

— Ще доставиш на царица Лострис две хиляди коня, които аз ще избера от твоите стада.

— Хиляда.

— Две хиляди — не отстъпвах аз.

— Съгласен съм — каза той.

— Щом бъде свободна, на принцеса Масара да й бъде позволено да се омъжи за мъжа, който сама избере. Няма да й противоречиш.

— Това е против обичаите ни — въздъхна царят, — но съм съгласен.

— Когато ги заловим, Аркоун и крепостта Адбар Сегед ще ти бъдат предадени.

Той изглеждаше много доволен и кимна бързо.

— Накрая, на нас, египтяните, ще ни бъде разрешено да задържим плячката, която съберем от Аркоун, включително легендарния син меч.

— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон, явно доволен от сделката.

Той ми даде петдесет човека и на следващия ден се отправих към Кебуи, яздейки хубав жребец, подарък от царя.

(обратно)

Бяхме все още на пет дни от Кебуи, когато забелязах облаци прах пред нас. Сетне видях колесници да танцуват през нажежения въздух като мираж. Когато наближиха, колоните се построиха в строй за атака в галоп. Беше красиво да се наблюдава. Подреждането им бе идеално и разстоянието между колесниците толкова точно, че изглеждаха като броеница. Чудех се кой ли ги командва.

Закрих с ръка очите си, когато наближиха, и сърцето ми подскочи, като познах конете на водещата колесница. Бяха Рок и Чейн — моите любимци. Обаче не успях веднага да позная водача им. Бяха изминали почти три години, откакто не бях виждал Мемнон. Разликата във възрастта между седемнадесет и двадесет е разлика между момчето и мъжа.

Бях свикнал да яздя със седло и стремена по етиопски маниер и сега се бях изправил на стремената и махах с ръце. Колесницата сви, когато Мемнон ме позна и шибна с камшика конете.

— Мем! — виках аз. — Мем!

И неговият вик стигна до мен с вятъра.

— Таита! В името на Изида, това си ти!

Дръпна юздите и скочи от платформата. Първо ме прегърна, сетне ме отстрани и ние се загледахме с обич.

— Ти си блед и отслабнал, Таита. Кокалите ти стърчат. Това, което виждам, бели коси ли са? — Той дръпна косата ми при слепоочията.

Сега бе по-висок от мен, с тънък кръст и широки рамене. Кожата му бе потъмняла и намазана с масло, напомняше на полиран кехлибар. Жилите на врата му се опънаха, когато се засмя. Носеше златен нагръдник и отличието за доблест. Въпреки че изглеждаше невъзможно, бе по-красив, откакто го видях за последен път. Напомняше ми за леопард, гъвкав и загладен.

Той ме повдигна и ме постави на платформата на колесницата си.

— Вземи юздите — заповяда той. — Искам да видя дали си забравил старото си умение.

— В коя посока? — попитах аз.

— На запад, към Кебуи, разбира се. Майка ми ще се ядоса, ако не те заведа направо при нея.

Тази нощ седяхме до лагерния огън заедно, далеч от другите офицери, така че да разговаряме свободно. Известно време останахме мълчаливи, а сетне Мемнон каза:

— Когато реших, че съм те загубил, сякаш една част от мен умря. Ти си втъкан в най-ранните спомени от живота ми.

Аз за пръв път не можех да отвърна. Отново замълчахме и накрая той положи ръка на рамото ми.

— Видя ли отново момичето? — попита уж с безразличие, но здраво стисна рамото ми.

— Кое момиче? — подразних го аз.

— Момичето, което бе при реката, в деня, в който се разделихме.

— Там имаше ли момиче? — смръщих се аз, сякаш се опитвах да си припомня. — Как изглеждаше?

— Лицето й бе тъмна лилия, а кожата й бе с цвят на див мед. Наричаха я Масара и споменът за нея още тревожи съня ми.

— Името й е Масара Бени-Джон — казах му аз. — Прекарах затворен две години заедно с нея в крепостта Адбар Сегед. Там се сприятелих с нея, защото душата й е по-мила от лицето й.

Той ме хвана с двете си ръце и ме разтърси.

— Разкажи ми за нея, Таита! Всичко. Без да пропускаш нищо.

Така тази нощ останахме край огъня и разговаряхме за момичето. Казах му как се е научила да говори на египетски заради него. Как неговото обещание я крепеше през мрачните самотни дни и накрая му предадох думите, които бе извикала от крепостта на Адбар Сегед, докато се отдалечавах:

— Кажи му, че съм била смела. Кажи му, че го обичам.

Дълго време той остана мълчалив, взирайки се в огъня, а сетне тихо промълви.

— Как може да ме обича? Тя не ме познава.

— Ти по-добре ли я познаваш? — попитах аз, а той поклати глава.

— Обичаш ли я?

— Да — отвърна.

— И тя те обича по същия начин.

— Аз й дадох обещание. Ще ми помогнеш ли да го изпълня, Таита?

(обратно)

В живота си не бях изпитал такава радост като тази, когато се завърнах в Кебуи и когато се качих на борда на „Дъхът на Хор“.

Мемнон бе изпратил вестоносец, който да предупреди за завръщането ми, и всички ме очакваха.

— В името на смърдящите крака на Сет! — извика Кратас. — Смятах, че най-после сме се отървали от тебе. — И той ме притисна до гърдите си, докато ребрата ми не изпукаха.

Танус ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми, преди да се усмихне.

— Ако не беше ти, онзи космат етиопец щеше да ме хване. Той направи добра сделка, когато взе теб вместо мен. Благодаря ти, стари приятелю.

Забелязах колко състарен бе той: косите му се бяха прошарили, а на лицето му имаше бръчки.

Моите малки принцеси бяха пораснали, но бяха възхитителни. Срамуваха се от мен, защото спомените им бяха избледнели. Наблюдаваха ме с широко отворени очи, когато им се поклоних. Косата на Беката бе потъмняла до цвета на мед. Очаквах отново да спечеля обичта й.

Накрая Техути ме позна.

— Таита! — каза тя. — Донесе ли ми подарък?

— Да, Ваше Величество — отвърнах аз. — Донесох ти сърцето си.

Господарката се усмихна, когато тръгнах към нея по палубата. Носеше лека корона, изобразяваща златна глава на кобра. Когато се усмихна, видях, че бе загубила първия си зъб, и дупката помрачаваше усмивката й. Беше напълняла в кръста, а държавните дела бяха набраздили челото й с бръчки. Обаче за мен все още бе прекрасна.

Тя стана от трона, когато коленичих пред нея. Това бе най-високият знак за благосклонност. Положи ръка на сведената ми глава — това бе ласка.

— Нямаше те толкова дълго, Таита — промълви тихо, така че да я чуя само аз. — Довечера отново ще спиш до леглото ми.

Тази нощ, след като изпи билковата отвара и я завих с коженото покривало, тя промърмори тихо, докато затваряше очи.

— Мога ли да съм сигурна, че няма да ме целунеш, докато спя?

— Не, Ваше Височество — отвърнах аз.

Тя се усмихна, когато устните ми докоснаха нейните.

— Никога не ни напускай за толкова дълго, Таита — каза Лострис.

(обратно)

Двамата с Мемнон подготвихме тактиката си прецизно както при маневрите с колесници.

Не беше трудно да убедим Танус. Поражението от Аркоун все още го терзаеше. В негово присъствие ние с принца си припомняхме лекотата, с която синият меч бе съсякъл бронзовия му меч, и как Аркоун щеше да го убие, ако не се бях намесил. Танус настръхна при спомена за това унижение.

Сетне Мемнон ме разпита за магическия произход и свойства на легендарното оръжие. Танус забрави нараненото си честолюбие и заразпитва жадно за него.

— Този Престер Бени-Джон обяви синия меч за военен трофей. Който успее да го спечели, може да го задържи — казах им аз.

— Ако тръгнем срещу Аркоун, няма да можем да използваме колесниците в тези долини — каза Мемнон. — Ще се наложи да използваме пехотата. Как смяташ, твоите шилуки биха ли се изправили срещу етиопците, господарю Танус? — Той все още се обръщаше към Танус официално. Явно не бе научил, че той е истинският му баща.

Когато завършихме плана си, приятелят ми бе възбуден и готов да рискува и да ни помогне да убедим царица Лострис.

Господарката бе разбрала това, което Танус никога не би се досетил. Колесниците и конете бяха жизненоважни за нашето завръщане в Египет. Показах им жребеца, подарен ми от Престер Бени-Джон, и изтъкнах пред господарката качествата на породата му.

— Погледни ноздрите му, Ваше Величество. Виж силните му гърди и как потръпват мускулите му. Хиксоските коне не могат да се сравняват с него.

Сетне й напомних за клетвата й пред мъртвия фараон.

— Престер Бени-Джон е готов да ти отстъпи долината, в която строим гробницата. Неговите бойци ще я охраняват срещу крадци. Той е наложил табу върху това място, а етиопците са суеверни хора. Ще спазват забраната дори и след завръщането ни в Тива.

Предупредих Мемнон да премълчи, че една от причините, поради която искаше да се включи в похода, бе любовта му към Масара. Това щеше да ни навреди. Всяка майка е малко ревнива; едва ли би се зарадвала, ако синът й принадлежи на друга по-млада жена.

Никоя жена, било тя и царица, не можеше да устои на лукавството ни. Царица Лострис даде своето съгласие за експедицията към Адбар Сегед.

(обратно)

Оставихме каруците и колесниците в долината на гробницата и се отправихме пеша към планината. Престер Бени-Джон бе изпратил стотина от най-благонадеждните си мъже за водачи.

Танус бе подбрал цяла дивизия от диви и кръвожадни шилуки и им бе обещал богата плячка. Всеки от черните езичници носеше на гърба си навито на руло наметало от кожа на чакал, защото помнехме студения вятър в планините.

За подкрепление бяхме взели три отряда египетски стрелци, предвождани от Кратас. Този стар грубиян се бе присъединил към обществото на благородниците по време на моето отсъствие. Беше се подготвил за истинска битка. Той и войниците му бяха въоръжени с новия извит лък, който изпращаше стрелите на двеста крачки по-далеч от етиопските дълги лъкове. Мемнон бе подбрал малка група от бойци и мечоносци. Естествено Ремрем бе един от тях, придружен от господарите Акер и Астес. Аз също бях включен в специалния отряд. Не поради военните ми способности, а защото единствен бях влизал в крепостта на Адбар Сегед.

Хюи също искаше да дойде с нас и ми предложи всичко, с което би могъл да ме подкупи. Накрая се поддадох главно защото се нуждаех от опита му, докато подбираме обещаните от Престер Бени-Джон коне.

Втълпих на Танус и принца колко е важно да се придвижваме бързо не само за да изненадаме врага, но и поради дъждовете в планините. По времето на пребиването ми в Адбар Сегед бях изучил сезоните. Ако дъждът ни застигнеше в долините, можеше да се окаже по-опасен и от етиопците.

Напредвахме бързо и за по-малко от месец стигнахме до Амба Камара. Нашата колона лъкатушеше през проходите като дълга смъртоносна кобра. Бронзовите остриета на копията на шилуките блестяха на слънцето като люспи на змей. Никой не ни се противопостави. Селищата, през които преминахме, бяха пусти. Жителите бяха избягали заедно със стадата си. С всеки изминат ден черните облаци все повече се струпваха над планинските върхове, но дъждът се бавеше и бродовете на реките бяха открити.

Двадесет и пет дни след потеглянето ни пристигнахме в долината под масива на Амба Камара. Пред нас към висините лъкатушеше тесен път.

От моите предишни пътувания из планината бях научил къде са разположени укрепленията на Аркоун и посочих на Танус каменните им стени, над които се подаваха рошавите глави на защитниците им.

— Слабото място на каменната лавина е, че може да се използва само веднъж, а моите шилуки са достатъчно бързи, за да избегнат нападащ бивол — замислен отвърна той.

Той ги изпрати нагоре на малки групи и когато защитниците измъкнаха подпорите изпод струпаните камъни и ги пуснаха надолу по тесния път, тези дългокраки копиеносци побягнаха с пъргавината на планински кози. След като свличащите се камъни отминаха, те отново се втурнаха право нагоре. Скачайки от камък на камък и виейки по такъв ужасен начин, че ме полазиха тръпки, те подгониха бранителите нагоре по хребета.

Задържаха ги единствено стрелците на Аркоун, скрити зад стените на каменните редути. Тогава Кратас поведе своите стрелци в атака. С превъзходните си лъкове египтяните можеха да пускат град от стрели почти вертикално към небето.

Впечатляващо бе да се наблюдава как рояци стрели се издигаха във въздуха като ято черни птици, а сетне се спускаха надолу към крепостните стени така стремително, че хората зад тях нямаха време да се защитят. Чувахме виковете им, преди да побегнат нагоре по склона. В този миг шилуките се втурнаха след тях, следвайки ги като глутница ловни кучета. Дори от подножието на хълма можех да чуя бойните им викове:

— Убивай! Убивай!

Въпреки че краката ми бяха заякнали от продължителния поход, полагах усилия да не изостана от Мемнон и останалите от нашата малка група. Годините ми оказваха своето влияние.

Всички носехме дълги вълнени етиопски роби и традиционните за нашите врагове кръгли щитове, обаче все още не бяхме сложили на главите си перуките от конски косми. Щеше да е крайно неразумно да се маскираме като етиопци, докато шилуките са наблизо.

Когато най-после се изкачих на платото, видях, че Танус събира и прегрупира пехотата. Единствената лоша черта на шилуките бе, че щом веднъж помиришат кръв, обезумяват и е невъзможно да бъдат контролирани. Моят приятел ревеше като разярен лъв и размахваше слепешката златния си камшик. Веднъж овладени, шилуките се строиха в редици и тръгнаха към селището, където зад каменните стени ги очакваха етиопците. Когато черната вълна от тела с развети над тях бели щраусови пера се плисна към тях, защитниците пуснаха рояк стрели от дългите си лъкове. Но шилуките се предпазваха с големите си щитове.

Когато двата отряда се сблъскаха, някои от етиопците извадиха мечовете си. Не им липсваше смелост, но нашият начин на воюване бе непознат за тях. Те никога не се бяха сражавали до смърт.

Останах достатъчно дълго, за да се уверя, че са увлечени в битката, и викнах на Мемнон и неговата група: „Перуките!“ Бях ги направил със собствените си ръце и ги бях оформил дълги и къдрави според етиопските представи за елегантност. Облечени с дългите роби и с перуки на главите, можехме да минем за членове на племето на Аркоун.

— Насам! Следвайте ме! — изкрещях аз и нададох етиопски боен вик. Останалите виеха и ревяха след мен, докато заобиколихме селището, където се водеше яростно сражение. Побягнахме в безредие през нивите.

Трябваше да стигнем до крепостта и да предпазим Масара, преди царят да научи, че е загубил битката. Знаех, че той не би се поколебал да я убие, след като тя вече нямаше да му е нужна. Вероятно щеше да я съсече със синия меч или да я хвърли в пропастта. Това бяха любимите му средства за убиване на жертвите.

Докато се отдалечавахме, забелязахме, че селището е обхванато от паника. Мъжете се въртяха объркано, жените тичаха, хванали децата си за ръце като подплашени пилета, подушили лисица. Стада кози блееха — овчарчетата им бяха избягали. Никой не ни обърна внимание, докато преминавахме през селището.

Следвахме останалите към Адбар Сегед в другия край на платото, а когато наближихме, тълпата така се сгъсти, че бяхме принудени да си пробиваме път със сила. На пътя пред крепостта бяха застанали стражи, които посрещаха бегълците с извадени мечове и тояги. Жените пищяха и молеха за подслон в крепостта, повдигайки бебетата си за пощада. Някои от тях бяха изблъскани и стъпкани от тълпата, която напираше напред.

— Образувайте „костенурка“ — тихо заповяда Мемнон и нашата малка група се сплоти и прилепи плътно етиопските щитове около себе си. Преминахме през тълпата като акула през пасаж сардини. Някои от хората отпред бяха изблъскани и паднаха от височината. Виковете им засилиха още повече паниката наоколо. Когато стигнахме до стражите, те се опитаха да ни спрат, но бяха притиснати така здраво от тълпата, че не можеха да размахат мечовете си. Имаше опасност и те да бъдат изхвърлени от скалата.

— Ние сме под пряката команда на цар Аркоун. Отстъпете назад! — провикнах се към тях на родния им език.

— Паролата? — викна ми командирът на отряда, опитвайки се да се задържи на крака. Тълпата се вълнуваше напред-назад в паника. — Трябва да ми кажете паролата.

Той насочи меча си към мен, но Мемнон отблъсна острието.

По време на затворническия ми живот бях чувал хиляди пъти паролата, защото килията ми се намираше над главната порта. Имаше вероятност досега да е сменена и бях готов да убия капитана, когато му извиках старата парола:

— Планината е висока!

— Преминавай!

Той отстъпи и ние се измъкнахме от тълпата, ритайки и блъскайки онези, които се опитваха да ни последват. Побягнахме към моста и аз смело поведох хората по него.

— Къде е цар Аркоун? — викнах към стражата, която стоеше на пост пред вратите. Когато те се поколебаха, аз им казах: — Планината е висока! Нося бързо съобщение за царя. Пуснете ни! Трябва да влезем!

Преминахме през отворената врата, преди те да решат дали да ни пуснат, и с дванадесетте мъже зад себе си се насочих право към стълбището, водещо към горната тераса.

Пред вратата на Масара имаше двама въоръжени мъже и се зарадвах, когато ги съзрях. Тревожех се да не би момичето да е преместено в друга част на крепостта, но присъствието на стражите ме увери, че страховете ми са били напразни.

— Кой си ти? — викна единият от тях и извади меча си. — По чия заповед… — Така и не успя да довърши въпроса си. Аз отстъпих и позволих на Мемнон и Ремрем да се шмугнат покрай мен. Те бързо нападнаха стражите и ги съсякоха.

Вратата към покоите на Масара бе заключена отвътре. Когато се опитахме да я разбием, дочух женски писъци. При третия опит вратата поддаде и ние влязохме вътре.

Там бе твърде тъмно и едва забелязах жените в далечния ъгъл.

— Масара! — извиках аз и махнах перуката от главата си.

Тя ме позна.

— Таита!

Ухапа китката на жената, която се опитваше да я задържи, и се втурна към мен. Прегърна ме, но когато погледна зад рамото ми, се отдръпна и очите й се разтвориха широко.

Мемнон също бе свалил перуката. Без нея той несъмнено приличаше на принц. Отдръпнах се от Масара. Двамата се гледаха, никой от тях нито помръдваше, нито проговаряше. Стори ми се, че измина цяла вечност, но всъщност бе само миг. Тогава тя тихо каза на египетски:

— Ти дойде. Ти изпълни обещанието си. Бях сигурна, че ще го сториш.

Мисля, че тогава за пръв път видях Мемнон объркан. Той само кимаше с глава, а после ме изненада. Дори в мрака на стаята успях да забележа, че той силно се изчервява. Принцът на Египет, независимо от всичките си титли и отличия стоеше зачервен и онемял като селски глупак.

Зад гърба ми една от жените изкудкудяка като кокошка и преди да успея да я задържа, побягна към вътрешните стълби. Писъците й отекнаха по стълбите:

— Стража! Врагът нахлува. Елате бързо!

Почти веднага по стълбите се чуха стъпки.

Мемнон в миг се преобрази и от изчервяващо се младо момче се превърна в смел воин.

— Погрижи се за нея, Таита, да не й се случи нищо — поръча ми той мрачно и се отправи към стълбището.

Уби първия появил се мъж с онзи класически удар, на който го бе научил Танус. Извади меча си и ритна трупа надолу по стълбите към останалите нападатели. Сетне ме погледна.

— Смяташ ли, че ще стигнем до портата, преди да я затворят?

— Трябва — отвърнах аз. — Най-добре ще е да се спуснем по външното стълбище.

— Води ни, Ремрем. Таита и принцесата ще останат по средата. Аз ще ви защитавам отзад — решително заяви той и прониза окото на следващия изкачващ се по стълбите мъж.

Етиопецът изпусна оръжието си и се хвана за лицето с две ръце. Мемнон го промуши отново през гърдите и го блъсна надолу.

— Следвай Ремрем! — викна ми той. — Не стой тук. След него, по-бързо.

Хванах Масара за ръка, но нямаше нужда да я дърпам. Принцесата ме последва толкова бързо, че накрая тя ме водеше, а не аз нея.

Щом излязохме на терасата, слънчевата светлина ме ослепи. Започнах да премигвам и когато погледнах към платото, в далечината забелязах шилуките на Танус. Видях перата и вдигнатите им щитове.

— Каджан! Убивай! Убивай! — припяваха те, а остриетата на копията им бяха обагрени с кръв. Уплашени селяни се бяха разпръснали пред тях, а те бяха достигнали до моста.

Там имаше двеста-триста войници на Аркоун. Зад тях бе бездната и по необходимост бяха станали герои. Сега наистина приличаха на лъвове. Макар че двадесетина вече бяха паднали в пропастта, останалите успяха да отблъснат първото нападение на шилуките. Тогава забелязах Танус точно където предполагах, че ще е — в центъра на битката. Шлемът му блестеше. Забелязах как отметна глава назад и започна да пее.

Дивите песни на шилуките достигнаха до мен на терасата на крепостта. Мъжете около Танус поеха песента и се втурнаха напред. Този път нищо не можеше да ги спре. Размахваха мечове и си проправяха път сред защитниците, а техният водач стъпи пръв на моста. Тичаше леко, въпреки че бе огромен мъж, и продължаваше да пее. Неговите шилуки го последваха по каменната арка, но тя бе толкова тясна, че бяха принудени да се прередят в колона по един.

Танус бе изминал половината път, когато песента му секна и той спря.

От портите на Адбар Сегед, точно под мястото, където стоях, излезе друг мъж и стъпи на моста. Не можех да видя лицето му, но познах меча в ръката му. Синият меч проблясваше като светкавица.

— Аркоун! — изрева Танус. — Търсех те.

Царят не можеше да разбере думите, но инстинктивно усети предизвикателството. Изсмя се и брадата му се развя като дим около козето му лице.

— Познавам те! — Той размаха сребристосиньото острие над главата си и то изсъска във въздуха. — Този път ще те убия. — Спусна се право към Танус по тесния каменен мост.

Приятелят ми хвана здраво дръжката на бронзовия си щит и скри главата си зад него. Вече познаваше силата, криеща се в това блестящо острие. Разбрах, че не възнамерява да се бие с бронзовия си меч. Аркоун също се бе научил на благоразумие от последната им схватка. От начина, по който държеше синия меч, предположих, че няма да действа прибързано.

Когато се доближиха, царят се напрегна. Видях как раменете му се изправят и тежестта на тялото му се премества напред. Искаше да използва устрема на тялото си, за да отсече главата на врага си. Танус вдигна щита си и синьото острие се удари в центъра на тежката бронзова мишена. Меч от друг метал би се строшил, но синият меч премина през щита като през кожа. Половината му дължина бе забита в жълтия бронз.

Тогава разбрах намерението на Танус. Той извъртя щита така, че острието на меча остана в него. Аркоун се мъчеше да го изтръгне, но щитът го държеше в менгемето от бронз.

Етиопецът се напрегна и рязко се дръпна назад. Този път Танус не му попречи, а скочи напред и това изненадващо движение наруши равновесието на противника му.

Той залитна и стигна до ръба на пропастта. За да не падне, беше принуден да пусне дръжката на меча, оставяйки го да стърчи забит в щита.

Аркоун размаха ръце, за да се задържи изправен. Тогава Танус смени позицията си, постави рамото си зад щита и налетя напред. Щитът се удари в гърдите на етиопеца и дръжката на меча се заби в корема му. Аркоун падна назад в бездната. Преобърна се във въздуха и полетя надолу.

От мястото, където бях застанал, наблюдавах как сам извършва пътешествието на мнозина от своите жертви. От каменния мост до удара си в скалите на триста метра надолу той не престана да пищи пронизително, докато накрая рязко замлъкна.

Танус стоеше сам по средата на моста. Все още държеше щита със забития в него меч.

Лека-полека бъркотията и боят затихнаха. Етиопците бяха видели своя цар победен и хвърлен в бездната. Смелостта им ги напусна.

Те свалиха оръжията си и замолиха за милост. Египетските офицери успяха да спасят някои от тях от кръвожадните шилуки и ги отведоха при началниците на робите.

Това не ме вълнуваше, наблюдавах единствено Танус, който бе на моста. Той се отправи към портата на крепостта, а мъжете вдигаха оръжията си към него за поздрав.

— Има още много сили в него — засмя се възхитен Мемнон, но аз не се засмях с него. Почувствах хлад, някакво зловещо предчувствие.

— Танус — прошепнах.

Той вървеше бавно и тежко. Свали шита и тогава забелязах петното на гърдите му.

Блъснах Масара в ръцете на Мемнон и се втурнах по външното стълбище. Етиопската стража на портите се опита да ми предаде оръжието си, но аз ги отминах и се затичах по моста.

Приятелят ми ме видя и се усмихна, но усмивката му бе тъжна. Спря и краката му бавно се подкосиха. Седна тежко по средата на моста. Коленичих до него и забелязах срязания нагръдник от крокодилска кожа. От раната течеше кръв. Разбрах, че синият меч се е забил твърде дълбоко. Аркоун бе успял да пробие с острието бронзовия щит и твърдата кожа и нагръдника.

Внимателно развързах каишките, които придържаха нагръдника. И двамата погледнахме раната. Приличаше на малки уста с влажни червени устни. При всяко вдишване оттам се показваха розови мехурчета. Раната бе белодробна. Никой не оцелява с прободен бял дроб.

— Ранен си. — Това бе глупава забележка, не можех да го погледна в лицето.

— Да, стари приятелю — тихо отвърна той. — И раната ми е смъртоносна.

(обратно)

Шилуките на Танус направиха носилка от копията си и я покриха с овчи кожи. Повдигнаха го внимателно и бавно го понесоха към крепостта на Адбар Сегед.

Положихме го на леглото на цар Аркоун и сетне отпратих всички навън. Когато си отидоха, положих синия меч на леглото до него. Той се усмихна и сложи ръка на златната, украсена със скъпоценни камъни дръжка.

— Платих висока цена за това съкровище — промълви той. — Бих искал поне веднъж да го бях използвал на бойното поле.

Не можех да му предложа нито надежда, нито утешение. Беше стар боец, бе виждал твърде много рани. Не можех да го заблудя. Превързах раната с подложка от вълна и ленен бинт. Докато работех, нашепвах заклинанието за спиране на кръвоизлива.

— Оттегли се от мен, създание на Сет!

Но той бързо отпадаше. Дишаше с голямо усилие и можех да чуя кръвта да бълбука в дробовете му като скрито в блатата същество.

Приготвих смес от отвара за успокояване на болките, но Танус отказа да я изпие.

— Искам да изживея всяка минута, която ми е останала — каза ми той. — Дори и последната.

— Какво друго бих могъл да сторя за теб?

— Вече си направил твърде много. Но нашите искания към теб нямат край.

Поклатих глава.

— Както няма край това, което бих искал да ви дам.

— Ще те помоля за последен път. Първо, никога да не казваш на Мемнон, че аз съм негов баща. Той трябва да вярва, че във вените му тече кръвта на фараоните. Ще му е необходима много издръжливост, за да посрещне съдбата, която го очаква.

— Той ще бъде също толкова горд, че е от твоята кръв, както ако бе от фараоновата.

— Закълни се, че няма да му кажеш.

— Заклевам се — повторих аз и той замълча, за да събере сили.

— Имам още една молба.

— Приемам я, преди да си я отправил — казах аз.

— Погрижи се за жената, която никога не стана моя съпруга. Защитавай я и й помагай, както си го правил досега.

— Знаеш, че ще го сторя.

— Да, зная, защото винаги си я обичал толкова, колкото и аз. Погрижи се за Лострис и за нашите деца. Предавам ги в твоите ръце.

Затвори очи и аз помислих, че краят наближава, но неговата издръжливост надхвърляше тази на останалите хора. След малко той отново ме погледна.

— Искам да видя принца — каза ми.

— Той чака на терасата — отвърнах аз и отидох до завесата на входа.

Мемнон стоеше в далечния край на терасата. Масара бе до него. Лицата им бяха сериозни, а гласовете приглушени. Когато ги повиках, едновременно вдигнаха очи към мен.

Принцът веднага се втурна към мен, оставяйки момичето само. Доближи се до леглото на Танус, който му се усмихна, но усмивката му беше несигурна. Знаех какво усилие му струваше.

— Принце, научих те на всички военни изкуства, но не мога да те науча на нищо за живота. Всеки мъж го научава сам за себе си. Няма какво още да ти кажа, преди да тръгна на това ново пътешествие, освен да ти благодаря, че ми позволи да те опозная и да ти служа.

— Ти си нещо повече от наставник за меч — отвърна тихо той. — Ти си бащата, който никога не съм познавал.

Танус затвори очи и лицето му се изкриви.

Мемнон се наведе и силно сграбчи ръката му.

— Болката е още един враг, който трябва да се победи. Ти си ми го казвал, господарю Танус. — Принцът помисли, че болката е от раната, но аз знаех, че тя му бе причинена от думата „баща“.

Танус отвори очи.

— Благодаря ти. Ваше Величество. Добре е, че ми помогна да превъзмогна тази болка.

— Наричай ме приятел вместо Величество — Мемнон коленичи до леглото и не изпусна ръката на Танус.

— Имам подарък за теб, приятелю.

Раната в дробовете на Танус му пречеше да говори. Той хвана дръжката на синия меч, който още лежеше на постелката до него, но нямаше сили да го повдигне. Взе ръката на Мемнон и я постави на дръжката със скъпоценни камъни.

— Твой е — прошепна той.

— Ще си спомням за теб, когато го извадя от ножницата. Ще извиквам името ти, когато го размахвам в битка.

— Оказваш ми голяма чест.

Мемнон се изправи с меча в дясната си ръка и за класическа стойка в центъра на стаята. Докосна с устни острието, отдавайки чест към лежащия на постелята мъж.

— Ти ме научи така.

Сетне започна да се упражнява с оръжието, както го бе учил Танус още от малък. Сребърното острие се въртеше и връхлиташе като блестящ орел. То прехвърчаше и съскаше във въздуха, святкаше в полумрак мятайки лъчи светлина.

Принцът завърши с прав удар, насочен към гърлото на невидим враг. Сетне обърна острието към краката си и сложи двете си ръце на дръжката.

— Добре си се изучил — кимна Танус. — Няма какво повече да те науча. Скоро ще си отида от този свят.

— Ще остана с теб до тогава — каза Мемнон.

— Не — възрази баща му. — Съдбата ти те очаква извън стените на тази мрачна стая. Ти трябва да вървиш напред, без да се обръщаш назад. Таита ще остане при мен. Вземи момичето със себе си. Отиди при царица Лострис и я подготви за моята смърт.

— Почивай в мир, господарю Танус. — Принцът не би спорил в този тържествен момент. Прекоси стаята и целуна баща си по устата. Сетне се обърна и без да погледне назад, излезе от стаята със синия меч в ръка.

— Върви към славата, сине мой — прошепна Танус и извърна лице към каменната стена.

Аз седнах до краката му и се загледах в мръсния каменен под, не исках да виждам мъж като Танус да плаче.

(обратно)

Събудих се през нощта от звуците на барабани, тези груби дървени барабани, биещи навън в мрака. Дивите погребални песни на шилуките ме накараха да потръпна от ужас.

Лампата гореше до леглото и хвърляше гротескни сенки по тавана, приличащи на разперените криле на лешояди. Бавно се приближих към леглото на Танус. Знаех, че шилуките не грешат — умееха да усещат тези неща.

Танус лежеше с лице към стената, но когато докоснах рамото му, усетих хлад. Неукротимият му дух си бе отишъл.

Останах до него през останалата част от нощта и го оплаквах, както шилуките навън.

На зазоряване изпратих да доведат балсаматорите.

Нямаше да позволя на тези касапи да изкормят моя приятел. Направих разрез от лявата му страна. Не беше дълъг грозен разрез, а работа на хирург.

През него извадих вътрешностите му. Когато поех сърцето на Танус в двете си ръце, потръпнах. Сякаш усещах силното му туптене. Върнах го обратно с благоговение и любов в гръдния му кош и заших разреза, както и раната, нанесена от синия меч на гърдите му, с цялото си умение.

Взех бронзова лъжица и я пъхнах в ноздрата му, докато стигнах до тънката преграда от кости. Пробих я с едно силно натискане и издълбах съдържанието на черепа му. Едва тогава бях готов да го предам на балсаматорите.

Въпреки че нямаше какво повече да сторя, останах при Танус четиридесетте дълги дни на мумифицирането в студената и мрачна крепост на Адбар Сегед. Сега си мисля, че това е било слабост. Не бих понесъл мъката на господарката, когато е научила за смъртта на Танус. Бях позволил на Мемнон да й съобщи новината, което бе мой дълг. Бях се скрил при мъртвия, когато трябваше да отида при царицата, която имаше по-голяма нужда от мен. Винаги съм бил страхливец.

Нямаше ковчег, в който да бъде поставено мумифицираното тяло на Танус. Щях да му го направя, когато пристигнехме в Кебуи. Накарах жените да изплетат дълга кошница за него. Тя бе толкова фино изплетена, че напомняше на ленено платно. Можеше да задържи вода като съд от изпечена глина.

(обратно)

Слязохме от планината заедно с тялото на Танус. Шилуките спореха помежду си кои да го носят. Понякога пееха своите диви жалейни песни, докато си проправяхме път през клисури и ветровити проходи. Друг път пееха бойните песни, на които ги бе научил Танус.

Аз вървях до носилката му през целия този уморителен преход. Дъждове падаха по върховете и ни мокреха. Наводняваха проходите, така че трябваше да се връзваме с въжета. Вечер оставях тръстиковия ковчег в палатката си. Говорех му в мрака, сякаш можеше да ме чуе, точно както правехме едно време.

Накрая прекосихме последния проход и необятните равнини се откриха пред нас. Когато приближихме Кебуи, господарката дойде да посрещне опечаления керван. Беше в колесницата на Мемнон.

Когато приближиха, заповядах на шилуките да оставят тръстиковия ковчег на Танус под клоните на огромна акация. Господарката слезе от колесницата и тръгна към него. Положи едната си ръка върху него и наклони мълчаливо глава.

Скръбта я бе съкрушила. Косите й се бяха прошарили, а очите бяха загубили блясъка си. Младостта й бе отлетяла безвъзвратно. Бе самотна, трагична фигура. Скръбта й бе толкова очевидна, че всеки би я сметнал за вдовица.

Отидох до нея.

— Господарке, не бива да показваш мъката си пред очите на всички. Хората не бива да узнаят, че е бил нещо повече от генерал в армията ти. Преглътни сълзите си заради честта, на която той толкова държеше.

— Вече нямам сълзи — отвърна тя тихо. — Мъката ми вече е изплакана. Истината знаем само ние двамата.

Положихме тръстиковия ковчег на Танус в трюма до великолепния златен ковчег на фараона. Стоях до господарката, както бях обещал на Танус, докато силната й мъка премине в мрачна апатия, която не я напусна до края на дните й. Сетне по нейна заповед се върнах в долината, за да надзиравам завършването на фараонската гробница.

Верен на обещанието си пред нея, намерих място за гробница на Танус. Въпреки усилията, които положих, тя приличаше на селска колиба в сравнение със задгробния дворец на фараон Мамос.

Армия майстори се бяха трудили през изминалите години, за да завършат великолепните стенописи, украсяващи проходите и подземните покои на царската гробница. Хранилищата й бяха пълни със съкровища, донесени от Тива.

Гробницата на Танус бе построена набързо. Той не беше натрупал богатства през земния си живота, докато воюваше за фараона. Аз изрисувах сцени по стените, които разказваха за делата му, лова на огромните животни и битките с червения узурпатор и хиксосите, дори последната атака при крепостта Адбар Сегед. Обаче не посмях да покажа благородните му дела, любовта му към господарката и вярното му приятелство към мен. Любовта към царицата бе предателство, а приятелството с роб — унизително.

Когато накрая всичко бе завършено, застанах сам в скромната гробница на Танус, където седеше да прекара цяла вечност, и внезапно изпитах гняв, че не мога да сторя нищо повече. В моите очи той бе по-велик от всеки фараон с двойна корона на главата си. Тази корона можеше да бъде и негова, но той я отблъсна.

Тогава за пръв път една мисъл проблесна в главата ми. Бях толкова ядосан, че я отхвърлих. Бе държавна измяна, оскърбление в очите на хората и боговете.

Обаче през следващите седмици мисълта продължаваше да ме измъчва. Дължах много повече на Танус, отколкото на фараона. Дори да бях осъден на гибел, цената ми се струваше справедлива. Той ми бе дал много повече през изминалите години.

Не можех да се справя сам. Нуждаех се от помощ, но към кого можех да се обърна? Не можех да привлека нито царица Лострис, нито принца. Господарката бе свързана с клетвата, която бе дала, а Мемнон не знаеше кой от двамата мъже бе истинският му баща. Не можех да му кажа, без да наруша обещанието си пред Танус.

Накрая остана само един човек, който го бе обичал толкова, колкото и аз. Той не се боеше нито от боговете, нито от хората и притежаваше животинска сила, която ми липсваше.

— В името на Сет! — изръмжа господарят Кратас със смях, когато му разкрих плана си. — Никой, освен теб не би измислил такава интрига. Ти си най-големият жив измамник, Таита, но те обичам за това, че ми даде този последен шанс да изразя почитта си към Танус.

Двамата внимателно обмислихме всичко. Дори изпратих кана вино, подправена с приспивателно, на стражата при трюма на „Дъхът на Хор“.

Когато Кратас и аз най-после се изправихме пред двата ковчега, решителността ме напусна. Усещах как фараон Мамос ме наблюдава от сенките и неговият опасен дух ще ме преследва през дните на моя живот, търсейки отмъщение за това светотатство.

Големият измамник Кратас нямаше такива угризения, той се захвана за работа така решително, че се наложи няколко пъти да го предупреждавам да не вдига шум, докато отмествахме златните капаци на царския ковчег и вадехме мумията на фараона.

Танус бе по-едър от фараона, но за щастие тези, които бяха изработили ковчега, бяха оставили място, а тялото на Танус се бе свило по време на балсамирането. Дори при това положение се наложи да развием малко от ленените бинтове, с които бе обвит, за да го наместим във великолепния златен ковчег.

Промърморих извинение към фараон Мамос, докато го пренасяхме в скромния дървен ковчег, изрисуван отвън по подобие на Великия египетски лъв. Попълнихме празните места с ленените бинтове, които бяхме размотали от Танус, преди да запечатаме капака.

(обратно)

Когато дъждовете отминаха и настъпи хладният сезон, господарката заповяда погребалната процесия да тръгне от Кебуи към долината на гробницата.

Първата дивизия колесници бе предвождана от Мемнон, следваха я петдесет коли, пълни с погребалните съкровища на фараон Мамос. Вдовицата, царица Лострис, бе седнала в колесницата, в която се намираше златният ковчег. Радвах се, че на това последно пътуване тя е в компанията на мъжа, когото бе обичала. Забелязах неколкократно да извръща поглед към края на кервана, който бе дълъг няколко мили.

Колата в края на колоната носеше лекия дървен ковчег, следван от полк шилуки. Техните великолепни гласове стигаха чак до нас и бях сигурен, че Танус ги чува.

(обратно)

Когато накрая пристигнахме в долината, златният ковчег бе поставен долу в молитвения дом пред входа на царската гробница. Лененият покрив на палатката бе украсен с текстове и картини от „Книга на мъртвите“.

Тук щяха да се състоят две отделни погребения. Първото щеше да е по-малко, това на Великия египетски лъв. Второто щеше да бъде внушителното царско погребение.

Така на третия ден след пристигането ни в долината дървеният ковчег бе положен в гробницата, подготвена за Танус. Тъй като бог Хор бе покровител на Танус, неговите жреци осветиха гробницата. След церемонията тя бе запечатана.

През времето на ритуала господарката прикриваше мъката си и показа само благоприлична печал към своя верен служител, въпреки че душата и се разкъсваше от скръб.

През цялата нощ долината се огласяше от монотонните песни на шилуките, които бяха превърнали Танус в свой бог. От този ден нататък те влизаха в битка с неговото име на уста.

Десет дни след първото погребение златният ковчег бе положен на дървена шейна и бе изтеглен до огромната царска гробница. Триста роби бяха необходими да издърпат ковчега през проходите. Бях проектирал гробницата така прецизно, че между ковчега и стените имаше само една ръка разстояние, както и от капака до каменния таван.

За да осуетя всички опити на бъдещи крадци и други, които биха осквернили царската гробница, бях построил лабиринт от тунели под планината. От входа в скалата широк проход водеше направо до внушителна погребална зала, украсена с прекрасни стенописи. В нея бях оставил празен гранитен саркофаг, капакът на който бе захвърлен встрани. Първият грабител, който влезеше тук, щеше да повярва, че преди него някой друг е обрал гробницата.

Всъщност имаше друг тунел, водещ надясно от главния вход. Отворът му бе прикрит като хранилище за погребално съкровище. Ковчегът трябваше да бъде обърнат, за да може да влезе в този втори коридор. От там се влизаше в лабиринта от фалшиви проходи и погребални зали, всеки от тях по-объркан и лъкатушещ от предишния.

Имаше четири погребални камери, но три щяха да останат завинаги празни. Съществуваха три тайни врати и две вертикални шахти. Ковчегът трябваше да бъде издигнат нагоре по една от тях, а сетне спуснат по другата.

Изминаха петнадесет дни, докато ковчегът бъде пренесен през лабиринта и накрая положен във вечното му жилище. Покривът и стените на тази гробница бяха изрисувани с цялото майсторство, с което боговете ме бяха дарили. Нямаше място, което да не блести от цветове и движение. От централната зала се откриваха проходите за петте хранилища. В тях бе поставено съкровището, което фараон Мамос бе натрупал през живота си и което едва не разори Египет. Бях спорил с господарката по този въпрос; вместо да бъде погребано в земята, това съкровище можеше да бъде използвано за заплати на армията и за бъдещата битка с хиксосите.

— Съкровището принадлежи на фараона — бе отвърнала тя. — Ние натрупахме друго богатство от злато, роби и слонова кост тук в Куш. Нека божественият Мамос си запази неговото — дала съм клетва за това.

Така на петнадесетия ден златният ковчег бе положен в каменния саркофаг, който бе изсечен от местен камък. Със система от въжета и лостове тежкият капак бе повдигнат и сетне поставен отново на мястото си.

Семейството на фараона, жреците и благородниците влязоха в гробницата да извършат последните ритуали.

Господарката и принцът застанаха при главата на саркофага, а жреците пееха монотонно своите заклинания и тълкувания на „Книга на мъртвите“. Черният пушек от лампите и тълпите в ограниченото пространство скоро направиха въздуха невъзможен за дишане.

На мъждивата жълтеникава светлина видях господарката да пребледнява и на челото й избиха капки пот. Проправих си път до нея и я подхванах точно когато се олюля и припадна. Успях да я хвана, преди да си удари главата в каменния ръб на саркофага.

Изнесохме я навън на носилка. На свежия планински въздух тя се съвзе бързо, но я накарах да лежи през целия ден.

Тази нощ, докато приготвях отварата й от билки, тя лежеше тихо и замислена. След като я изпи прошепна:

— Преживях нещо невероятно. Докато стоях в гробницата на фараона, изведнъж почувствах Танус близо до себе си. Усетих да докосва лицето ми, а гласът му да шепне в ухото ми. Точно тогава припаднах.

— Той винаги ще бъде близо до теб — казах й аз.

— Убедена съм — просто отвърна тя. Сега разбирам, че състоянието й започна да се влошава от деня, в който положихме Танус в гроба му. Бе загубила радостта от живота и желанието да живее.

(обратно)

Върнах се в царската гробница на следващия ден със зидарите и група роби, които да зазидат шахтите и входа и да подготвят съоръженията, които щяха да охраняват погребалната зала.

Докато се оттегляхме през проходите на лабиринта, блокирахме тайните врати с изкусно замазани камъни и мазилка и нарисувахме стенописи по тях. Зазидахме входовете на вертикалните шахти, така че те се сляха с гладкия под и таван.

Имаше клопки от падащи камъни, които се задействаха, когато някой стъпи на определена плоча. Напълних вертикалните шахти с дървени греди. Когато се разложат през вековете и плесента ги разяде, те щяха да изпускат пагубни изпарения, които биха задушили всеки нарушител, успял да си проправи път през тайните врати.

Но преди да извършим всичко това, отидох в истинската погребална зала да се сбогувам с Танус. Носех със себе си голям вързоп, увит в ленено платно. Когато застанах за последен път до царския саркофаг, накарах работниците да излязат. Щях да напусна гробницата последен и след мен входът щеше да бъде зазидан.

Когато останах сам, развързах вързопа. От него извадих дългия лък Ланата. Танус го бе нарекъл на името на господарката, а аз го бях направил за него. Това бе последният ми дар за него. Сложих го върху запечатания каменен капак на саркофага.

Във вързопа ми имаше още нещо. Дървена фигурка ушабти, която бях издялал. Положих я в долната част на саркофага. Докато я правех, бях сложил три медни огледала, така че да се виждам добре от всеки ъгъл. Куклата представляваше миниатюрен Таита.

До основата й бях написал думите: „Името ми е Таита. Лекар и поет. Архитект и философ. Твой приятел. Аз ще отговарям за теб.“ Когато напуснах гробницата, спрях на входа и погледнах назад за последен път.

— Сбогом, стари приятелю! — казах аз. — Щастлив съм, че те срещнах. Чакай ни от другата страна.

(обратно)

Завършването на царската гробница ми отне много месеци. Докато се оттегляхме по лабиринта, лично проверявах всяко тайно съоръжение.

Бях сам, защото господарката и принцът бяха заминали в планинската крепост на Престер Бени-Джон. Бяха отишли там с целия двор за подготовката на сватбата на Мемнон и Масара. Хюи се бе присъединил към тях, за да подбере коне от етиопските стада, които бяха част от възнаграждението за щурмуването на Адбар Сегед и спасяването на момичето.

Когато накрая работата ми в гробницата бе завършена и работниците бяха зазидали последния външен вход в скалата, аз също се отправих към планините по студените и ветровити проходи. Боях се, че ще пропусна сватбеното празненство, защото бях тръгнал твърде късно. Завършването на гробницата ми бе отнело повече време, отколкото очаквах. Пътувах толкова бързо, колкото конете можеха да понесат.

Стигнах в двореца на Престер Бени-Джон пет дни след сватбата и се отправих към мястото, където господарката и нейната свита се бе настанила.

— Не съм се усмихвала от последния път, когато те видях, Таита — посрещна ме тя. — Попей ми. Разкажи ми някоя от твоите истории. Накарай ме да се посмея.

Желанието й не беше от лесните, защото меланхолията бе проникнала дълбоко в душата й, а истината бе, че самият аз не бях весел и безгрижен. Усещах, че нещо повече от печал я разяжда. Скоро изоставихме опитите за развеселяване и заговорихме за държавните дела.

Може би това бе любов от пръв поглед, среща на две души, благословени от боговете, доколкото се отнасяше за двамата влюбени, но за останалите женитбата на Мемнон и Масара бе царска сватба и договор между две страни. Трябваше да се преговарят определена зестра, търговски съглашения, които да бъдат подписани между Царя на царете и регента на Египет.

Както бях предвидил, господарката отначало никак не бе очарована синът й да вземе жена от друга раса.

— Те се различават по всичко от нас, Таита. Боговете, на които се покланят, езика, който говорят, цвета на кожата им. Ох! Бих искала да си бе избрал момиче от нашия народ.

— Ще го направи — успокоих я аз. — Той ще се ожени за петдесет, вероятно сто египтянки. Също за жени от Либия, от хиксосите и други. Народите и расите, които той ще завладее в бъдеще, ще му доставят съпруги.

— Престани да ме дразниш, Таита — ядоса се тя и за миг старият й темперамент се възвърна. — Много добре ме разбираш. Другите ще бъдат държавни бракове. Този е съюз на две сърца.

Беше истина. Любовното обещание, което си бяха разменили Мемнон и Масара в бързо отминалите мигове край реката, сега ги бе завладяло.

Бях близо до тях в онези опияняващи дни. И двамата бяха благодарни за моето участие в техния романс. За тях бях приятел — човек, на когото можеха да се доверят напълно.

Не споделях опасенията на господарката. Въпреки че се различаваха, сърцата им бяха еднакви. И двамата притежаваха чувство за самоотверженост, силен дух, до известна степен безпощадност и жестокост, нужни за всеки владетел. Подхождаха си напълно. Бях сигурен, че тя никога няма да се опита да го отклони, а по-скоро щеше да го подтикне към велики дела. Бях доволен от ролята си на сватовник.

Един ясен планински ден пред очите на двадесет хиляди мъже и жени от Етиопия и Египет, които бяха се струпали по склоновете на хълмовете около тях, Мемнон и Масара застанаха заедно на брега на реката и счупиха съд с вода, която висшият жрец на Озирис бе загребал от Нил.

Булката и младоженецът поведоха кервана, натоварен със зестрата на принцесата към равнината. Зад него Хюи и конярите водеха стадото от пет хиляди коня. Една част от тях бяха за извършената от нас услуга, а другата част бяха зестрата на Масара. Обаче, преди да стигнем разклонението на двете реки при Кебуи, забелязах пред нас тъмните петна по равнината.

Стадата гну се бяха завърнали от годишната си миграция.

Седмица след тази среща Жълтият удушвач повали етиопските коне.

Естествено ние с Хюи бяхме подготвени за завръщането на гну. Конярите бяха обучени да извършват трахеотомия и да лекуват раните с гореща смола, за да предотврати гангренясването, докато животното има шансове да се оправи след болестта.

Много дни никой от нас не спа, но накрая умряха две хиляди коня. Преди следващия прилив на Нил тези, които оцеляха, бяха достатъчно силни да започнат тренировките с колесници.

(обратно)

Когато водите придойдоха, жреците направиха жертвоприношения на боговете и се допитаха до гадатели за това, какво ни очаква през идващата година. Някои гадаеха по вътрешностите на принесени в жертва овце, други наблюдаваха полета на птиците, а трети се взираха в съдове, напълнени с вода от Нил. Предсказваха по различни начини.

Царица Лострис направи жертвоприношение на Хапи. Въпреки че аз също бях с нея, сърцето ми беше другаде. Не съм привърженик на Хор, както господаря Кратас и принц Мемнон. Ние поднесохме злато и слонова кост на нашия бог и се помолихме за съвет.

Боговете, както и хората невинаги са съгласни един с друг, но тази година се различаваше от изминалите. С изключение на боговете Анубис, Тот и богиня Нут небесното множество заговори в един глас. Анубис, Тот и Нут са по-маловажни божествени. Съветът им лесно можеше да бъде пренебрегнат. Всички велики богове — Амон Ра, Озирис, Хор, Хапи и Изида и още двеста други, дадоха един и същи съвет: „Настана време да се завърнете при свещената черна земя на Кемит.“

Господарят Кратас, който бе езичник в сърцето си и циник по природа, предположи, че това е заговор на жреците, които са се наговорили да сложат тези думи в устата на своите богове покровители. Изразих възмущението си от богохулството му, но дълбоко в душата си бях съгласен с Кратас.

Жреците са мекушави и обичат разкоша, а почти двадесет години ние бяхме странници и водехме войни с диви племена в Куш. Смятам, че жадуваха за приказната Тива дори повече от господарката. Вероятно не боговете, а хората бяха дали този съвет за нашето завръщане на север.

Царица Лострис събра държавния съвет и когато направи прокламация, че подкрепя продиктуваното от боговете, благородниците и жреците до един станаха и я поздравиха. Аз я възхвалявах както всички останали и тази нощ сънищата ми бяха изпълнени с видения от Тива, от онези отдавнашни дни, когато Танус, Лострис и аз бяхме млади и щастливи.

(обратно)

След смъртта на Танус армията остана без върховен командващ и военният съвет свика таен конклав. Разбира се, аз не присъствах на това събрание, но господарката ми преразказа всичко с подробности.

След продължителен спор и разискване командването било предложено на Кратас. Той се изправил пред тях и се изсмял.

— Аз съм войник. Аз следвам. Не водя. Дайте ми командването на шилуките и аз ще следвам някого до границите на смъртта и отвъд нея. — Извадил меча си и го насочил към принца. — Ето мъжа, когото бих последвал. Приветствам те, Мемнон! Да живее!

— Да живее! — извикали всички и господарката се усмихнала. Тя бе подготвила този изход на събитията с моя помощ.

Двадесет и две годишният принц Мемнон бе издигнат в ранга Велик египетски лъв и командир на всички армии. Той незабавно се зае с подготовката на завръщането.

Въпреки че моят чин бе само Капитан на царския кон, бях от състава на принц Мемнон. Често той се обръщаше към мен за разрешаването на организационни проблеми, с които се сблъсквахме. През деня карах колесницата му. Докато препускахме, синьото знаме се развяваше над главите ни.

Много нощи принцът, Кратас и аз стояхме до късно и обсъждахме завръщането. През тези нощи принцеса Масара ни прислужваше. Пълнеше чашите ни със своите грациозни кафяви ръце. Сетне сядаше на възглавницата от овча кожа в краката на съпруга си и слушаше всяка дума. Когато очите ни се срещаха, тя ми се усмихваше.

Главната ми грижа бе да избегнем рискованото и тежко преминаване през праговете на реката. Те можеха да бъдат преплувани само по време на прилива, а това ограничаваше периодите, в които можехме да пътуваме.

Предложих да построим друга флотилия от ладии под петия праг; с които да превозим армията до мястото, откъдето щяхме да се отправим през пустинята и да избегнем големия завой на реката. Когато стигнем до първия праг, щяхме да построим отново друга ескадра бързоподвижни бойни галери и ладии, които да ни отведат до Елефантина.

Бях сигурен, че ако пресметнем времето правилно и ако преминем през праговете бързо, щяхме да изненадаме флотилията на хиксосите, която бе в Елефантина. Така можехме да нанесем силен удар на врага и да превземем галерите им, които да прибавим към нашите бойни кораби. Веднъж подсигурили се, можехме да доведем пехотата и колесниците през дефилето на първия праг и да завържем битка с хиксосите в наводнените от реката полета на Египет.

Първият етап на завръщането започна през следващия сезон на прилива. В Кебуи оставихме само един гарнизон. Нашият град щеше да остане само търговски преден пост на империята. Богатствата от Куш и Етиопия щяха да плават на север към Тива през този пункт.

Когато основната част от флотилията отплава на север, Хюи и аз, с петстотин коняря и ескадрон колесници останахме да изчакаме завръщането на антилопите гну. Те се появиха неочаквано както винаги, огромно черно петно, разпръснато в златистата савана. Ние ги пресрещнахме с колесниците.

Не беше трудно да заловим тези тромави животни. Антилопите гну не са бързи като конете и ние се научихме да ги ловим с примки от въжета. За десет дни вкарахме около шест хиляди от тях в ограденото с колове място на брега на Нил.

Там се прояви липсата им на жизненост и издръжливост. Без никаква причина те умираха със стотици. Полагахме големи грижи за тях, хранехме ги и им давахме вода както на нашите коне, но техният див странстващ дух не можеше да бъде окован и те просто измираха.

Накрая загубихме половината от животните, които уловихме, и още много измряха по време на дългото пътуване на север.

(обратно)

Две години след деня, в който царица Лострис бе обявила завръщането, нашите хора се събраха на източния бряг на Нил при четвъртия праг. Пред нас се простираше пустинният път, който пресичаше големия завой на реката.

През това време кервани с коли бяха тръгвали оттук. Всяка кола бе пълна със съдове от изпечена глина, пълни с вода от Нил и запечатани с дървени запушалки и гореща смола. На всеки десет мили по прашния път бяхме сформирали водни станции с по тридесет хиляди съдове, пълни с вода, закопани в земята.

Бяхме приблизително петдесет хиляди души и много животни, включително моето намаляло стадо от антилопи гну. Коли прекарваха вода от реката всяка вечер. Работата им беше нескончаема.

Изчакахме на брега изгрева на новата луна да освети нашия път през пустошта. Въпреки че заминаването ни беше планирано за този по-хладен сезон на годината, горещината можеше да се окаже смъртоносна за хора и животни. Поради тази причина щяхме да пътуваме само през нощта.

Два дни, преди да сме готови за прекосяването, моята господарка каза:

— Таита, кога за последен път ходихме с теб за риба? Приготви си копието и малката лодка.

Разбрах, че иска да разговаряме за нещо много важно. Носехме се по зелените води, докато лодката стигна до една върба на далечния бряг извън обсега на любопитните.

Първо поговорихме за неизбежното отклонение по пустинния път и перспективата за завръщането ни в Тива.

— Кога отново ще видя блестящите й стени, Таита? — въздъхна господарката, а аз нямах отговор за въпроса й.

— Ако боговете са благосклонни, може да сме в Елефантина през следващия сезон, когато водите на Нил ще отведат корабите ни през първия праг. След това сполуката ни ще се оттегли както водите на реката, с опасностите и случайностите на войната.

Обаче това не бе причината, поради която тя ме бе накарала да излезем в реката. Очите й се насълзиха, когато попита:

— Колко време измина от смъртта на Танус, Таита?

Отвърнах със задавен глас:

— Той се отправи към полетата на рая преди три години, господарке.

— Значи са изминали много месеци, откакто за последен път лежах в ръцете му — размишляваше тя.

Аз кимнах. Не знаех в каква посока ще се насочат въпросите й.

— Сънувам го почти всяка нощ, Таита. Възможно ли е той да се завърне и да остави своето семе в утробата ми, докато спя?

— Всичко е възможно — предпазливо отвърнах аз.

— Ние казахме на народа, че Техути и Беката са заченати по този начин. Но всъщност не съм чувал това да се случва.

Известно време останахме мълчаливи и тя потопи ръка във водата, сетне я вдигна и заразглежда капките по върховете на пръстите си. Тогава отново заговори, без да ме погледне.

— Мисля, че очаквам дете — прошепна тя. — Червената ми луна изчезна.

— Господарке — отвърнах тактично и тихо аз, — ти наближаваш възраст, в която реките на утробата ти започват да пресъхват. Египетските жени са като пустинните цветя: процъфтяват рано, но също така бързо увяхват.

Тя поклати глава.

— Не, Таита. Не е това. Чувствам детето да нараства в мен.

Загледах я мълчаливо. Още веднъж долових крилата на страха да пърхат леко около мен, от което ме полазиха тръпки.

— Не е нужно да ме питаш дали познавам друг мъж. — Този път тя ме погледна право в очите. — Знаеш, че той бе единствен.

— Сигурен съм. Все пак не мога да повярвам, че си забременяла от дух, независимо колко го обичаш. Вероятно желанието ти за още едно дете е възбудило въображението ти.

— Пипни корема ми — заповяда тя. — Това нещо в мен е живо и нараства с всеки изминал ден.

— Ще го сторя довечера в каюта ти. Не тук в реката, където някой може да ни види.

(обратно)

Господарката бе легнала гола на ленените чаршафи. Първо изучих лицето й, а след това тялото. Когато я погледнах с очите на мъж, за мен тя все още бе прекрасна, но като лекар ясно виждах как годините и тежкият живот на открито я бяха променили. Косата й сега бе по-скоро сребриста, отколкото черна, а загубата на любимия и държавните дела бяха издълбали бръчки на челото й. Остаряваше.

Тялото й бе дало живот на други три живота. Но гърдите й сега бяха празни, не ги издуваше млякото на една нова бременност. Тялото й бе слабо. Трябваше да го забележа по-рано. Бе неестествено слабо, почти атрофирано. Все пак коремът й изпъкваше като топка от слонова кост.

Положих леко ръка на корема й върху сребристите резки, където кожата някога се бе опънала, за да се приспособи към радостното бреме. Усетих нещото в нея и веднага разбрах, че под пръстите ми не расте живот. Това бе смъртта.

Не можех да намеря думи. Извърнах се, излязох на палубата и вдигнах поглед към звездите. Те блестяха студени, далечни и безчувствени като боговете. Нямаше полза от молби, нито към богове, нито към звездите.

Познавах това нещо, което нарастваше в господарката. Бях го виждал и при други жени. Когато те умираха, бях разрязвал мъртвите им утроби, за да видя какво ги бе убило. Беше ужасно и безформено, нямаше прилика с нещо човешко или животинско. Беше безформена топка от червена плът, изчадие на Сет.

Измина доста време, преди да събера кураж да се върна при нея.

Господарката се бе покрила с роба. Седеше в средата на леглото и ме погледна с огромните си тъмнозелени очи, които никога нямаше да остареят. Приличаше на малкото момиченце, което бе някога.

— Господарко, защо не ми каза за болката? — нежно я попитах аз.

— Откъде знаеш за нея? — прошепна тя. — Опитах се да го скрия от теб?

(обратно)

Керванът ни потегли през нощта по сребристите пясъци. Понякога господарката ходеше до мен, а двете принцеси лудуваха около нас, смеейки се възбудени от приключението. Друг път, когато болките й бяха непоносими, тя се качваше в колесницата, която бях подготвил за нея. Тогава седях до нея и държах ръката й, докато отварата, която й приготвях, надвиеше болката.

Всяка нощ изминавахме добре утъпкания път до следващата водна станция. През деня лежахме под навесите на колите и изнемогвахме от горещината.

Пътувахме вече тридесет дни и нощи, когато една сутрин се изправихме пред смайваща гледка. Безплътен кораб плаваше в пустинята, придвижвайки се бавно на юг по пясъците. След като изминахме още много мили, разбрахме измамата. Корпусът на кораба бе скрит от дюните. Бяхме прекосили големия завой.

Принц Мемнон и целият му щаб ни очакваха. Флотилията от нови галери бе почти готова. Една от тях бяхме съгледали, докато приближавахме отново до реката. Всички колесници бяха монтирани. Хюи бе прекарал стадата коне през пустинята, а колите бяха превозили техния фураж. Дори моите гну бяха там в оградените с колове места до брега на реката.

Въпреки че колите с жените и децата все още не бяха пристигнали, голяма част от народа ни вече бе там. Начинанието изискваше неимоверни усилия. Само хора като Кратас, Ремрем и Мемнон биха могли да се справят за толкова кратко време.

Сега само един праг ни делеше от свещената земя на Египет.

Отново се отправихме на север. Господарката плаваше в новата ладия, която бе построена за нея и принцесите. Разполагаше с голяма и просторна каюта, която бях обзавел с всички възможни удобства. Завесите бяха от избродирано вълнено етиопско платно, а мебелите — от тъмна акация със слонова кост и злато от Куш. Украсих дървените стени с картини на цветя и птици и други красиви неща. Както винаги спях до леглото на господарката. Три нощи след отплаването ни нещо ме събуди през нощта. Тя тихо плачеше. Въпреки че бе заровила лице във възглавницата, бях доловил някакво движение. Веднага отидох при нея.

— Болката ли се върна? — запитах аз.

— Не исках да те събуждам, но е като меч, забит в корема ми.

Приготвих й успокоително. Дозата бе много по-силна от тази, която й бях давал преди. Болката започна да надвива въздействието на билката.

Тя я изпи и след известно време промълви:

— Не можеш ли да изрежеш това нещо от тялото ми, Таита?

— Не, господарко. Не мога.

— Тогава ме прегърни, Таита, както когато бях малко момиче.

Отидох до леглото и я взех в прегръдките си. Започнах леко да я люлея, а тя бе слаба и лека като дете. След малко заспа.

(обратно)

Флотилията пристигна до предната част на първия праг над Елефантина и ние хвърлихме котва до брега в тихи води, преди Нил да се спусне в каскади надолу по дефилето.

Изчаквахме останалата част от армията да пристигне заедно с конете, колесниците и полковете шилуки на господаря Кратас. Очаквахме също водите на Нил да придойдат, за да преминем в земите на Египет.

Докато чакахме, изпратихме шпиони, преоблечени като селяни, жреци и търговци. Аз също се спуснах в дефилето с Кратас, за да направя карта и да отбележа прохода. Водата бе плитка и лесно можехме да отбележим всяка опасност. Правехме знаци по скалите високо над линията на водата, така че дори водите да ги покрият, да знаем къде се крият тези опасности. Тази работа ни отне много седмици и когато се завърнахме, армията вече се бе събрала. Изпратихме разузнавателни отряди да открият пътища за колесниците през каменистата пустош навътре в Египет. Не можехме да рискуваме такъв скъпоценен товар във водите на прага.

Нашите шпиони започнаха да се завръщат от Елефантина. Тайно, един по един, обикновено през нощта. Те ни донесоха първите новини за родината, които чувахме след дългото изгнание.

Цар Салитис все още властваше, но сега бе остарял и брадата му бе побеляла. Неговите двама сина предвождаха легионите на хиксосите. Принц Беон командваше пехотата, а принц Апачан — колесниците.

Могъществото им надминаваше всичките ни предположения. Шпионите докладваха, че Апачан разполага с дванадесет хиляди колесници. Ние бяхме докарали само четири хиляди от Куш. Беон имаше четиридесет хиляди стрелци в пехотата. Дори с шилуките на Кратас ние можехме да съберем едва петнадесет хиляди. Превъзходството им бе очевидно.

Имаше и добри новини. Голямата част от войските на хиксосите бе съсредоточена в Делтата, а Салитис бе направил столицата си в Мемфис. Щеше да му отнеме месеци да придвижи военните си части на юг до Елефантина и Тива. Нямаше да успее да доведе колесниците нагоре по реката, докато водата не се оттегли и земята не изсъхне. В Елефантина бе оставен само един ескадрон от сто колесници, които да се противопоставят на нашето нахлуване. Те бяха от стария вид с плътни колела. Изглежда, хиксосите не бяха усъвършенствали колелата им.

Принц Мемнон изложи пред нас своя военен план. Щяхме да преминем през прага с прилива и да нападнем Елефантина. Сетне, докато Салитис се придвижва на юг да ни се противопостави, щяхме да се отправим към Тива, вдигайки населението на бунт.

Очаквахме царят да ни нападне с цялата си армия в наводнените равнини пред Тива, когато водите на Нил се оттеглят. Но тогава несъответствието в числеността на двете армии можеше да бъде преодоляно, ако към нас се присъединят египетски военни части.

От шпионите също научихме, че хиксосът не подозира, че сме толкова близо до границата. Можехме да се възползваме от изненадата при първото ни нападение.

Салитис бе възприел египетския начин на живот. Живееше в нашите дворци и се кланяше на нашите богове. Дори неговият бог Сутех бе променил името си на Сет. Въпреки че всичките му висши офицери бяха хиксоси, мнозина от капитаните и сержантите бяха египтяни, както и половината от армията. Много от тях трябва да са били деца или още неродени по времето на нашето заминаване. Чудехме се дали те ще докажат лоялността си, когато принц Мемнон поведе армията си навътре в Египет.

Всичко бе подготвено. Разузнавателните отряди бяха маркирали пътя през пустинята на западния бряг, а колите с вода и фураж бяха разположени по протежението му. Запасите бяха достатъчни колесниците ни да стигнат до плодородните полета на Египет. Галерите ни бяха подготвени за битка. Когато Нил придойде, щяхме да отплаваме, но междувременно трябваше да се извърши един последен ритуал.

Изкачихме се на стръмния бряг, където господарката бе издигнала колона преди повече от двадесет години. Високият каменен показалец все така сочеше към безоблачното африканско небе.

Господарката бе твърде слаба да се изкачи по пътеката до върха. Десет роби носеха носилката й. Тя тръгна мъчително бавно към колоната, подкрепяна от принц Мемнон, и вдигна поглед към написаното върху камъка. Всички я наблюдаваха, всички, които намериха пътя назад до мястото, от което потеглихме преди толкова години.

Господарката прочете надписа на глас. Беше тих, но все така мелодичен и ясно се чуваше от мястото, където бях застанал зад великите господари и генерали.

— Аз, царица Лострис, регент на Египет и вдовица на фараон Мамос, осмият с това име, майка на принц Мемнон, който ще управлява двете царства след мен, заповядах да бъде издигнат този паметник…

Когато свърши, тя се обърна с лице към народа и разтвори ръце.

— Извърших това, което се искаше от мен — каза тя и гласът й придоби предишната си сила. — Доведох ви обратно до вашата земя. Задачата ми е изпълнена и се отказвам от регентството. — Тя замълча, очите й срещнаха моите. Аз кимнах леко, за да я окуража, и тя продължи: — Граждани на Египет, по-подходящо е истинският фараон да ръководи последните ви стъпки към дома. Давам ви божествения фараон Тамус, който някога бе коронованият принц Мемнон. Да живее вечно!

— Вечен живот! — викна народът в един глас. — Вечен живот за фараона!

Той излезе пред народа.

— Да живее! — извикаха те за трети път и новият фараон извади синия меч от украсената със скъпоценни камъни ножница и ги поздрави.

В тишината, която последва, гласът му проехтя:

— Поемам тази свещена отговорност. Кълна се във вечния си живот да служа на народа и земята си. Ще изпълня своя дълг, нека боговете ми бъдат свидетели!

(обратно)

Приливът започна. Водата се надигна над камъните, които пазеха входа на дефилето, и промени цвета си в сив. Прагът започна да бучи като звяр в леговището си. В небето се издигна облак от ситни капчици и застина над хълмовете покрай реката.

Качих се на първата галера с фараона и Кратас. Вдигнахме котва и се изтласкахме от брега. Голите до кръста гребци бяха вперили поглед в Кратас, който стоеше на кърмата и бе хванал с мечешките си лапи щурвала.

На носа на кораба стояха две команди моряци с тежки весла готови за отблъскване, щом фараонът даде знак. Аз стоях до Кратас с картата на праговете на реката, готов да викна при всеки завой и обръщане, когато стигнехме до тях. Всъщност картата не ми трябваше, защото бях запомнил всяка линия, начертана по нея. Допълнително бях разположил благонадеждни хора от двете страни на реката и островите по основното течение пред нас. Те щяха да използват сигнални флагчета, за да ни показват пътя.

Когато течението се ускори, хвърлих последен поглед назад и видях останалите от флотилията, готови да ни последват към прага. Сетне отново погледнах напред и сърцето ми се сви от страх и тялото ми се напрегна. От дефилето пред нас се издигаше водна пара като от устата на пещ.

Скоростта ни се увеличаваше. Гребците едва докосваха повърхността с ръба на веслата, достатъчно да държим носа насочен надолу по течението. Едва когато погледнах към бреговете, разбрах с каква скорост се носим. Каменният портал на дефилето летеше към нас. На лицето на Кратас се бе изписала усмивка и чак тогава осъзнах опасността, в която сме изпаднали. Той се усмихваше по този начин, когато видеше смъртта да сочи с костелив пръст към него.

— Хайде, нехранимайковци! — викна той на екипажа си. — Днес ще накарам майките ви да се гордеят с вас или ще отворя работа за балсаматорите.

Три острова разделяха реката и каналът се стесни.

— Ляво на борд, към синия кръст — опитах се гласът ми да прозвучи нормално, но в същия момент палубата под мен се наклони и се хванах за перилата.

Ние полетяхме във водопада от сива вода, а носът на кораба се люлееше шеметно. Помислих, че сме изгубили контрола и ще се забием в някоя от скалите. Тогава видях, че носът е устойчив, а нарисуваният син кръст на скалата е далеч от нас.

— Дясно на борд, когато приближим до флагчето! — извиках аз. Бях забелязал мъжа по средата на острова, който ни даваше сигнал да завием.

Кратас завъртя кормилото и извика на гребците:

— Гребете с всички сили отдясно!

Палубата рязко се наклони.

Стената от скали проблесна покрай нас. Още един завой и първите прагове се показаха. Наоколо стърчаха черни скали, а водата ги обливаше, приемайки формата на камъните под нея. Разбиваше се на бяла пяна, през която скалите се показваха като нокти. Стомахът ми се сви, когато корабът пропадна надолу. Завъртяхме се като суха пръчка във вихрушка.

— Завърти наляво! — изрева Кратас.

Корабът възвърна равновесието си.

Устремихме се към следващия проход в скалите, по палубата се плискаше вода и влизаше в очите ми. Свистеше и се носеше едновременно с нас, а вълните бяха по-високи от кърмата.

— В името на Сет, не съм се забавлявал така, откакто съм се любил с първото си момиче! — изсмя се той, а скалата изскочи пред нас като нападащ слон.

Палубата под нас се разтресе, а аз бях твърде уплашен да изкрещя. Сетне екипажът на Мемнон ни отблъсна с прът и ние продължихме да се спускаме надолу.

Зад нас се чу силен трясък, когато една от галерите се удари. Не посмях да се обърна, докато преценявах следващия ни завой, но скоро във водата около нас заплуваха отломки и хора. Те ни викаха, докато водата ги отнасяше надалеч към скалите, но ние не можехме да им помогнем. Смъртта ни преследваше по петите и ние бягахме, усещайки дъха й във вратовете си.

В този кратък миг преживях сто живота. Накрая бяхме запратени от силата в основното течение на реката. От двадесет и трите галери, които навлязохме в дефилето, само осемнадесет ни последваха. Другите бяха разбити на трески, а труповете на удавените плуваха около нас в сивите води на Нил.

Нямаше време да отпразнуваме избавлението си. Пред нас се намираше Елефантина и на двата бряга се издигаха познатите ни стени и здания на града.

— Стрелци опънете тетивите! — викна цар Танус от носа. — Издигни синия флаг. Барабанчик засили темпото за атака!

Нашата малка ескадра си проправи път през множеството кораби, задръстващи водните пътища на Елефантина, и се насочи към хиксоските галери. Те бяха попълнили екипажите си с египтяни, защото никой друг не познаваше реката по-добре от тях. Само офицерите бяха хиксоси. Повечето от тях бяха слезли да пиянстват в бордеите на брега.

Нашите шпиони ни бяха казали кой е флагът на южния генерал: беше с раздвоена опашка в яркочервено и златно, чийто край стигаше до водата. Ние се отправихме към тази галера и Мемнон се качи на борда от едната и страна с двадесетина мъже.

— Смърт за хиксоския тиранин! — викаха те. — За Египет!

Екипажът ги гледаше изумено. Бяха неподготвени. Оръжията им бяха заключени под палубата, защото хиксоските офицери им нямаха доверие.

Другите галери от нашата ескадра сториха същото. Реакцията на всички екипажи била една и съща. След първоначалното стъписване извикали:

— Кои сте вие?

Отговорът бил:

— Египтяни! Армията на фараон Тамус! Присъединете се към нас, съотечественици! Долу тиранинът!

Нападнали хиксоските офицери и ги убили, преди ние да стигнем до тях. Сетне започнали да прегръщат нашите хора и гръмогласно ги приветствали.

— За Египет! — викаха те. — За Тамус! За Египет и Тамус!

Поздравленията се носеха от галера на галера. Мъже танцуваха по палубите, други се изкачваха по мачтите да свалят флага на хиксосите. Разбиха складовете с оръжие и раздаваха лъкове и мечове.

Сетне слязоха на брега. Изваждаха хиксосите от кръчмите и ги насичаха на кървави парчета — водата на пристанището почервеня от кръв. Втурнаха се по улиците към бараките на гарнизона и нападнаха стражата.

— За Египет и Танус! — повтаряха те.

Някои от офицерите хиксоси успяха да съберат войници и да задържат за известно време тълпата. Сетне Кратас и Мемнон слязоха на сушата със своите воини и за два часа градът бе превзет.

Повечето от хиксоските колесници бяха изоставени, но половината от ескадрона успя да избяга през източната врата.

Бях напуснал галерата и бързо се отправих към северната кула през задните алеи, които познавах толкова добре. Знаех, че от там градът и заобикалящите го полета се виждат най-добре. С горчивина наблюдавах как избяга ескадронът колесници. Всеки, който сега бе избягал, по-късно щеше да се сражава срещу нас, а и исках тези коне. Тъкмо се канех да погледна какво става в града под мен, когато забелязах облак прах да се надига в подножието на южните хълмове.

Засенчих очи и се вгледах в него. Почувствах вълнение. Облакът приближаваше бързо към нас, можех да различа тъмни форми под него.

— В името на Хор, това е Ремрем! — прошепнах радостно аз. Старият боец бе довел първата дивизия през труднопроходимите хълмове по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Бяха изминали само два дни, откакто се разделихме.

Наблюдавах го с гордост, докато дивизията се разгърна в редица по четирима. Двамата с Хюи ги бяхме обучили добре. Половината от колесниците на хиксосите все още излизаха от града. Изглежда, командирът им дори не бе забелязал устремилите се към тях противници. Мисля, че все още е гледал назад през рамото си. В последния момент той се опита да завие, за да избегне нападението на Ремрем, но бе твърде късно. Щеше да стори добре, ако бе избягал.

Колесниците, предвождани от Ремрем, ги заляха като вълна. Наблюдавах, докато не се уверих, че той е заловил повечето от конете на хиксосите, и едва тогава въздъхнах с облекчение и погледнах надолу към града.

Жителите бяха полудели от радост. Танцуваха по улиците, размахвайки всяко парче син плат, което им бе под ръка. Синьото бе цветът на фараон Тамус. Жените бяха украсили косите си със сини панделки, а мъжете бяха завързали сини колани.

Все още имаше отделни битки, но постепенно оцелелите хиксоси бяха посичани или изваждани от сградите, в които се опитваха да се защитават. Една от бараките с неколкостотин войници вътре бе подпалена. Чух писъците, докато изгаряха вътре, и скоро миризмата на изгоряло месо стигна до мен. Миришеше на свинско печено.

Разбира се, имаше грабежи и някои от нашите почтени граждани нахлуваха в кръчмите и изнасяха кани с вино навън на улицата. Когато някоя от каните се счупеше, те заставаха на четири крака и пиеха от локвата.

Видях трима мъже да гонят момиче по алеята под мен. Не гледах какво се случи по-нататък.

Щом Мемнон и Кратас преодоляха и последната съпротива на хиксосите, се заеха да въведат ред в града. Наказателни взводове маршируваха из улиците, използвайки дръжките на бойните си копия като тояги, за да въдворят мир всред пияната и развълнувана тълпа.

Фараонът заповяда неколцината заловени за изнасилване и плячкосване да бъдат обесени, а телата им да бъдат провесени от градските порти. До вечерта градът утихна и гражданите отново можеха безопасно да се разхождат по улиците.

Мемнон установи главната си квартира в двореца на фараон Мамос, който някога бе наш дом на остров Елефантина. В момента, в който стъпих на сушата, се втурнах към старите си стаи.

Все още бяха разкошни и не бяха разграбени. Който и да бе живял в тях, се бе отнесъл с уважение към моите стенописи и ги бе запазил. Водните градини изобилстваха от прекрасни растения, а езерцата бяха пълни с риби и лотоси. Градинарят египтянин ми каза, че хиксоският командир на гарнизона, който бе живял тук, обожавал нашия начин на живот и се опитвал да му подражава.

За няколко дни възстанових стаите и градината до такава степен, че да подхождат за господарката. Сетне отидох при Мемнон и го помолих за разрешение да доведа царицата у дома.

Фараонът бе залисан със задачата да затвърди властта си. Имаше хиляди неща, които изискваха неговото внимание, но ги изостави за момент и ме прегърна.

— Всичко върви добре, Таита.

— Успешно завръщане, Ваше Величество — отвърнах аз, — но все още има много неща за вършене.

— Заповядвам ти, когато сме само двамата да ме наричаш Мем — усмихна се той. — Но ти си прав, имам много работа и малко време, преди Салитис и неговата армия отново да организират поход от Делтата, за да ни се противопоставят. Спечелихме първата схватка. Но големите битки все още ни предстоят.

— Имам едно задължение, което ще ми достави голямо удоволствие, Мем. Подготвих покоите за царицата-майка. Мога ли да я доведа в Елефантина? Тя чака твърде дълго да стъпи на родна земя.

— Замини веднага, Таита — заповяда той, — и доведи царица Масара заедно с нея.

Реката бе твърде пълноводна, а пътят през пустинята — твърде тежък. Сто роба носеха носилките на двете царици по брега на Нил, през клисурата и из зелената долина.

Не беше случайно, че първата постройка, до която стигнахме, когато пресякохме границата, бе малък храм. Бях планирал маршрута ни.

— Какъв е този храм, Таита? — попита господарката, като отмести завесата на носилката си.

— Храмът на бог Ах-Хор, господарке. Желаеш ли да се помолиш?

— Благодаря ти — прошепна тя.

Разбра какво бях сторил. Помогнах й да слезе. Тя тежко се облегна на мен, когато влязохме в студения сумрак на каменното задание.

Помолихме се заедно и бях сигурен, че Танус чу гласовете на тези, които го обичаха. Преди да продължим, господарката заповяда всичкото злато, което носим с нас, да бъде предадено на жреците, и обеща да изпрати още за разкрасяването на храма.

Докато стигнем двореца в Елефантина, тя бе изтощена. С всеки изминат ден нещото в корема й нарастваше. Положих я на лежанка в беседката във водните градини и тя затвори очи. Сетне ги отвори отново и се усмихна.

— Някога бяхме щастливи тук, но дали ще видя Тива, преди да умра?

Не можех да отговоря. Безполезно бе да давам обещания, които не можех да изпълня.

— Ако умра преди това, ще ми обещаеш ли да ме отведеш там и да построиш гробница на хълмовете, откъдето да наблюдавам красивия си град?

— Това ти обещавам с цялото си сърце — отвърнах аз.

(обратно)

В следващите дни двамата с Атон съживихме старата си мрежа от шпиони и информатори в Горното царство. Много от тези, които някога работеха за нас, бяха покойници, но имаше и такива, които бяха оцелели. Със злато и патриотизъм те вербуваха нови шпиони във всяко селище и град.

Скоро имахме такива и в двореца на хиксоския наместник в Тива и други на север към Делтата и Долното царство. Чрез тях научихме кои хиксоски полкове бяха разквартирувани в някой град и кои бяха в поход. Научихме имената и недостатъците на командирите им. Имахме точна представа за броя на галерите и колесниците им. Когато водите на Нил се оттеглиха, можехме да проследим раздвижването на огромни маси хора и бойни машини на юг, докато цар Салитис се бе отправил на поход срещу Тива.

Тайно изпращах съобщения от фараон Тамус до тези египтяни, които служеха в полковете на врага, подтиквайки ги към бунт. Те започнаха да идват тайно в нашите редици и да носят ценна информация. Скоро потокът от дезертьори от хиксоската армия стана пълноводна река. Два полка стрелци пристигнаха със синьо знаме, развято над главите си, скандирайки:

— Египет и Тамус!

Екипажите на сто бойни галери се разбунтуваха и убиха своите офицери хиксоси. Докато плавали нагоре по течението, за да се присъединят към нас, бяха пленили цяла флотилия от ладии, пълни със зехтин, сол и дървен материал.

По това време нашите сили бяха преминали прага и се бяха разположили около града, изключение правеше само малко стадо гну. Тях ги бях оставил за най-накрая. От наблюдателния ми пост на северната кула можех да видя редиците коне по двата бряга, а пушекът от огньовете, на които се приготвяше храната за полковете, бяха направили въздуха син.

С всеки ден ставахме по-силни и цял Египет кипеше от вълнение и очакване. Кемит бе в процес на възраждане. Пееха патриотични химни по улиците и кръчмите, а проститутките и търговците на вино забогатяха.

Двамата с Атон, разглеждайки картите и секретните доклади, виждахме съвсем друга картина. Виждахме хиксоският великан да се събужда и да протяга бронирания си юмрук към нас. От Мемфис и всеки град в Делтата полковете на цар Салитис бяха на поход. Пътищата бяха пълни с негови колесници, а реката — с негови кораби. Всички се придвижваха към Тива.

Изчаках, докато получа съобщение, че Апачан, командирът на хиксоските колесници, е пристигнал до Тива и лагерува извън градските стени с всичките си колесници и коне. Тогава излязох пред военния съвет на фараон Танус.

— Ваше Величество, тук съм, за да докладвам, че врагът сега разполага със сто и двадесет хиляди коня и дванадесет хиляди колесници, струпани край Тива. След два месеца Нил ще спадне до ниво, което ще даде възможност на Апачан да започне нападението.

Дори Кратас бе сериозен.

— Имало е и по-лоши случаи — започна той, но царят го прекъсна.

— По лицето на Началника на царския кон мога да прочета, че има да ни казва още нещо. Прав ли съм, Таита?

— Фараонът никога не греши — съгласих се аз. — Моля за позволението ти да доведа моите гну.

Кратас се изсмя.

— В името на Сет, Таита, да не възнамеряваш да яздиш някое от тези смешни животни срещу хиксосите?

Аз също се засмях любезно с него. Чувството му за хумор бе също толкова изтънчено, колкото на дивите шилуки, които командваше.

На следващата сутрин двамата с Хюи се отправихме нагоре към прага да доведем стадото гну. По това време от шестте хиляди животни бяха оцелели само триста, но бяха доста питомни и можеха да се хранят от ръка. Внимателно ги подкарахме надолу, така че да не ги изтощим допълнително.

Конете, които Ремрем бе пленил в първата кратка схватка, по моя заповед бяха отделени от нашите, които бяхме довели от Куш. Заведохме стадото гну на същото пасище с тях. Тази нощ прибрахме двете стада в едно. Оставих Хюи да ги наблюдава и се върнах в двореца в Елефантина.

Трябва да призная, че през следващите дни изпитах голямо безпокойство. Много се надявах хитрината ми да успее. Ако ланът ми пропаднеше, щяхме да се изправим пред враг, превъзхождащ ги четири към едно.

Бях работил до късно с Атон и бях заспал над свитъците си в библиотеката на двореца, когато недодялани ръце ме раздрусаха. Хюи викаше в ухото ми:

— Хайде, мързелив, стар мошенико! Събуди се! Имам нещо за теб!

На площадката пред стълбището ни чакаха коне. Препуснахме в галоп, облени от лунната светлина. Конярите бяха запалили лампи и работеха в лагера на жълтеникавата им светлина.

Седем от конете на хиксосите бяха легнали на земята с гъста жълта гной, течаща от устата и ноздрите им. Конярите срязваха дихателните им тръби и слагаха тръбички от тръстика, за да ги спасят от задушаване.

— Получи се! — извика Хюи, здраво ме прегърна и ме завъртя във въздуха. — Жълтият удушвач! Получи се!

— Аз се досетих, нали? — казах му аз с цялото достойнство, което неговото кривене ми позволяваше. — Разбира се, че ще стане!

Покрай брега бяха завързани ладии за този случай преди седмици, готови за този ден. Ние натоварихме конете незабавно, всички, които могат да стоят изправени. Оставихме гнутата в кошарата. Тяхното присъствие щеше да ни попречи да обясним накъде отиваме.

С една от пленените хиксоски галери, теглейки по една такава ладия, ние започнахме да гребем към средата на реката в северна посока. С петдесет гребла от всяка страна и попътен вятър имахме добра скорост, докато бързахме да отнесем подаръка на господаря Апачан в Тива.

(обратно)

Щом преминахме Ком-Омбо, свалихме синия флаг и издигнахме този на хиксосите.

Повечето хора от екипажите на галерите бяха родени по време на господството на хиксосите, родителите на някои от тях бяха от различни раси. Те говореха чужди езици с лекота.

На втората нощ, след като отминахме Ком-Омбо, бяхме спрени от галера на хиксосите. Те изпратиха група войници да проверят товара ни.

— Коне за колесниците на господаря Апачан — каза им нашият капитан. Баща му бе хиксос, по майка му бе една египетска знатна дама. Държанието му бе естествено и спечели доверието им. След бегла проверка те ни пуснаха да преминем. Докато стигнем до Тива, бяхме спирани още два пъти, но капитанът бе способен да измами хиксоските офицери, които се качваха на борда. Главната ми грижа бе състоянието на конете. Въпреки големите ни усилия бяха започнали да измират и половината от тези, които все още бяха живи, бяха в лошо състояние. Хвърляхме труповете им през борда и плавахме с възможно най-голяма скорост на север.

Първоначалният ми план бе да продадем конете на хиксоските началници по снабдяването в пристанището на Тива, но никой, който познава конете, не би погледнал повторно жалкото ни стадо. С Хюи решихме да направим друго.

Пресметнахме пристигането ни в Тива да съвпадне със залеза на слънцето. Сърцето ме заболя, когато разпознах очертанията на града. Последните слънчеви лъчи хвърляха по стените на крепостта розови отблясъци. Трите великолепни кули, които бях построил за господаря Интеф, все още се издигаха към небето и бяха подходящо наречени „Пръстите на Хор“.

Дворецът на Мемнон на западния бряг, който бях изоставил незавършен, бе достроен от хиксосите. Дори аз трябваше да призная, че азиатското влияние бе положително. На тази светлина острите върхове на кулите и наблюдателниците имаха екзотичен и мистериозен вид. Искаше ми се господарката да е тук и да сподели този миг с мен. И двамата жадувахме за този час.

В сумрака можехме да различим хората, конете и колесниците, които стояха извън градските стени. Въпреки точните сведения не ми бе възможно да си представя такова множество. Душата ми трепна, когато ги погледнах и си спомних за храбрата малка армия, която бях оставил в Елефантина.

Щеше да ни е необходима подкрепата на боговете и нещо повече от късмет, за да се справим с тази тълпа. Когато и последните лъчи угаснаха в нощта, огньовете на хиксосите заблестяха из равнината като звезди. Нямаха брой — простираха се до хоризонта.

Когато доплавахме по-наблизо, усетихме миризмата им. Където се разположи армия, винаги има особена миризма. Тя бе смесица от много миризми: на животински тор и на приготвяща се храна, на окосена ръж, на коне и на човешки изпражнения в отворените ями, на кожа и смола, на пот и вкиснала бира. Най-вече миризмата на мъжете, десет хиляди мъже, живеещи един до друг в палатки и бараки.

Плъзгахме се безшумно по водата и чувахме пръхтенето на конете, ударите на ковачите по наковалните и предизвикателствата на часовите, гласовете на пеещи и спорещи мъже.

Стоях до капитана на палубата на първата галера и го направлявах към източния бряг. Спомних си за пристанището на търговците с дървен материал — ако все още бе там, щеше да е най-доброто място, на което да свалим нашето стадо.

Различих в мрака входа към дока и навлязохме в него с помощта на веслата. Пристанището бе точно такова, каквото го помнех. Когато спряхме до кея, началникът на пристанището дотича на борда, настоявайки да покажем нашите документи и разрешително за търговия.

Аз му се усмихнах любезно.

— Ваше превъзходителство, претърпяхме ужасна злополука. Моето разрешително излетя от ръката ми, работа на Сет, без съмнение.

Той се наду като жаба, а когато сложих в дебелата му длан тежка златна монета, се успокои. Провери метала между зъбите си и усмихнат си отиде.

Изпратих един от конярите на брега да изгаси факлите, които осветяваха пристанището. Не исках любопитни очи да видят състоянието на конете, които бяхме докарали. Някои от животните бяха твърде слаби да се движат, други не можеха да се изправят. Бяхме принудени да ги примамим да слязат на пристанището. Накрая само сто коня бяха достатъчно силни да се движат.

Ние ги поведохме по каруцарския път към мястото, където нашите шпиони ни бяха информирали, че се намират конете. Те ни бяха казали и паролата на Първа дивизия колесници на хиксосите, а тези, които знаеха езика им, отвърнаха на повикванията и закачките на стражите.

Преминахме през целия вражески лагер. Докато вървяхме незабелязано, пускахме по няколко от конете ни да се разхождат наоколо. Движехме се така естествено, че не предизвикахме подозрение, дори си говорехме и шегувахме с вражеските коняри, които срещахме по пътя си.

С първите лъчи на зората тръгнахме обратно към пристанището. Само една от галерите ни очакваше, за да ни отведе обратно, останалата част от флотилията бе отплавала веднага след разтоварването на заразените коне.

Качихме се на борда и въпреки че Хюи и другите коняри налягаха изтощени по палубата, аз останах на кърмата и наблюдавах стените на моята прекрасна Тива, облени от утринната светлина, да изчезват зад нас.

Десет дни по-късно влязохме в пристанището на Елефантина и след като докладвах на фараон Тамус, побързах към водните градини и се втурнах в женските покои. Господарката ми лежеше на сянка в беседката. Бе бледа и толкова слаба, че ръцете ми трепереха, когато й се поклоних дълбоко. Когато ме видя, тя заплака.

— Липсваше ми, Таита. Толкова малко време ни остава да бъдем заедно.

(обратно)

Нил започна да се отдръпва в коритото си. Полетата се показаха под придошлите води, блестящо черни под новия пласт богата на наноси тиня. Земята изсъхна, отваряйки пътя към север. Скоро щеше да настане време за оран и време за война.

Двамата с Атон тревожно четяхме всеки доклад от шпионите ни. Накрая пристигна новината, която очаквахме и за която се молехме. Пристигна на бърза фелука, носена на крилете на северния вятър. Хвърли котва на пристанището по времето на третата нощна стража, но пратеникът ни намери все още да работим на светлината на лампата в стаята на Атон.

Втурнах се с мръсния свитък папирус към царските покои. Стражата имаше заповед да ме пуска по всяко време на денонощието, но царица Масара ме посрещна пред покрития със завеси вход на царската спалня.

— Няма да ти разреша да го събудиш сега, Таита. Фараонът е изтощен. От един месец това е първата нощ, в която спи, без да го будят.

— Ваше Величество, трябва да го видя. Аз съм под прякото му командване.

Докато спорехме, плътен глас попита зад завесата:

— Ти ли си, Таита?

Завесата се дръпна и Мемнон застана пред нас с цялото си голо великолепие. Той бе мъж, какъвто рядко бях виждал: строен и силен като острието на синия меч, царствен в мъжествеността си, така че още веднъж осъзнах нещастието си, когато го погледнах.

— Какво става, Таита?

— Съобщение от север. От лагера на хиксосите. Ужасна епидемия покосява редиците на хиксосите. Половината от конете им са болни и хиляди умират от нея всеки ден.

— Ти си магьосник, Таита. Как съм могъл да се подигравам с теб и с твоите гну! — Хвана ме за раменете и се вгледа в очите ми. — Готов ли си да яздиш с мен към славата?

— Готов съм, фараоне.

— Тогава запрегни Рок и Чейн. Нека синьото знаме да се развее над колесницата ми. Връщаме се в Тива.

(обратно)

Така ние се изправихме пред града със стоте врати с четири ескадрона колесници и тридесет хиляди пехотинци. Стените на Тива блестяха на изгряващото слънце.

Армията на хиксосите се разгърна мудно пред нас като огромен питон, колона след колона, редица след редица. Върховете на копията им блестяха, а златните шлемове на офицерите сияеха на ранната слънчева светлина.

— Къде е Апачан с колесниците си? — поиска да научи царят и аз се вгледах към кулата близо до реката. Трябваше да напрегна зрението си, за да различа малкото цветно флагче, което се развяваше на върха й.

— Апачан разполага с пет дивизии в центъра и държи още шест в резерва. Крият се зад стените на града.

Разчетох сигналите с флагчета на моя шпионин, когото бях поставил на най-високата от трите кули. От там той можеше да види цялото бойно поле като сокол.

— Това прави само единадесет дивизии, Таита — избухна Мемнон. — Знаем, че има двадесет. Къде са останалите?

— Жълтият удушвач — отвърнах му аз. — На бойното поле са всички коне, които могат да стоят на крака.

— В името на Хор, иска ми се да излезеш прав. Дано Апачан не ни подготвя засада. — Той докосна рамото ми. — Заровете са в чашата, Таита. Твърде късно е да променим нещо. Трябва да направим този ход с това, което боговете са ни дали. Да вървим да направим преглед на войските.

Поех поводите и подкарах колесницата пред нашата армия. Фараонът се показваше пред своите части. Неговото присъствие щеше да им даде кураж и да ги накара да изправят гърбове. Накарах конете да намалят ход до лек тръс. Рок и Чейн бяха ресани, докато козината им бе заблестяла на слънцето като мед. Колесницата на фараона бе украсена с тънък слой злато. Това бе единствената ми отстъпка, свързана с обременяването на колесницата.

Златното покритие бе по-тънко от папирус и бе прибавило сто дебена към теглото на колесницата, но все пак гледката бе ослепителна. Приятел или враг, щом я погледнеше, щеше или да се въодушеви, или да бъде пронизан от страх в разгара на боя. На дългата си бамбукова пръчка синьото знаме се вееше на вятъра високо над главите ни и мъжете ни поздравяваха, докато преминавахме по редиците им.

В деня, в който напуснахме Кебуи, дадох клетва да не подстрижа косата си, докато не направя жертвоприношение в храма на Хор в центъра на Тива. Сега косата ми бе стигнала до кръста и за да прикрия посивелите си кичури, аз я боядисвах с къна, която носеха от онези страни отвъд морето. Червеникаворусата ми грива ме правеше по-привлекателен. Носех скромна препаска от най-бял лен, а на гърдите ми блестеше златното отличие за доблест. Не исках по никакъв начин да накърня славата на младия фараон, така че не носех никакъв грим и други накити.

Преминахме пред съсредоточените в центъра шилуки-копиеносци. Тези смели, жадни за кръв езичници бяха опората на нашата войска. Те ни приветстваха, докато преминавахме с „Каджан! Танус! Каджан! Тамус!“. Техните щраусови пера приличаха на кипящите води на водопадите, докато размахваха копията си за поздрав. Сред тях забелязах господаря Кратас. Той извика нещо към мен. Думите му се изгубиха сред десетте хиляди гласове, но аз го разбрах по устните:

— Ще се напием до повръщане довечера в Тива, стари негоднико!

Шилуките бяха подредени в дълбочина, редица зад редица, полк зад полк. Кратас ги бе обучавал непрестанно в тактики, които му бях помогнал да развие за колесниците. Освен дългите копия всеки от тях носеше по няколко къси копия за мятане и прашка от дърво и кожа, за да ги изхвърлят с още по-голяма сила. Те бяха издигнали преграда от набити в земята дървени колове пред своите редици. Хиксоските колесници трябваше да преминат през тази бодлива бариера, за да ги нападнат.

Египетските стрелци бяха изтеглени зад тях, готови да тръгнат през техните редици и отново да се оттеглят, както се налага в битка при различни тактики. Те вдигнаха своите извити лъкове високо и поздравиха фараона:

— Тамус! Египет и Тамус!

Фараонът носеше синя военна корона със златно кръгче на свещената змия, символ на властта, очите й бяха направени от скъпоценни камъни. Той отвърна на поздрава с изваден от ножницата син меч, вдигнат високо във въздуха.

(обратно)

Насочих златната колесница на фараона към главната порта на града. Той стоеше изправен на платформата и викна на стражата, която ни гледаше отгоре:

— Отворете вратите! Пуснете ме да мина!

— Кой си ти, че искаш да влезеш в Тива?

— Аз съм Тамус, господарят на Двете царства.

— Привет, фараоне! Нека живеещ вечно!

Вратите се отвориха и Мемнон докосна рамото ми.

— Карай, Таита!

Извърнах лице към него.

— Прости ми, Ваше Величество, но съм дал клетва да не влизам в града без господарката си, царица Лострис. Ще трябва да ти предам юздите.

— Слизай — заповяда ми той тихо. — Върви! Вземи господарката си и изпълни клетвата си!

Мемнон пое юздите, а аз скочих на прашния път. Наблюдавах го, докато премина със златната колесница през портата и чух поздравите, подобни на падащи от водопадите води. Народът на Тива посрещаше своя господар.

Стоях на пътя, докато нашата изтощена и разбита армия последва фараона в града. Осъзнах каква горчива цена трябваше да заплатим за нашата победа. Нямаше да можем да преследваме хиксосите, докато не възстановим армията. Дотогава цар Салитис отново щеше да стане силен и конете му щяха да се възстановят от Жълтия удушвач. Бяхме победили в първата битка, но знаех, че ни очакват още много, преди тиранинът да бъде прогонен от Египет.

Когато покрай мен преминаха полковете шилуки потърсих Кратас, но не го открих.

Хюи доведе колесница с отморени коне за мен.

— Ще дойда с теб, Таита — предложи той.

Аз поклатих глава.

— Сам ще пътувам по-бързо — казах му. — Иди в града и се радвай на победата. Хиляди красиви момичета те очакват.

Преди да поема по южния път, подкарах към бойното поле. Чакалите и хиените вече пируваха, воят им се смесваше с този на умиращите. Мъртвите бяха струпани като останки от корабокрушение на брега на реката.

Насочих колесницата към мястото, където забелязах Кратас — това бе най-ужасният участък от бойното поле. Труповете бяха нахвърляни на купове, достигащи до колелата на колесницата. Забелязах шлема му в праха, който се бе превърнал в кал от изтеклата кръв. Слязох от колесницата и го вдигнах. Бе смачкан.

Захвърлих шлема и започнах да търся тялото на Кратас. Видях кракът му да се показва от купчина тела. Бяха на шилуки и хиксоси в примирие след смъртта. Избутах ги встрани и намерих Кратас легнал по гръб. Беше прогизнал от почерняла кръв, лицето му приличаше на черна маска.

Коленичих до него и тихо промълвих:

— Трябваше ли да умрете? Всички, които искрено обичах? — Наклоних се напред и го целунах по кървавите устни.

Той седна и се вгледа в мен. Сетне се усмихна с широката си момчешка усмивка.

— По дяволите, беше истинска битка — поздрави ме той.

— Кратас! — зарадвано го гледах аз. — Ти наистина ще живееш вечно.

— Нито за момент не съм се съмнявал, момчето ми. Но точно сега се нуждая от нещо за пиене.

Затичах към колесницата и донесох шише вино. Той го взе, вдигна го и го изля в гърлото си, без да преглъща. Когато шишето се изпразни, го захвърли и се оригна.

— Като начало е добре — намигна ми. — Сега ми покажи пътя към най-близката кръчма, стари грешнико.

(обратно)

Пръв занесох новините в Елефантина. Бях сам в колесницата, а конете тичаха леко. Сменях ги на всяка станция по южния път и пътувах без прекъсване. Конярите ми подаваха шише или кора хляб и сирене, докато сменяха конете, и дори не спирах да поспя или да почина.

През нощта звездите и луната ми показваха пътя, а Хор направляваше уморените ми ръце с юздите. Въпреки че всяка става ме болеше и се олюлявах от умора, не претърпях злополука.

На всяка станция и всяко селище по пътя аз извиквах радостните новини:

— Победа! Велика победа! Фараонът е в Тива! Хиксосите са отблъснати!

— Хвала на всички богове! — поздравяваха ме те. — Египет и Тамус!

Продължавах напред. Все още се говори за препускането ми през този ден по южния път. Още се носят легенди за изтощения ездач с кървясали очи и кървави петна по дрехата, който преминал оттук като предвестник на победата, носещ новината към Елефантина за битката, която отвори пътя към свободата.

Препусках от Тива към Елефантина два дни и две нощи и когато пристигнах в двореца, с последни сили стигнах до водните градини, където лежеше господарката, и паднах до нейната лежанка.

— Господарке — изграчих аз през напуканите си устни, с гърло, пресъхнало от праха. — Фараонът спечели велика победа. Дойдох да те отведа у дома.

(обратно)

Спуснахме се по реката към Тива. Принцесите бяха с нас, за да развеселяват майка си. Те стояха с нея на палубата и й пееха. Рецитираха, задаваха гатанки и се смееха, но тъга се прокрадваше в смеха им, а очите им издаваха дълбока загриженост, щом погледнеха майка си.

Царица Лострис бе крехка като ранена птица. Бе станала много лека, а плътта й бе прозрачна като седеф. Можех да я вдигна и да я нося толкова лесно, както когато бе на десет години. Билката, която й приготвях, вече не можеше да притъпи болката.

Занесох я на ръце до носа на галерата, когато след последния завой на реката стените на Тива се изправиха пред нас. С една ръка я придържах през раменете, докато се наслаждавахме на отдавна изминалите събития и преживявахме отново хиляди радостни спомени от нашата младост.

Но усилията я умориха. Когато хвърлихме котва до двореца на Мемнон, половината от населението на Тива ни очакваше. Фараон Тамус стоеше пред огромната тълпа.

Когато носачите свалиха носилката й на брега, те я поздравиха. Въпреки че повечето от тях не бяха я виждали, легендата за състрадателната царица се бе запазила по време на дългото й изгнание. Майки повдигаха децата си да ги благослови, те протягаха ръце да докоснат ръката й.

— Моли се на Хапи за нас — повтаряха те. — Моли се за нас, Майко на Египет!

Фараон Тамус вървеше до носилката й като обикновен син, а Техути и Беката я следваха отзад. Двете принцеси се усмихваха, въпреки че в очите им блестяха сълзи.

Атон бе подготвил покоите на царицата. Когато стигнахме до вратата, изпратих всички да си вървят, дори и фараона. Положих я на лежанка под сянката на лозата. Оттук можеше да наблюдава блестящите стени на любимата си Тива отвъд реката.

Когато се смрачи, я отнесох в спалнята й. Щом легна на ленените чаршафи, тя вдигна поглед към мен.

— Таита — промълви, — моля те, за последен път да погледнеш в бъдещето заради мен.

— Господарке, не мога да ти откажа нищо — склоних глава аз и отидох да донеса сандъчето с лекарства.

Седнах до леглото й и кръстосах крака на каменните плочи, а тя наблюдаваше как приготвям билките. Счуках ги в алабастрово хаванче и затоплих вода в медно котле.

Вдигнах димящата чаша и я поздравих с нея.

— Благодаря — прошепна тя и аз изпразних чашата.

Затворих очи и зачаках познатото, но опасно преминаване от реалността в света на виденията и сънищата.

Когато се завърнах, факлите бяха догорели, а дворецът бе притихнал — дочух само нежните трели на славея и лекото дишане на господарката.

Помислих, че спи, но щом вдигнах трепереща ръка да изтрия студената пот от лицето си, тя отвори очи.

— Горкият Таита, толкова лошо ли беше?

Беше по-зле от друг път. Главата ме болеше и ми се виеше свят. Знаех, че никога повече нямаше да навляза в Лабиринта на Амон Ра. Този път бе последен и го направих само заради нея.

— Видях лешояда и кобрата да стоят на двата бряга на реката, разделени от водата. Видях те да се надигат и да се оттеглят сто сезона. Видях сто снопа жито и сто птици да летят над реката. Под тях видях прах от битка и блясък на мечове. Видях пушек от изгорени градове да се смесва с праха. Накрая видях кобрата и лешояда събрани заедно. Бяха обвити един друг на фона на копринено синьо небе. На градските стени имаше сини знамена и други, които се вееха на храма. Видях сини знамена на колесниците, които препускаха през страната. Имаше паметници, толкова високи и величествени, че да просъществуват десет хиляди години. Видях хора от петдесет различни националности да се прекланят пред тях.

Въздъхнах и притиснах с пръсти слепоочията си да прекратя пулсирането и сетне казах:

— Такова бе моето видение.

Никой от нас не проговори и не помръдна дълго след това, сетне господарката изрече тихо:

— Сто сезона трябва да изминат, преди двете царства да се обединят, сто години война и борба, преди накрая хиксосите да бъдат отблъснати от свещената земя на Египет. Ще бъде трудно за моя народ да го понесе.

— Но ще се обединят под синьото знаме и царете от твоя род ще завладеят света. Всички народи ще ги почитат — изтълкувах останалата част от видението си аз.

— Доволна съм — въздъхна тя и заспа.

Аз не заспах, бях сигурен, че се нуждае от помощта ми.

Събуди се отново в часа преди разсъмване, най-тъмния час от нощта, и извика:

— Болката! Мила Изида, болката!

Разбърках й отвара. След известно време промълви:

— Болката премина, но ми е студено. Прегърни ме, Таита, стопли ме с тялото си.

Взех я в ръцете си и я прегръщах, докато заспа.

Тя се събуди още веднъж, когато първите лъчи на зората се промъкнаха през вратата на терасата.

— Обичах само двама мъже в живота си — промълви тя, — и ти бе единият от тях. Вероятно през следващия ни живот боговете ще се отнесат към нашата любов по-благосклонно.

Не можех да отговоря нищо. Тя затвори очи за последен път. Отлетя безшумно и ме остави сам. Последната й въздишка не бе по-различна от другите, но когато целунах устните й, почувствах хлад.

— Сбогом, господарке! — прошепнах аз. — Прощавай, моя любов!

(обратно)

Написах тези редове през седемдесетте дни и нощи на балсамирането на царицата. Те са израз на последната ми почит към моята господарка.

Преди да ми я отнемат, направих разрез от лявата й страна, както сторих с Танус. Отворих коремната кухина и извадих това ужасно нещо, което я бе убило. Беше от плът и кръв, но не беше човешко. Когато го хвърлих в огъня, проклех го, проклех и омразния бог Сет, който го бе вложил в нея.

Бях приготвил десет алабастрови съда, в които да поставя тези свитъци. Ще ги оставя при нея. С моята ръка изрисувах всички стенописи в гробницата й. Те са най-красивите, които някога съм създавал. Всяка щриха на четката ми е израз на любовта ми.

Бих искал да почивам в мир заедно с нея в тази гробница, защото съм болен и уморен, но трябва да се погрижа за двете принцеси и своя фараон.

Те имат нужда от мен.

(обратно)


Бележки на автора

На 5 януари 1988 година доктор Дураид Ибн ал Сима от Египетския отдел за древни изкуства отворил и влязъл в гробница на западния бряг на Нил в Долината на царете. Причината, поради която дотогава там не били правени археологически разкопки, била, че на това място се издига джамия, построена през девети век. След продължителни и деликатни преговори разкопките били разрешени.

Веднага щом влязъл в прохода, водещ към погребалната зала, доктор Ал Сима се изправил пред прекрасни стенописи, покриващи стените и таваните. Това били най-съвършените и живи стенописи, които той виждал в живота си, прекаран в изучаване на паметници.

Той сподели с мен, че веднага разбрал, че е на прага на голямо откритие. Сред изписаните по стените йероглифи стояло, очертано с картуш, името на египетска царица, непозната досега за изследователите.

Възбудата и очакванията му се засилвали, когато стигнал до погребалната зала, но там го очаквало голямо разочарование: печатите на вратата били повредени, а входът — разбит. Още в древността гробницата е била ограбена и всички съкровища заедно със саркофага липсвали.

Независимо от това доктор Ал Сима успял да определи сравнително точно възрастта на гробницата, отнасяща се към онзи тъмен период на борби и нещастия, които поразили Египет около 1780 година преди новата ера. През следващия век двете царства били в състояние на постоянни промени. Имаме малко сведения за събитията от този период, но от хаоса накрая се издигнала династия от принцове и фараони, които успели да прогонят хиксосите и да върнат на Египет предишната му слава. Приятно ми е да смятам, че кръвта на Лострис, Танус и Мемнон тече в техните вени.

Почти година след първото отваряне на гробницата, докато асистентите на доктор Ал Сима прекопирвали и снимали украсите по стените, част от мазилката паднала и разкрила ниша, в която имало десет запечатани алабастрови вази.

Когато ученият ме помоли да му помогна с превода на свитъците, открити във вазите, бях едновременно поласкан и изпълнен с трепет. Естествено не бях подготвен да работя с йератичното писмо на оригиналните свитъци. Това бе извършено в Музея на Кайро от международен екип египтолози.

Доктор Ал Сима ме помоли да преработя оригиналния текст в стил, достъпен за съвременния читател. За тази цел съм изключил от текста някои анахронизми. Така например на места съм използвал такива сравнително модерни мерителни единици за разстояние и тегло, като мили и унции. Освен това съм си позволил думи, каквито Таита никога не е използвал, но които, сигурен съм, би употребил, ако съществуваха в речника му.

Щом започнах работа върху текстовете, сдържаността ми се изпари и бях погълнат напълно от времето и героите на древния автор. Независимо от превзетостта и самохвалството му аз изпитах симпатия и привързаност към роба Таита.

Осъзнах колко малко са се променили чувствата и стремежите на човека за цялото това време, а мисълта, че някъде в Абисинските планини, недалеч от извора на Сини Нил, мумията на Танус все още лежи в неограбената гробница на фараона Мамос, продължава да ме вълнува.

Уилбър Смит

(обратно)


Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5851

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга втора

Първо издание.

Превод: Борис Тодоров, Мария Ракъджиева

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5


1

Patience (англ.) — търпение. — Б. пр.

(обратно)

Оглавление

  • Бележки на автора
  • Наш сайт является помещением библиотеки. На основании Федерального закона Российской федерации "Об авторском и смежных правах" (в ред. Федеральных законов от 19.07.1995 N 110-ФЗ, от 20.07.2004 N 72-ФЗ) копирование, сохранение на жестком диске или иной способ сохранения произведений размещенных на данной библиотеке категорически запрешен. Все материалы представлены исключительно в ознакомительных целях.

    Copyright © UniversalInternetLibrary.ru - читать книги бесплатно